Е дна от най-обичаните фигури в световния тенис сложи край на своята забележителна кариера. На 41 години Стан Вавринка изигра последния си професионален мач, оставяйки след себе си наследство, което далеч надхвърля спечелените титли и рекордите. Швейцарецът се сбогува с публиката в родината си, след като отстъпи със 5:7, 6:7 (2:7) на чеха Иржи Лехечка в първия кръг на турнира в Базел. Поражението обаче беше последното нещо, което интересуваше зрителите по трибуните. Те бяха дошли, за да изпратят един от най-големите бойци в историята на този спорт – човек, който никога не притежаваше съвършенството на Роджър Федерер, физическата доминация на Рафаел Надал или постоянството на Новак Джокович, но въпреки това намери начин да победи и тримата по пътя към своето величие.
Последният двубой на Вавринка предложи всичко, с което феновете ще го запомнят. Неговият великолепен бекхенд с една ръка отново предизвикваше възхищение, а след спечелените точки швейцарецът сочеше с пръст към слепоочието си, сякаш напомняйки, че най-важната битка се води в главата. Познатите възгласи „Allez!“ отекваха из залата, а самият той постоянно приканваше трибуните да вдигат още повече шум. Имаше и моменти на раздразнение, когато след пропуснат удар изглеждаше готов да счупи ракетата си. Точно тази смесица от страст, емоция и неподправена човешка реакция винаги го е отличавала от останалите големи шампиони. Когато последната топка падна в неговото поле, сълзите вече бяха неизбежни. Плачеха Вавринка, неговите близки и хората от екипа му, осъзнавайки, че една 23-годишна история е достигнала своя край.
Вавринка напуска професионалния тенис след 985 мача, три титли от Големия шлем и безброй незабравими битки. Но най-голямото му постижение може би е начинът, по който успя да извоюва мястото си сред легендите в най-трудната възможна епоха. Докато много от талантливите тенисисти от неговото поколение се примиряваха с мисълта, че Федерер, Надал и Джокович са непреодолима преграда по пътя към големите трофеи, Стан отказа да приеме тази реалност. Той не беше избран да бъде суперзвезда още като тийнейджър, нито изглеждаше предопределен да покорява тенис върховете. Неговият път беше изпълнен с труд, колебания и разочарования, а истинският пробив дойде на възраст, на която мнозина вече започват да мислят за края на кариерата си.
До 28-годишна възраст швейцарецът беше уважаван състезател, но никой не го поставяше сред основните претенденти за най-престижните отличия. Всичко се промени на Откритото първенство на Австралия през 2014 година. Вавринка пристигна в Мелбърн като поставен под номер 8, но постепенно започна да демонстрира тенис, който изглеждаше почти невъзможен за спиране. На четвъртфиналите елиминира Новак Джокович след драматичен петсетов сблъсък, а във финала победи и световния номер 1 Рафаел Надал. Така на 28 години Стан спечели първата си титла от Големия шлем и доказа, че дори най-големите фаворити могат да бъдат победени. Самият той призна след триумфа, че никога не е очаквал да спечели подобен турнир, защото не е вярвал, че е достатъчно добър, за да преодолее тенисисти от класата на Голямата тройка.
Оказа се обаче, че успехът в Австралия е само началото. През 2015 година Вавринка сътвори още едно незабравимо представяне, този път на любимите си клей кортове в Париж. На четвъртфиналите отстрани своя именит сънародник Роджър Федерер, а във финала изнесе истинска тенис лекция срещу Новак Джокович. Сърбинът беше големият фаворит за трофея, но се оказа безпомощен срещу мощните удари на швейцареца. Вавринка играеше с изключителна агресия, намираше линиите от невъзможни позиции и превърна бекхенда си в оръжие, срещу което дори най-добрата защита в света не можеше да намери отговор. Победата му на „Ролан Гарос“ остава едно от най-впечатляващите индивидуални представяния във финал на турнир от Големия шлем през последните две десетилетия.
Третият и последен голям триумф дойде на US Open през 2016 година. И този път пътят към титлата не беше никак лесен. Още в третия кръг Вавринка трябваше да спасява мачбол срещу британеца Дан Еванс, но успя да оцелее и впоследствие да достигне до финала. Там отново го чакаше Джокович, който вече отлично познаваше опасностите, криещи се в играта на швейцареца. Стан обаче отново намери най-добрия си тенис точно в най-важния момент и победи сърбина, за да спечели третата си титла от Големия шлем. Така той се превърна в единствения тенисист извън Федерер, Надал, Джокович и Анди Мъри, който успя да завоюва повече от една титла от най-престижната категория в периода между 2006 и 2022 година.
Именно тези три трофея превърнаха Вавринка в нещо много повече от поредния талантлив тенисист, живял в сянката на легендите. Той беше човекът, който доказа, че Голямата тройка не е непобедима. Докато мнозина от съперниците на Федерер, Надал и Джокович губеха мачовете още преди да са излезли на корта, Стан никога не се страхуваше от имената срещу себе си. Напротив, най-силните му представяния често идваха именно срещу най-големите звезди. Когато намереше своя ритъм, швейцарецът можеше да удря топката с такава сила и прецизност, че съперниците му изглеждаха напълно безпомощни. Не беше нужно да бъде най-добрият през цялата година. Достатъчно беше да достигне върховата си форма в седмиците, когато се решава съдбата на най-големите трофеи.
Неслучайно самият Новак Джокович го определи като легенда. Сърбинът, който има рекордните 24 титли от Големия шлем, тренира с Вавринка в Базел и отдаде заслуженото на своя дългогодишен съперник. Според него Стан е притежавал всичко необходимо, за да бъде велик – талант, физическа мощ, изключителна точност и непримирим състезателен дух. Думите на Джокович имат особена тежест, защото именно той беше една от големите жертви на швейцареца в най-важните моменти от неговата кариера.
Разбира се, Вавринка никога не достигна постоянството на останалите легенди от своето поколение. Голямата тройка често се превръщаше в Голяма четворка заради успехите на Анди Мъри, който спечели три титли от Шлема, изкачи се до първото място в световната ранглиста, завоюва две олимпийски златни отличия и триумфира във финалния турнир на АТР. Самият Стан признава, че винаги е бил далеч от възможността да превърне тази група в Голяма петица. Швейцарецът достигна до номер 3 в световната ранглиста, прекара 267 седмици в топ 10 и спечели общо 16 титли от турнирите на АТР, включително една от сериите „Мастърс 1000“. Това са забележителни постижения за почти всеки професионален тенисист, но остават скромни на фона на невероятните рекорди, поставени от Федерер, Надал и Джокович.
Може би точно затова Вавринка беше толкова обичан от феновете. Той никога не изглеждаше като недостижим тенис бог, а по-скоро като обикновен човек с необикновена воля. Публиката виждаше неговите слабости, разочарования и моменти на отчаяние. Виждаше как се ядосва след пропуснат удар, как се бори с физическата умора и как отказва да се предаде дори когато всичко изглежда загубено. Тази човешка страна го направи толкова близък до милиони привърженици по света. Феновете не го обичаха само защото печелеше големи мачове, а защото във всяка негова победа можеха да открият част от собствените си мечти и трудности.
В края на кариерата си Стан все още демонстрираше същата страст към играта. Дори на 41 години той не се превърна в тенисист, който просто чака последните аплодисменти. Срещу Иржи Лехечка, който заема 21-во място в световната ранглиста, швейцарецът се бори до последната точка и показа, че желанието му за победа не е намаляло. Макар резултатът да не беше в негова полза, той напусна корта с високо вдигната глава и с признанието на цялата тенис общност. Това беше достойният край на кариера, в която никога не е имало място за примирение.
След последния си мач Вавринка призна, че единственото, което винаги е искал, е да дава всичко от себе си и да няма съжаления. За него борбата до последно е била въпрос на уважение – към самия себе си, към съперника, към турнира и най-вече към феновете. Именно това отношение го превърна в пример за поколения тенисисти. Швейцарецът не скри, че раздялата с любимия спорт е изключително болезнена и че следващият ден вероятно ще бъде изпълнен с тъга. Но същевременно призна, че рано или късно всяка книга трябва да бъде затворена.
Историята на Стан Вавринка обаче няма да бъде забравена. Той не спечели толкова титли, колкото своите най-големи съперници, не оглави световната ранглиста и никога не доминираше в продължение на години. Но в епоха, в която трима от най-великите тенисисти в историята сякаш бяха запазили всички големи отличия за себе си, един упорит швейцарец намери начин да наруши правилата. Направи го не с гръмки обещания, а с невероятен бекхенд, огромно сърце и непоклатима вяра, че дори най-силните могат да бъдат победени. И затова, когато след години се разказва историята на златното поколение в мъжкия тенис, редом до имената на Федерер, Надал и Джокович неизменно ще присъства и това на Стан Вавринка – обикновения човек, който успя да се превърне във велик шампион.
