„Кралицата“ от Матю Денисън, издание на „Сиела“, разказва за необикновения живот на най-дълго управлявалия владетел в британската история.
На 6 февруари 2022 г. кралица Елизабет II стана първият британски монарх, който празнува платинен юбилей, отбелязвайки 70 години на трона в служба на Обединеното кралство и Страните на британската общност. Това я прави и вторият най-дълго управляващ владетел в света – само две години я делят от френския крал Луи XIV.
По повод това знаменително събитие на български език се появява изчерпателното издание „Кралицата“ от известния биограф Матю Денисън. Една съвременна биография на Елизабет II, която проследява живота и управлението й в един безпрецедентен период от човешката история, изпълнен с бурни и драматични социални и политически промени.
За милиони хора по света Елизабет II е просто „Кралицата“ – олицетворение на британската монархия, пазител на старите ценности и константна фигура, без която светът просто не би бил същият. Образът й е обект на множество книги, филмови и телевизионни екранизации, а животът й, както и този на семейството й, вълнува почитатели от цял свят. Но коя е жената отвъд митичния ореол, който я обгражда?
В своята детайлна, информативна и внимателна биография прецизният хроникьор Матю Денисън търси именно отговора на този въпрос и описва триумфите и радостите, разочарованията и подводните камъни на един забележителен кралски живот.
„Кралицата“ внася нови детайли в необикновения портрет на жена, придобила иконичен статус за съвременната поп култура и допринесла за оформянето на съвременната геополитическа карта.
С нужната доза уважение Матю Денисън прави ценна и трезва оценка на постиженията на Елизабет II, която се възкачва на престола в несигурните времена след Втората световна война и още тогава се превръща в символ и обединител на нацията със своята скромност, всеотдайност и посветеност на нуждите на обикновените хора. До ден днешен остава почитана от милиони хора като защитник на старите британски ценности – дълг, твърдост, благотворителност и стоицизъм.
Сами преценете дали онова, което следва, е вълшебна приказка. Ето едно новородено момиченце, мъничко, с немирни кичури светла коса. Ето го принца, нейния баща – чувствителен на вид, макар и емоционално сдържан; традиционалист във вкусовете си, обичащ стрелбата, лова и тениса; притеснителен мъж, който заеква, боящ се от родителите си, безупречно облечен. Майка й е усмихната жена с трапчинки, незаличимо аристократична. Малките й стъпала очароват журналистките като колумнистката на „Съндърланд Дейли Еко енд Шипинг Газет“, която през юни 1934 г. уведомява читателите си, че малко жени могат да й съперничат „в изяществото на стъпалата и глезените“. Един за друг майка й и баща й са Бърти и Елизабет, за света навън – херцог от кралски произход и херцогиня, будещи възхищение.
Захаросана почтителност е основният тон при тяхното отразяване в сериозните вестници, илюстрованите издания и току-що прохождащата медия на кинопрегледа. Така ще е и занапред. На заден план – крал и кралица, дядо и баба на бебето по бащина линия. Те са всичко, което един крал и една кралица трябва да бъдат през 1926 г. – сериозни, демодирани, несмутимо убедени в кралската мисия; изпълнителни, благоприлични и интелектуално незабележителни; загрижени от варварството на епохата и разпрострените пипала на британската мощ, обгърнали планетата; погълнати не толкова конструктивно от дребните тънкости на облеклото и ужасите на джаза и лака за нокти. Замъците и дворците са дом за тях, както ще бъдат за Бърти и Елизабет и тяхната новородена дъщеря. Милиони и милиони хора ги приветстват възторжено, защото този крал е също и император, общ суверен на мъже и жени от безчет вероизповедания и етноси – каквато ще бъде и внучката му, макар че тя ще наследи само разпокъсани остатъци от империя и надежда за бъдещето.
С времето, в най-добрата приказна традиция, малкото момиченце ще се сдобие по сватовство с една тъмнокоса леля, охулена и прогонена – съответствието на злата мащеха, чиято сянка помрачава детството й и променя хода на живота й. По-късно тя самата ще се омъжи за красив принц от далечна земя. Неговото име, Филип, означава „обичащ конете“ – нейната друга страст – а бракът им, достигнал осмото си десетилетие, ще е нейна опора до средата на 90-те й години.
Тя ще се вози в златна каляска; в косите й ще блестят диаманти; болници, спортни центрове, луксозен пътнически кораб, парижки цветен пазар, шоколадово-ментови бонбони и рододендрон с бледи цветове, както и световни инициативи, насочени към лидерството, слепотата и опазването на горите, ще носят нейното име. Синовете и внуците й ще се оженят за красиви жени. А по-късно в живота й Ватиканът ще я удостои със средновековно звучащия епитет „последния християнски монарх“, размиващ границите между свещеното и светското, за да я издигне над епохалните крамоли на държавниците. За нея ще бъдат писани книги и пиеси, ще бъдат създавани филми. В една телевизионна драма, озаглавена „Короната“, автор, наричащ я пренебрежително „провинциалистка с ограничен интелект“, живееща в „тематичен парк“ на „възрастни мъже с шпори и нагръдници“, ще филмира царуването й, смесвайки факти и изопачения. От най-ранно детство тя ще обитава и публичния, и частния свят. В рамките на живота й славата й ще затъмни онази на Август, Наполеон, дори Хитлер; образът й ще бъде запечатан в монети, марки и както изглежда, мечтите на нацията. Наследството й няма да е толкова кърваво като онова на „великите“ мъже в историята, не толкова амбициозно, без тщеславие.
Феята кръстница край люлката й ще я дари с дълъг живот, земни богатства, уравновесен нрав, издръжливост, смирение и любов; ще й вдъхне и консервативни инстинкти. С възрастта ще дойдат мъдростта и моралният авторитет. В по-малка степен момиченцето ще наследи стоманената твърдост на майка си, темперамента, предпазливостта и упорството на баща си и дълбоките религиозни убеждения и на двамата си родители.
Момиченцето, родено с цезарово сечение в ранните часове на 21 април 1926 г., след един дъждовен ден, е кръстено пет седмици по-късно в частния параклис на Бъкингамския дворец Елизабет Александра Мери и е принцеса на Йорк. Тя ще положи клетва пред събранието на Комитета по коронацията на 8 февруари 1952 г. и ще стане Елизабет Втора, с Божие благоволение кралица на Великобритания, Ирландия и британските доминиони, защитничка на вярата. Имената й са имената на майка й, прабаба й и баба й, семейно наследство и заедно с това първата й (несъзнателна) среща с онази философия на приемствеността, толкова скъпа на кралските особи. Джордж V и кралица Мери са нейни дядо и баба.
Името на злата й леля е Уолис, неподходящо в толкова много отношения. Ако вълшебната приказка изисква пророчество, в късната пролет на 1926 г. част от медиите се обединяват в ясновидството си. Немият кинопреглед на „Патѐ“, който отбелязва раждането й, е заснет в черно и бяло. Неговото обещание е просто, но изненадващо: „Кралица на сърцата днес, тя може един ден да е кралица на Англия“. „Дейли Скеч“ информира читателите си, че „вчера се роди възможна кралица на Англия“. Така и ще стане, както знаем – въпреки пола на бебето, положението на баща му като втори син на краля и доброто здраве на чичото, който би трябвало да измести и бащата, и дъщерята – Едуард, принц на Уелс, тъй кратко и драматично Едуард VIII. Молитвата от националния химн е чута – нейното царуване става най-дългото в историята на страната. В началото на третото хилядолетие тя увековечава един монархически модел, проследим до нейната прапрабаба кралица Виктория.
