- Здравейте, госпожо Милянкова! Вие сте и преподавател на деца със специални потребности. Имаше ли конкретен момент, който ви накара да изберете тази мисия?
- Отхвърлените и загърбени от обществото хора имат нужда от разбиране, подкрепа и помощ. Именно емпатията ми даде посоката към посвещението да помагам на оневинените. Тя е движеща сила, която с времето трябва да бъде надграждана и подкрепяна с познания и развитие в тази сфера.
- Вие самата сте майка на шест деца. Помогна ли ви това да разбирате по-добре децата със специални нужди?
- Опитът ми в отглеждането на моите деца ми помогна да се науча да реагирам адекватно и да запазвам самообладание в екстремни ситуации, което е препоръчително при работата с децата с увреждания. В такъв смисъл да, помогнало ми е.
- Какво е най-трудното в работата с деца с увреждания и кое е най-красивото?
- Всеки ден е непредсказуем в зависимост от състоянието на децата и основната ми работа е да намеря правилния подход към тях. Красотата прозира във взаимодействието ни и малките ни победи в обучението, възпитанието и изграждането на навици за самостоятелност.
- Често ли обществото подценява и не дава шанс на подобни деца?
- Наблюденията ми през последните години показват, че има развитие по отношение на възприемането на обществото към децата с увреждания, а държавата прави всичко по силите си, но имаме още дълъг път да извървим. Държави като Великобритания, Нидерландия и Щатите могат да послужат за пример. Там са налични много специализирани центрове и училища за обучения на деца с увреждания. Важно е да се знае, че средата трябва да се адаптира за живот на такива хора, а не те спрямо средата. Липсват например рампи за достъп и т.н.
- Работите върху проект “Терапевтична детска къща“ - как се роди тази идея? Как терапевтичните и сензорните пространства помагат на децата със специални потребности?
- Терапевтичната детска къща е място от първа необходимост за децата с особености в развитието и техните семейства. Раждането на дете със сензорни, двигателни, поведенчески, интелектуални или други нарушения поставя родителите на дълъг път, изпълнен с въпросителни, трудности и предизвикателства. Училищната институция има своята отговорност за учебните постижения на децата. Различните специалисти – логопеди, ерготерапевти, психолози и други – също изпълняват своята изключително важна роля в подкрепата за развитието им. Но липсата на място, където семействата да водят децата си през лятото, ваканциите, почивните дни или дори за час-два през седмицата, често ги поставя в сериозна безизходица. Тези родители също имат нужда от своето свободно време, за да съхранят силите си и да продължат напред. Именно благодарение на техните споделени потребности се роди идеята за Терапевтичната детска къща – детски кът за деца с нарушения. Това е място, което подарява свободно време за мама, тате, баба и цялото семейство, а на децата – подкрепяща и сигурна среда за тяхното развитие. Пространството в тази къща се адаптира според индивидуалните потребности на децата чрез разнообразни сензорни стимули. Те спомагат за регулиране на негативните реакции към заобикалящия свят и насърчават развиването на умения и механизми за справяне с тези преживявания. Чрез светлини, цветове, звуци, текстури децата опознават света по безопасен начин. Посредством игри и упражнения се развиват когнитивните процеси - мислене, памет, внимание, концентрация. Специализираните съоръжения развиват физическата дееспособност, координация, баланс и контрол над тялото. Меките модули осигуряват защитено пространство за игра и спомагат за развитието на двигателни умения чрез безопасна активност. Стимулиращата среда намалява стреса, тревожността и хиперактивността.
- Какво бихте казали на хората, които биха искали да помогнат на този проект?
- Хората се уплашиха да даряват заради несигурността в държавата. Но трябва да знаят, че чрез подкрепата си те стават част от създателите на Терапевтичната детска къща. Дарявайки, изразяват толерантност, разбиране, приемственост и съпричастност към семействата на тези деца. На родителите къщата осигурява свободно време, от което всяко семейство със специално дете има нужда, а на децата - спокойна и сигурна атмосфера за развитие и игра. Тяхната помощ ни позволява да изградим заедно това ценно за децата пространство, да покриваме необходимите разходи за неговото функциониране и да поддържаме подкрепящата среда за децата, които най-много се нуждаят от нея. Терапевтичната детска къща е създадена от хората за децата с особености в развитието.
- След толкова грижи у дома откъде намирате сили да давате грижа и на други деца?
- Това е двигател, който задвижва цялата машина. Всеки елемент и джаджа от тази машина трябва да са на точната позиция и в добра дозировка, за да работи тя ефективно. Напоследък горивото са красивите думи от правилния човек, поезията, музиката, защото без тях ефективността намалява значително.
- Публиката ви познава от сериалa „Под прикритие“. А как се стигна до решението да се откажете от киното?
- Този свят ми пречи да живея в мир със себе си. Предозирането със суета, внимание, лайкове трудно смилам. Славата не е за мен. Не се възползвам от съвременните инструменти - социални медии и всякакви подобни платформи, за да крещя “вижте ме”. Да се движа “тихо” и едва забелязано е моят начин да оцелявам сред себичността и липсата на човещинка наоколо. С камерата сме в почти органична симбиоза, но всичко след раждането на кадъра ми тежи. Има много неща, които не одобрявам и искам да се разгранича от тях.
- И все пак липсват ли ви прожекторите, снимачната площадка и вниманието на публиката?
- Не, защото все още снимам. Не съм спряла да работя. Дори обмислям няколко нови предложения, но още е твърде рано.
- Какво ви дава днес повече смисъл – аплодисментите или усмивката на едно дете?
- Усмивката, разбира се! Защото ме кара да се чувствам смислена и че имам принос към подобряването на живота и средата на някого в нужда и съществуването ми по този начин вече не е безпредметно. Това е основното за мен. Имам потребности да помагам. По-силно е от мен. Знам, чувала съм много въпроси от рода на „имаш си достатъчно грижи вкъщи, не ти ли стига 6 деца да ти вдигат врява у дома?” - но не - аз имам нужда от това.
- Ако получите предложение за много силна роля, бихте ли се върнали по-активно към актьорството?
- Подбирам много внимателно филмите, в които участвам, защото нямам за самоцел просто да се появявам на екран. Ако беше така, щях да съм говорителка навремето.
- Има ли моменти, в които се чувствате изтощена от всички роли в живота – майка, учител, модел, обществен човек?
- Ирена е системно уморена! Това е така, но предпочитам да не смогвам с работата и задачите, отколкото да не правя нищо. Това е нещото, което ми дава енергия.
- Как възпитавате децата си – кое е най-важното, което искате да им дадете?
- Разграничавам се от даване на съвети и формули за възпитание, защото с едното дете работи един метод, с другото - друг. Намерила съм начин за новите деца и мисля, че съм се справила добре.
- Хората често казват: „Шест деца – това е огромна отговорност“. Вие как го усещате?
- По същия начин, но с най-съществената добавка – щастие. Все пак е добре да кажа, че в грижата към децата винаги е имало кой да ми помогне, винаги съм разчитала и на майка ми, и на близки, много е важно човек да има подкрепата на близките си. Но всички тези трудности на ежедневен план избледняват с времето и свикваш с този ритъм на живот, когато си в многочленно семейство. В общи линии дали тичаш за едно или за 6 деца - стресът е голям. Това, което мога да кажа, е, че когато имаш 6 деца - винаги на задната седалка имаш придружители.
- Липсва ли ви понякога тази лудница, все пак някои от децата вече са пораснали, сигурно имате една идея повече време за себе си?
- Имам две пораснали деца, двама тийнейджъри и две в ученическа възраст. Най-голямата ми дъщеря е на 25 години, а най-малката е на 7, другата е на 9, но всъщност и двете са много организирани. Това е хубавото на многодетното семейство, че децата се учат да бъдат самостоятелни и си помагат едно на друго.
- А някога съжалявала ли сте за това, че толкова рано сте станала майка?
- Не, дори съм благодарна - това е моят път, така ми е отредил Господ. Мога да отчета, че се е наложило да прескоча един голям път - пропуснала съм доста, защото съм избрала да се отдам на най-важната роля - тази на майка. Но аз съм достатъчно млада и днес, и сега имам време да си наваксам всичко, което е пропуснато. Сега съм в такъв период на много активности, свързани с общуване. Харесва ми да откривам нови и интересни хора, да започвам нови проекти, в мен има фанфари, балони - от всичко по много.
- А какво е да станеш баба на 39?
- Най-прекрасното е да виждаш как вече порасналата ти дъщеря е грижовна майка. Те живеят в Пловдив и нямам много време да съм всеки ден с тях. Но това е прекрасно и да, животът ми си е останал същият. И аз съм си същата.
- Каква баба е Ирена Милянкова?
- Не съм от най-активните баби, ние не живеем заедно, както казах, те са в друг град, опитвам се да давам съвети. Най-голямата ми радост и щастие за мен е това, че виждам вече порасналата ми дъщеря като една добра майка. Взела е от мен отдадеността към своето бебе.
- Вкъщи кой готви най-вкусно – вие или някое от децата вече ви конкурира?
- Готвенето вкъщи е като миенето на зъби - автоматизирано действие, което върша механично. Дали е вкусно? Колко да е вкусно - толкова, колкото да се изяде.
- Остава ли ви време да се грижите за себе си от толкова ангажименти? Суетна жена ли сте ?
- Не, не! Външният вид е опаковка и последното нещо, на което отдавам значение.
Това е тя:
- Ирена Милянкова е родена на 27 февруари 1986 г. в Разград
- Става известна като модел
- Като актриса прави забележими роли в „Под прикритие“, „Цветът на хамелеона“, „Не затваряй очи“, „Ятаган“
- Майка е на 6 деца, миналата година стана и баба на внуче
Мариана Маринова
