Куба е изправена на ръба на оцеляването, което означава, че няколко милиона души нямат ток, вода и изпитват хранителни и здравословни лишения. Най-важното- изпитват огромно унижение.
Малкият карибски остров, чиято природа е рай на земята и е дарена с всички красоти и изобилия, които може да си представи човек, е превърнат в идеологическа мишена от 1959 г. насам. Така е и в момента- ситуацията в Куба дава храна както на крайнолеви викачи, които са останали далеч назад в ХХ век, така и на ултраконсервативни личности, които смятат, че докато много хора не умрат от лишения, на острова няма да се случи промяна.
Аз познавам представители и на двете крайности, които по същество са антихуманни и няма да решат живота на милиони прекрасни хора, на практика затворени на къс земя сред океана. Те не могат да се превърнат в бежанци – няма как да избягат. Но вече не могат и да оцеляват.
Затова е полезно да разгледаме факти, които остават извън идеологическите крясъци и които са в основата на сегашната трагична ситуация. Не ги разказвам „от дивана“ - посещавала съм Куба като журналист и продължавам да съм в контакт с много мои скъпи приятели – някои, които търпят лишения и нямат интернет в родината, други, които без голямо желание живеят в изгнание. Защото за кубинеца имигрантският живот означава точно това – изгнание.
Вътрешно
1. Нека тръгнем от вътрешната история на Куба. Островът е един от първите, където стъпват екипажите, водени от Христофор Колумб. Той е и една от малкото територии, където коренното население е избито до крак от испанските конкистадори. Това е и причината бялата „аристокрация“ в Куба да се възпроизвежда от времената на Колумб до ден днешен на върха на държавата. За да оцеляват в минали времена, испанците докарват роби от Африка, когато осъзнават, че след зверствата им няма кой да върши черната работа. Така Куба се превръща в една пъстра смесица от раси – по улиците там можеш да видиш всякакви цветове - от най-тъмнокож до рус със сини очи, като преминеш пред десетки нюанси. Тук обаче има един тънък момент – социалистическото управление в последните десетилетия назначи на някои постове цветнокожи лица, но някак повече като показ за равенство. Във високите етажи на управлението има тъмнокожи, но в Хавана решенията винаги са се вземали от бели хора. Те от своя страна в повечето случаи са наследници на испански фамилии и могат да проследят родословието си до времената на откриването на Америка. Много кубиници държат връзка със своите братовчеди в Испания и до ден днешен.
Кастро
Нека напомним, че братята Кастро – Фидел и Раул, са потомци на фамилия от Галисия – баща им се изселва от най-бедната испанска провинция като неграмотен селянин в края на 19-ти век, като бъдещите държавници са плод на извънбрачната му връзка с прислужницата на семейството му в Куба, заедно с още доста братя и сестри. В последствие близо 30 години по-възрастният Анхел Кастро се жени за майката. В Галисия, близо до Луго, е родното село на семейството на Ел Команданте, което аз съм посещавала лично от исторически интерес. Кастро на галисийски означава скала. Фидел и Раул обаче са възпитаници на йезуитски колеж в Куба, което дава основата на техния възход като личности, на изключителната начетеност на Фидел и го превръща в един от най-значимите политици на ХХ век.
2. В първата половина на ХХ век Куба е една много развита страна- например още през 1827 г. там тръгва първата в Латинска Америка железница, а университет в Хавана има от началото на 18-ти век. За жалост там е много развита и бедността на обикновените хора. Мизерията в третия свят е нещо, което няма общо с понятието мизерия в Европа. Тази истина, която съм установила с очите си, я знам от покойната прекрасна „българска кубинка“ Тересита Капоте, която остава в сърцето ми. Та именно с тази мизерия се бори революцията на Фидел, която успява да свали диктатора Батиста през 1959 г. Куба се превръща и превръща в Острова на свободата.
Фиделизмът
3. В следващите десетилетия Фидел Кастро влага острия си ум и невероятен нюх в една смесица от управление в името на народа и икономическа зависимост от СССР, заради наложеното зверско американско ембарго, в сила и до днес. Според възрастни хора от острова той никак не е искал да се съюзява толкова много с Москва, а е търсел собствен, карибски ляв път. Парадокс – ако янките не бяха наложили тоталната икономическа блокада на острова, Фидел надали щеше да прегърне Съветския съюз.
В Куба се създават уникални неща за държава от третия свят – невероятна здравна система, образование на много високо ниво, храна от първа необходимост за най-бедните, всекидневно мляко за всяко бебе и дете. Страхотна култура, едно от най-добрите балетни училища в света, генетични лекарства срещу рак, търсени в цял свят. Лекари на световно ниво. Тези придобивки останаха дори и след като Москва, по неизвестни причини, обърна гръб на Хавана след 1990 г. и я остави сама на себе си. Но там отидоха папата, Ролинг Стоунс и Барак Обама.
Но, както се случва в подобни системи, изградени около една личност, оттеглянето, а след това смъртта на Фидел през 2016 г. сложи край на изграденото. Хората го обожаваха. Той бе отдал живота си на тяхната кауза. Но животът му свърши. Какво се случи? Постепенно брат му, наследил го начело на страната, изолира от управленската структура най-опитните държавници и дипломати, хората, които успяха да въведат първите пазарни реформи през 90-те и да успеят да превърнат туризма в супер печелившо перо за икономиката. Мои близки приятели бяха принудени, и то много брутално, да напуснат родината си и зорлем да търсят на стари години нов живот в Маями. Други останаха у дома, като живееха все по-трудно. По добре позната на българите схема и от нашето близко минало, некадърната номенклатура завзе върховете на държавата и животът на кубинците започна тотално да се срива.
Днес вече се пише за неща, които на острова се знаят отдавна – че внуците и синовете на братята Кастро дърпат задкулисно конците, обгърнати в лукс, докато хората стоят на тъмно с часове и хладилниците с оскъдната им храна се разтопяват поради липсата на ток.
4. Ембаргото. Ключов момент за разбирането на ситуацията в Куба. Американското тотално ембарго поставя на колене милиони хора без никаква причина. Много дълги години именно това подхранваше омразата на кубинците към Америка. Днес вече нямат сили да мразят. Но, тук има едно голямо „но“. Не може некадърното държавно управление да се оправдава – както прави непрестанно – само и единствено с политиката на САЩ. При същата зверска блокада Куба начело с Фидел оцеля десетилетия, без гладуващи хора, без мизерстващи деца. Да, в бедност, в трудности, но със запазено достойнство. Днес на кубинците е отнето достойнството, което е единственото, което им бе останало.
Отвън
5. Геополитиката. В момента се разпространяват митове колко е добра Испания, как само тя помага хуманитарно на Куба. Да, Испания наистина го прави. Но тя винаги го е правила, защото няма вечни приятели, а вечни интереси. Куба е най-здравата генетична връзка, която бившата империя има с Новия свят. Това е фундаментално важно за Испания, било е и винаги ще бъде. Затова, дори по времето на Фидел и диктатора Франко, двете държави не късат. Напротив, галисиецът Франко върти голяма търговия със земляка си Фидел.
Другата държава, която никога не е оставяла Хавана, е Мексико. Така е и в момента- опитва да доставя някакъв петрол на острова, въпреки заплахите на Тръмп, който спря всичко за Куба.
Освен за новата номенклатура, която съсипва Куба, никой у нас не говори за страха. Кубинците отвън живеят в мъка. И в страх за близките им на острова, които пък ги е страх да шукнат. На острова оцеляват от колети от роднини навън. С лекарства, храна и пари. В Куба се изпраща захар. Захар, в една от най-големите производителки на захар в света.
Но гладът е по-силен от страха. Вече първият гняв на хората избухна и те нападнаха седалище на партийната власт в малко градче. Ще последват и други, защото нямат вариант. Точно както през 1959 г.
Ще кажете – виновен е Тръмп, лошата Америка, янките, блокадата. Да, виновни са. Много. Но не само те. Американската политика към Хавана е многопластова, оплетена в различни интереси и крила. Тук ще дам само един простичък пример. Когато бях в Маями за президентските избори през 2024 г., най-после разбрах защо им толкова голяма болката на американците за загубата на „задния двор“ Куба през 1959 г. Този двор не е заден, а е райска градина. Каквото и да се построи и направи в Маями, там природата не е така красива, архитектурата- така богата и културата – така безценна, както е в прекрасната Куба.
Виновни са много и управленците там. И би било по-рационално, ако европейската дипломация, в това число и българската, се съсредоточи върху посредничество за извършване на промяна без огромни сътресения в Куба, вместо да се мисли само за хуманитарна помощ, която е временно решение. Кубинците заслужават да им бъде върнато себеуважението. Защото са най-прекрасните, обичащи, солидарни, помагащи и топли хора, които съм срещала.
Михайлина Димитрова
