- Г-жо Янорова, последният филм на Зорница София - "3.0 килограма щастие", вече е в киносалоните в цялата страна. Каква е вашата героиня Анастасия?
- Моята героиня Анастасия е много смела жена и много обичлива.
- Анастасия преминава през спектър от емоции. Как бихте я описали – тя е двигател на действието или жертва на обстоятелствата?
- Въобще не бих казала, че е жертва на обстоятелствата. Напротив – тя сама взема решения и поема отговорността. По-скоро бих определила, че е двигател на действието.
- Какви допирни точки имате и по какво се различавате?
- Научих много от образа на Анастасия. Тази смелост, която тя я има, на мен ми липсва, честно казано. Мога да кажа, че по отношение на семейството – аз също бих направила всичко възможно за тях.
- Какво представляват за вашата героиня тези „3.0 килограма щастие“ и колко тежат те в реалния живот?
- В живота не можем да измерим в килограми и грамове нито щастието, нито любовта, нито чувствата. Те не могат да се измерват. И Слава Богу! Всеки прави своя личен избор. И може би филмът затова е толкова вълнуващ, защото много е лесно да съдим, но е много трудно да приемаме.
- Защо решихте да се включите в това приключение, наречено "3.0 килограма щастие"?
- Абсолютно приключение е! В началото наистина имах съмнения, признавам си. Имахме един много ползотворен разговор със Зорница София и тя ме запали по идеята. Доверих й се абсолютно на 100%.
- Какво си казахте, след като прочетохте сценария, знаейки, че е по действителни събития?
- Мен точно това ме притесни. Като се замислих колко хора имат такива проблеми, казвам го с огромно съжаление, си казах, че може би е хубаво да се разкаже тази история и да се вдъхне надежда.
- Това ли бихте казали на всички хора с репродуктивни проблеми?
- Не само. Да имат надежда и да не губят вяра!
- Променихте и по някакъв начин първоначалния образ на Анастасия?
- Винаги има промени. Едно е написаното на книга, едно е, когато живи хора започват да се докосват до това. Неизменно е, че всеки актьор влага собствения си опит и емоции. Няма начин да не вложиш това, което си ти в образа, иначе няма смисъл да се захващаш въобще (смее се).
- Партнирате си с Владимир Зомбори, Дария Симеонова и Герасим Георгиев-Геро. Как премина снимачният процес?
- Зорница направи нещо, което аз изключително много уважавам. Преди да започнем снимки, имахме упражнения – психодрама, защото аз харесвам всеки един от тях, но не бяхме работили заедно. С Геро сме работили в театъра преди много години, но с Дария и Владо не съм се срещала нито на сцената, нито на екрана. Просто Зорница създаде една такава атмосфера на абсолютно доверие и обич един към друг. Ние не си задавахме въпроси, а просто се гмурнахме в това приключение.
- Във филма има интелигентен хумор, все по-голяма рядкост в българското кино.
- Да, Слава Богу!
- Имаше ли забавни моменти по време на снимачния процес?
- Извън снимачната площадка имаше такива моменти, но времето беше изключително кратко, за да си позволяваме да губим време в смешки и забави.
- Но пък хуморът със сигурност добавя добро настроение
- Е, разбира се!
- Има ли импровизация в този филм или се придържахте стриктно към сценария, за да се запази специфичният ритъм на историята?
- Разбира се, че има импровизации. Първо сценарият е достатъчно свободен, второ Зорница достатъчно ни се довери също. На терен сме променяли неща, които сме смятали, че са за по-добро.
- Какъв режисьор е Зорница София?
- За първи път работя със Зорница София. Много обичам хора, които са запалени и с отворено сърце тръгват към това, което правят. За мен тя е много обичлив човек. Тя просто обича това, което прави, обича и актьорите си. Затова и резултатът е такъв.
- Сюжетът е написан по действителни събития и поставя важни въпроси за това как, кога и на каква цена една жена може да стане майка. Вие самата сте майка. Какво всъщност научихте за себе си и какви отговори си дадохте на тези въпроси?
- Във всяка една роля аз си задавам въпроси и научавам по нещо. От Анастасия научих, че човек, когато много обича, трябва да е готов за крайни решения.
- Историята, която разказвате в"3.0 килограма щастие", обаче е на границата на морала, закона и човешките отношения. Каква граница не бихте преминала вие?
- То това е. В живота нищо не е само бяло или само черно. Има такива закони, които понякога трябва да бъдат нарушавани в името на нещо по-голямо.
- Вие самата каква граница не бихте преминали?
- Не мога да кажа, наистина! Ние много често си казваме – „аз това няма да го направя никога“ или „онова никога не може да ми се случи“ и идва ситуация, притискат те някакви обстоятелства и правиш нещо, което преди това си казал, че никога няма да направиш. Приключила съм с „аз никога няма да...“, защото имам чувството, че понякога някой ни се подиграва и ни се налага да правим това, което сме казали, че няма да направим никога.
- Има ли роли, които са породили притеснения, да речем у вас, че сте приели?
- Не бих казала, че съжалявам за нещо, защото всяка роля ми носи първо радост, второ научавам много. Да речем, имало е проекти, които не са имали успех, но не съжалявам за тях! Животът е много разнообразен (смее се). Опитвам се да гледам от светлата страна на живота!
- Филмът се занимава с темата за щастието, което често търсим на грешните места. Според вас коя е най-голямата заблуда на съвременния човек по пътя към това щастие?
- Толкова сме фиксирани в това да търсим щастие, че в ежедневието си не усещаме кога сме щастливи. Все гоним някакви цели, нещо все не сме доволни. Мисля, че сме доста пренаситени и сме станали доста алчни за всичко – за обич, за щастие, за какво ли не. А всъщност за мен - колкото повече трупам житейски опит, разбирам, че щастието е в малките неща.
- Според вас развитието на социалните мрежи и дигитализация местят ли фокуса на търсене на щастието?
- Аз съм от поколение, което... Продължавам да нося телефон с копчета. Много се противя на цялото това нещо. Не за друго, просто виждам как хората започват да стават зависими, спират да мислят. Щом го пише в интернет, значи е меродавно. Не мисля, че е така. Плаши ме, че хората губят критичност. Вече всеки може в социалните мрежи да пише какво ли не, скрит зад някакъв профил. Това не ми допада.
- Ако трябва да поканите зрителите в киносалоните с едно изречение, какво би било то?
- Да дойдат да гледат хубав български филм и да бъдат сигурни, че ще излязат с бодро чувство от киносалона!
- Защо според вас обаче все повече българи сякаш не искат да гледат българско кино, отричат го?
- Наистина не знам каква е причината. Към всичко българско имаме такова отношение. За съжаление. Някаква мантра е сякаш да си казваме, че българското не става, с което аз дълбоко не съм съгласна. Но аз не мога да насиля никого да гледа филма, разбира се. Каня хората – ако те искат, ще дойдат, ако не – няма да дойдат. Тяхна воля. Винаги последната дума е на тяхно величество публиката.
- Смятате ли, че достатъчно се инвестира в култура за децата в България? Не говоря само за финанси.
- Толкова се изтърка вече, че няма пари за това или за онова. На първо място, мисля, че всичко тръгва от семейното възпитание. Ако децата ходят от малки на театър, в изложбената зала, опера, балет – въобще да имат досег с изкуството, ще си изберат като по-големи към кое изкуство да се насочат и кое повече ще им харесва. В малко градове има културни институции. В по-малките градове има едно читалище и хората нямат досег, не могат да отидат на кино дори, защото в града няма кино, трябва да идат в по-голям град, а това е свързано с финанси. Продължавам да смятам, че училището, разбира се, има своята роля, но всичко тръгва от семейството.
- Абсолютно съм съгласна с вас, моето дете от 1 г. го водя на куклен театър.
- Всеки път, като отида в Европата, както обичаме да казваме, като влезеш в някоя галери и виждаш едни малки дечица, навързани едно за друго с жълтите жилетчици... толкова е умилително. Виждаш едни отворени очички. Чудя се защо в България не се прави това нещо.
- Един от най-големите ви учители е проф. Крикор Азарян. С какви емоции си спомняте за него и на какво ви научи той?
- Винаги с умиление произнасям това име, защото първо много обичам проф. Азарян, много съм научила от него и най-важното – той ми е като пътеводна светлина. Научил ме е на морал в професията, което аз изключително много ценя!
- За какво мечтаете?
- Мечтая за мир!
- Трудно постижимо някак.
- Ами то явно цялата история на човечеството ни показва това. Все си мисля, че не е невъзможно. То затова е мечта (смее се).
- Хората мечтаят за по-простички неща – кола, апартамент, пътешествие.
- Беше много смешно преди години, като бяхме в Йерусалим. Дамата, при която бяхме на гости – Рина Бакалов, ни заведе на Стената на плача и трябваше да си пишем листчета и аз казах, че искам мир и тя ми каза – искай нещо по-лично (смее се).
- Какво пожелавате на читателите на „Телеграф“?
- Пожелавам им на първо място здраве, много радост и да вярват, че в България се случват и красиви, чудесни неща!
Това е тя:
- -Родена е в Стара Загора на 16 октомври 1969 г. в семейството на Иван Яноров - скулптор и състезател по класическа борба
- -Завършва френска гимназия в родния си град
- -През 1993 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в класа на професор Крикор Азарян
- -През 2016 г получава награда „Икар“ за „поддържаща женска роля“ в „Театър, любов моя!“ от Валери Петров, реж. Касиел Ноа Ашер, Театър 199
- -Снима в редица български филми и сериали
- -Играе на сцената на театър „Българска армия“
Екатерина Томова
