- Госпожо Димитрова, неотдавна беше екранният ви дебют във филма „Преди да забравя“. Как се стигна до тази роля?
- Бях работила по друг проект със Станислав Тодоров-Роги и той ме препоръчал за ролята във филма на Станислав Дончев. Извикаха ме в едно кафене, а аз си помислих, че правим среща, за да се опознаем. Преди това ми бяха изпратили една сцена, на която дори не си носех разпечатан вариант. Впоследствие се оказа, че именно там ще направим кастинга и аз изобщо не бях подготвена.
С Рая Пеева и Иван Савов на снимките на Преди да забравя.
Не си знаех текста и след няколко опита Станислав ми каза: „Александра, нали знаеш, че ако те изберем за тази роля, ще трябва да си знаеш репликите“ (смее се). По мое мнение – можеше да мине доста по-добре. Вече тотално бях отписала този филм, но след два месеца ми се обадиха и казаха, че са ме одобрили. Бях много щастлива, а след като приключиха снимките, ми споделиха, че не са каствали други актриси, а директно са се спрели на мен.
- Имаше ли момент по време на снимките, в който се усъмнихте в себе си или се затруднихте?
- Да, имах – точно на сцената, с която се явих на кастинга (смее се). Може би вече се беше насъбрала някаква умора, но мисля, че и в театъра е така – винаги има някакъв момент, който се явява препъникамъче и просто трябва да го преодолееш. Режисьорът имаше много конкретна визия в главата си и сцената съдържаше много различни елементи. Скандал, но тих, с лека доза обвинение и още куп неща. Мислех си, че съм се провалила, но след като видях монтажа, се успокоих и убедих, че не е такова, каквото си мислих. Иначе целият процес на снимките за мен мина изключително гладко и ми беше много приятно. Екипът беше много готин, запомних имената на всички и ги приемах като едно малко второ семейство.
- В лентата си партнирате с Иван Савов и малкия Васил Кънев. Как протече работата с тях и как се сработихте?
- Когато се запознах с Иван Савов, той ми каза: „Да знаеш, че не съм много лесен за работа. Ще ти казвам някакви неща, не се обиждай“. Наистина ми казваше много неща, но всички те бяха от полза и в нито един момент не съм се сдухвала. Чувствах го като ментор или леко бащина фигура. И до ден днешен се допитвам до него за различни неща и изключително много го уважавам и обичам. Днес той има рожден ден и част от празненството ще е именно излъчването на филма. А за малкия Васко – той е абсолютен натурален талант. Толкова лесно се случваха нещата – детето си идваше с научен текст, не се притесняваше от нищо, просто беше страхотен.
- Главната тема във филма е много сериозна – болестта деменция. Вие имате ли някакъв подобен случай в живота си и успяхте ли да съпреживеете персонажа си?
- Любопитното е, че много от хората, които създавахме филма, имахме подобни случаи в живота си. Започвайки от Теодора Дончева, която е отговорна за сценария. Нейният баща е страдал от деменция и филмът е посветен на него. Иван Савов – неговата майка също е страдала от това и той се е грижел за нея. И аз – моята баба също имаше деменция и почина преди около година. От първо лице знам колко е трудно за едно семейство това, имам отношение по темата и това ми помогна и за изграждането на персонажа на Илиана, която се грижи за болния си баща. Всъщност, работейки по филма, аз успях да видя още гледни точки по проблема и да развия още повече емпатия.
- Спомняте ли си кога и защо решихте да станете актриса?
- Случайно ми се случи. Имах гадже от НАТФИЗ и тогава отидох да живея в общежитието на академията. Попаднах в една коренно различна среда от тази, в която съм била дотогава. Аз съм от Димитровград, израснах в средностатистическо работно семейство и никога не съм си представяла, че ще създавам изкуство. Омагьосах се от атмосферата, средата и групата, в която попаднах. Някак си се нареди пъзелът и реших, че искам да се занимавам с това. На първото ми кандидатстване в НАТФИЗ ме скъсаха, но това изобщо не ме обезкуражи. Започнах да чета пиеси и да ходя на театър всеки ден. Още тогава се научих на това и го правя абсолютно целенасочено – да се опитвам да попивам колкото се може повече от различните видове изкуства.
- Вие завършвате в класа на проф. Пламен Марков. Разкажете ни малко за студентските си години.
- Да, в крайна сметка ме приеха и то в предварителните изпити, което изключително много ме зарадва. НАТФИЗ е една изкуствена среда или инкубатор, което осъзнаваш чак след като завършиш. Запознаваш се с адски много хора, работиш над вдъхновяващи неща, в същото време си скапан, защото си от сутрин до вечер там. Едновременно е страхотно изживяване, но имаше и много моменти на съмнение и тревога. Аз бях много амбициозна и това ми изигра лоша шега, защото в един момент „прегорях“. В 3-ти и 4-ти курс се чувствах много зле, но точно тогава забременях и това ме направи изключително щастлива. Малко след това се ожених и родих, а две години по-късно се дипломирах при Атанас Атанасов.
- Спомняте ли си първото си представление и трансформацията от студент към професионалист?
- След като родих второто си дете, се върнахме да живеем в Димитровград и дебютът ми беше в Пловдив с представлението „Майка“ с режисьор Маргарита Мачева. Чувствах се много добре и смислено там, но малко след това дойде диагнозата на сина ми – аутизъм. Отдръпнах се от професионалния си път за около 5 години се посветих изцяло на нужните грижи. Искам да отбележа, че по никакъв начин не се чувствам като жертва. Когато детето ти има подобна диагноза, единствено нормално е да му се посветиш и да направиш всичко нужно.
Щастливото семейство.
После се върнахме в София и след като нещата малко по малко влязоха в коловозите, осъзнах, че съм влязла в ролята на „чакащ“. Чакам децата да се върнат от градина, чакам някой да дойде, чакам да сготвя. Чувствах, че губя своята идентичност и просто се превръщам в една функция за семейството ми. Започнах да ходя на психотерапевт, което всъщност ми помогна отново да се върна към сцената и театъра. Заявявам го открито, защото в България културата към психичното здраве не е много добра, а трябва да бъде.
- Освен всичко останало вие се занимавате и с продуцентство. Как решихте да се захванете с това?
- При създаването си казах: „Продуцентска компания? Не, това звучи много голямо. Продуцентска къща? Не, звучи ми много музикално. Продуцентска фирма? Звучи много тъпо“ и така се появи платформата Artitude. Тя си дойде съвсем естествено – имам амбиция да направя нещо по-голямо от това просто да продуцирам спектакли. Иска ми се да се създаде общност, да създаваме представления, които да имат дълъг живот, без да е нужно задължително да използваш известни имена. Иска ми се Artitude да се превърне в синоним на качествена продукция и лица, които не виждаш навсякъде.
- Каква е Александра извън сцената? Какви са вашите хобита и с какво се презареждате?
- Най-много обичам да пътувам. Когато се махнеш за малко, дори и за няколко дни, веднага ти се прочиства главата. Важно за мен е също и децата ми да виждат как живеят хората по различните места и техните култури. Брат ми живее в Лондон и посещавам театрите там, когато му ходя на гости. Много ми е приятно да обикалям музеи и галерии. Покрай COVID-19 се запалих по готвенето – преди беше колкото да има нещо за ядене, но това се промени (смее се). Обичам също да имам гости, обожавам да имаме компания. Като малка ходех често в планината с баща ми, но скоро заведох дъщеря ми и на нея много й хареса.
Това е тя:
- Родена е на 4 октомври в Димитровград.
- Завършва актьорство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.
- Щастливо омъжена, с две деца.
- Дебютира в киното с „Преди да забравя“.
- Създава продуцентската платформа Artitude.
АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА КАНАЛА НИ В YOUTUBE
Александър Пашов
