П ред Мон Дьо бившата гимнастичка Мария Петрова споделя, че като дете е гледала на света по крайно прост начин: „Когато бях малка, виждах всичко в черно и бяло. Или обичам, или не обичам, или харесвам, или не харесвам.“ Тя признава, че строгата дисциплина в спорта я е оформила като човек: „Мисля, че тази дисциплина, тази сериозност, тази концентрираност някак ме определяше доста по-строго.“ Едва след края на състезателната си кариера започва да открива нови нюанси: „От черно и бяло аз директно започнах да виждам цветове. Синьо, червено, жълто… Може би глътката въздух, която поех след като се отказах от състезателната ми кариера. Тогава влязох в един нов свят за мен.“
Пътят към върха за България
Тя не крие обаче и, че пътят към върха не е бил винаги гладък. „Като гимнастичка се отказвах всеки път. След всяка световна титла аз се отказвах тотално, окончателно и винаги се връщах. Може би има някаква притегателна сила в този спорт“, казва тя. Петрова разказва, че като момиче от провинцията шансовете ѝ да влезе в националния отбор били минимални: „За ансамбъл трябва да си висок… Аз не бях висока и как да вляза в националния отбор? Не ставам за националния отбор“, спомня си тя. Именно упоритостта компенсирала всичко останало. „Аз бях от тези гимнастички, които много се трудеха… дори сама оставах в залата вечер“, признава Петрова. Тя разказва и за момент, който се оказал решаващ, когато заедно с французойка, нейна приятелка, останали сами в залата: „Казах ѝ: моля те, научи ме сега… Аз трябва да се науча да скачам поне колкото тебе. Мисля, че това много ми е помогнало, за да стигна нивото, което стигнах след това, като шампион.“
Петрова споделя и за силата на българската школа в художествената гимнастика, която според нея и до днес остава разпознаваема по света. „Българската школа е популярна с това, че ние сме динамични, с много добра техника, сюжет и артистични едновременно. Нашата школа досега е запазила ноу-хау… Ние правим наистина добри, оригинални композиции“, казва тя. За Мария ключовото винаги е било свързването на движението с емоция: „Ние не сме забравили това, че трябва да се следва музиката, за да може да създадем една история и да пресъздадем образ.“
Детските години
Когато разговорът се насочва към семейството ѝ, Петрова описва една среда на дисциплина, стойност и силни характери. „И двамата ми родители бяха много силни характери, бяха доста строги“, спомня си тя. Майка ѝ, както казва, била фундаментът у дома: „Тя беше стожерът на семейството… последователната, с амбиция, която гони нещата да се случват правилно, както трябва, в часа и реда.“ Баща ѝ – треньор по лека атлетика – бил по-мек и „по-цветен“: „Той ми даваше да чета книги като малка, той ме учеше на живота, даваше ми съвети… той знаеше как да ми изкарва — с памук ми изкарваше душата“, разказва Мария.. От майка си обаче наследява най-ценното за една гимнастичка: „Тя ме е научила на тази артистичност. Тя ми е дала музиката.“
Любовта в лицето на Бoби Михайлов
Срещата ѝ с голямата любов в лицето на Бoрислав Михайлов идва в момент, когато той вече е национален герой. „Той не беше мит, той беше славен. Целият този екип, този отбор ’94-та бяха толкова популярни, ярки хора, всички ги обичаха. Аз знаех с кой се обвързвам. Аз и сега знам за кого съм омъжена. Казват, че силните жени привличат сложни мъже.“ Със своя съпруг Петрова винаги е живяла под прожекторите – понякога поради спортните им успехи, друг път заради общественото внимание към семейството. „Дори това, че съм днес при вас, е едно рядко мое проявление на емоции и сантимент. Всеки човек има трудни моменти. И във всяко семейство има моменти на компромиси… Аз съм човек, който търси решение и не обичам да руша. Обичам да запазя това, което сме създали“, казва тя.
А зад шампионката се крие любяща майка с много изискваща професия и Петрова признава, че е имала моменти, в които се е чувствала виновна, че пътува много. “Но благодарение на майка ми, баща ми и на Борислав дъщеря ми никога не е имала липса на обич или семейна топлина.“, категорична е бившата гимнастичка и допълва: „Може би да. За мен това е най-голямото щастие – да имаш дете. Това ми беше първото порастване… И получих един огромен дар – да се появи едно малко Ели, което да е съвкупност между мен и баща ѝ“, заключва Мария Петрова.
Предпочитам хората да говорят за мен отколкото да ме тъпчат. Бих хвърлила нагоре всички положителни човешки качества, които ни правят по-добре. И бих пуснала наистина тези, които са ни ненужни и са излишни. А за мен излишните и ненужните са гнева, голямото его, това да искаме на всяка цена.
Цялото интервю гледайте в YouTube канала "Храмът на историите".
