С лед поредица от силни роли на сцената и екрана Велислав Павлов се завръща с ново предизвикателство – образа на Брата в сценичната адаптация на „Последна стъпка“ от Йордан Славейков по неговия едноименен роман. Ролята му е център на едно дълбокоинтимно, психологическо пътуване из руините на едно семейство – между живот и смърт, вина и надежда, обич и болка.
„Последна стъпка“ ще се играе на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ на 9 юли – спектакъл, който е не само театрално, но и дълбоко вътрешно преживяване. Членовете на едно разпиляно семейство се събират отново на границата на живота и смъртта, на предела между реалността и бълнуването, за да си кажат един на друг всичко, премълчавано през годините. И да се опитат да получат и дадат прошка.
Участват: Веселин Мезеклиев, Велислав Павлов, Вяра Табакова, Ева Тепавичарова, Йордан Върбанов. Сценична версия и режисура – Йордан Славейков, сценография – Теодор Киряков, костюмография – Никол Трендафилова, композитор – Христо Намлиев.
- Г-н Павлов, в „Последна стъпка“ играете персонаж с тежка биография, убийства, години в затвора, международна криминална дейност. Такъв образ не е ли малко или много клише? Как подходихте към изграждането на образа?
- Не, образът не е такъв. Това е биографията, а не образът. Иначе образът е този, който виждат зрителите. И това е един образ, който много слуша, а от време на време и много говори. Защото и той има какво да разкаже. В крайна сметка в търсене на някаква близост. И това минава през разкази с най-трудните моменти в живота на тези герои.
- А има ли спасение за него?
- Цялото представление е за приемането, че всеки човек е отделна вселена, със своята болка и битки, със своя поглед към света. И може би точно в това се крие шансът за спасение – в разбирането. Като говорим за представлението и моята работа върху образа – аз например нямам брат, имам сестра. Израснал съм с майка си и баща си. В този смисъл темата е много човешка. Както във всяко семейство, понякога се появяват трудности. Единственият начин да останем заедно е да се говори за тях. Спокойно. Открито. Да се изслушаме. Да приемем, че всеки има право на своите чувства. Най-голямата ми трудност в това представление – не зная дали се усеща отвън – е, че съм на сцената през цялото време. Мълча дълги периоди, само слушам. А това не е просто. Не е битова сцена, няма реализъм – почти няма предмети, освен количката, която е по-скоро символ. И в това е трудността – в живота никой не стои 20 минути мълчаливо, за да слуша другите, и после да говори 10. А на сцената това се случва. Технически е много трудно – да мълчиш, да присъстваш и после да трябва да изречеш монолог. Опитвам се публиката да слуша през мен. Вниманието ми през цялото време е разделено – към зрителите, към партньорите, към думите.
- Как успявате да сте концентриран през цялото това време от първата до последната секунда? Имало ли е миг, в който да изгубите фокус?
- Това е част от предизвикателството. Нищо не е лесно. И на другите не им е лесно. Просто това е моето усилие – да задържа вниманието живо. Затова харесвам този проект – защото е истински труден. Всеки път трябва да се случва наново.
Не можеш да го „измислиш“ и да го играеш по схема. Не търпи преструвка. И театърът като цяло не търпи преструвка. Или поне добрият театър. А ние с Йордан точно това търсим – да правим жив театър. В това да е силата. И мисля, че хората, които го гледат, това ги впечатлява.
- Йордан Славейков е и автор на романа, и режисьор на сценичната адаптация. Какво ви даде този „пряк канал“ към автора – помагаше ли, или понякога затрудняваше?
- Хубавото беше, че той вече беше написал сценичната версия, но беше напълно отворен да я редактираме заедно. По време на репетициите беше много отворен към нас, актьорите, и в един момент започнахме да променяме част от това, което той вече беше създал като драматургия. Това беше наистина ценно. И когато авторът не е ревнив към текста си, работата може да бъде споделена, да идва от двете страни.
- По-различно ли се работи с режисьор като Деклан Донелан и как се случи процесът в „Медея“?
- Деклан и Ник имат много специфичен и структуриран начин на работа. Процесът винаги започва с изключително прости упражнения – загряващи движения между актьорите, които не са толкова за формата, колкото за усещането и връзката помежду ни. След това започва същинската работа с текста – и тя е много техническа. Работи се върху дишането, върху ясното произнасяне на гласните, върху ритъма. Смисълът и емоцията идват по-късно, сами, като резултат от тази подготовка. Това беше много интересно и плодотворно, защото виждаш как постепенно всичко започва да оживява. Особено когато текстът е в стих – не е ежедневна реч, а език с особен ритъм и структура. Изреченията са дълги, сложни и предизвикателството е в това да ги накараш да звучат живо, естествено. И точно в това се състои работата с Деклан и Ник – да се намери животът вътре в текста чрез тялото, гласа и вниманието. И да звучи съвременно, да звучи сега.
- Интересна е сценографията и това, че актьорите са сред публиката...
- Идеята зад сценографията на „Медея“ беше да се остави само най-необходимото – това, без което постановката не може да съществува. Затова имаме подиум, който е всъщност площадът. Актьорите да се движат сред публиката, а дори някои участници в действието са разположени сред зрителите. Така публиката става част от представлението, не просто наблюдател. Тази симбиоза между актьори и публика много ми допада, защото показва, че трагедията е за тях – зрителите са съучастници в случващото се на сцената. Особено при класически трагедии като „Медея“ и „Едип“ това е важно, защото те са останали вечни точно заради тази връзка и съпричастност между актьорите и публиката.
- Освен че сте заедно в живота, със съпругата ви, актрисата Юлиана Сайска, сте и творчески тандем, имате своя независима театрална компания – Emergency Theater. Ваши спектакли са „Сцени на разсъмване“, „Празна е стаята на удоволствията“. Как се работи с най-близкия ти човек?
- Нещата понякога се преливат, тоест, когато се работи, понякога става много напрегнато, защото нещата от работата продължават и в ежедневието и се обсъждат... И понякога става в повече, човек трябва да може да се откъсва.
- Това пречи ли, или помага?
- Не мога да кажа, че пречи или помага. Не е това важното. Важно е дали се разбираме, дали сме на една страница. В този смисъл ние се познаваме толкова добре и това помага, да. Помага, защото си имаме доверие. И въобще всички в тази компания се познаваме много добре и се харесваме и си имаме доверие и това помага много.
- Независимият театър друго поле за изява ли ви дава?
- Независимият театър е много различен и в много отношения е изключително труден. Понякога е адски трудно да се справиш с предизвикателствата. Там сцената е наистина сцена, публиката – истинска публика, а представленията са такива, каквито ние искаме да бъдат. Разликата е, че в независимия театър ние сме и автори на постановките – аз лично съм съавтор на представлението. Не че в другите постановки актьорите не са съавтори по свой начин, но тук тази авторска отговорност и свобода са по-осезаеми.
- Работите ли над ново заглавие в момента?
- Подготвям се за снимките на един нов български филм, ще снимаме няколко седмици в Родопите през лятото. Интересното е, че и преди около три години снимахме „Сватба“ в Родопите и сега отново се връщам там.
Това е той:
- Роден е на 16 януари 1974 г. в Берковица
- През 90-те години, след като прекарва няколко години в казарма, два пъти се опитва да кандидатства в НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“, но не го приемат
- Приет в НБУ със специалност актьорско майсторство през 1997 г. и завършва през 2001 г.
- Играе в различни представления на Театър 199, Народен театър „Иван Вазов“ и др.
- Множество роли в киното и телевизията, измежду които са Ангел в „Отплата“, Фатих в „Дървото на живота“, Емил във „Вездесъщият“, Марио Ковачев в „Откраднат живот“, Бащата на Жанета в „Лошо момиче“, Адил в „Засукан свят“ и Крум Бонев в „Порталът“
- Партнирал си е с Вал Килмър, Морган Фрийман, Антонио Бандерас, Джон Кюсак, Мариса Томей, Жан-Клод Ван Дам и Долф Лундгрен
Екатерина Томова
