- Г-н Трайчев, днес празнуваме името ви с празника Тодоровден. Как смятате да прекарате деня?
- За себе си искам да кажа, че не мога да прекарам по-добре празника, ако не бъда в Копривщица, където прекарах военната си служба като един от видните коняри от близкото свързочно поделение. Познавам хората там и знам, че те могат по всяко време да направят от празника – празник, ако преценят, че компанията и причината си заслужават. Сигурен съм, че няма да има недоволен гостенин, необязден кон и недопита чашка домашна ракия. Копривщица е моят първи и последен избор за този Тодоровден. За последен път преди две години изнесох концерт там по покана на кметицата и обещах да се върна, когато мога. Готви се Копривщица, идвам да те прегърна цялата!
- Преди време споделихте, че имате много прякори. Бихте ли ни разказали за това?
- Като застаряващ културтрегер с почти легендарен статут искам да спомена, че все повече млади колеги и приятели ме търсят за участия в журита по повод годишнини или просто за да тежи повече едно или друго събитие. Наричаха ме с безброй имена и това ме подсети да започнем това интервю извън рамките на общоприетото и да говорим за прякори, псевдоними или какви ли не още заместители на човешката самоличност. В много от случаите отговарят на близост, почит или отношение на близки и далечни хора към името Тодор.
Така например Тоде съм бил наричан от мама, когато ме е чипкала в легена и ми е давала биберона с охладено млекце. Веднага след прохождането ми съм станал Тоди за всички по нашата улица, които харесвали рошавата ми глава и ми правели път да мина между тях. Отново като Тоди съм събирал детската дружина за игрите на стражари и апаши в двора между паметника на В. Левски и Консерваторията.
Отивах сам да се набирам на лоста в Борисовата градина и с възмъжаването ми се промени и името. Галеното Тошко звучеше предизвикателно от устата на младите госпожици в трамвая и пътуването ми до техникума за двигатели „Вилхелм Пик“ беше цяло удоволствие. Пак те ми казваха Тошко, когато започнахме да лагеруваме на палатки край езерата в Панчарево и Пасарел. Спомням си, че там звъннаха първите китари, учихме се да пушим и да целуваме момичетата, без да очакваме всичко от тях…
Едва завърших техническото си образование с безброй неизвинени отсъствия, пълни тройки по всичко и препоръка да не се доближавам повече до двигатели с вътрешно горене. Хвърлих книжката на баща си и за изненада на всички записах английска филология в СУ „Климент Охридски“. Завърших с пълно отличие и през цялото време работих като подслушвач на четвъртия етаж на БНР. Подслушвах РОЙТЕРС, ЮПИ, AP, СУ, ББС и „Гласът на Америка“. Изкарвах бели пари за моето студентство. Наричаха ме с малко чуждоземното Теди, но то ми прилягаше, защото работата ми беше свързана с превод на новини от чужди източници и радиостанции.
Официалното Трайчев дойде, когато започнах да бия рекордите на 400 и 800 плуване. На 18 години със същото име станах и капитан на олимпийския отбор по водна топка. Още като юноша започнах да обикалям света и заедно с момчетата от националния отбор разбрах колко трудно се воюва за победата и каква радост носи тя. Щастлив бях в отбора, защото по време на мачовете се срещнах с една истински добра жена. Иначе кой знае докога щях да си остана момченцето на мама...
- Нека се върнем малко назад. Кога за първи път осъзнахте, че музиката ще бъде вашата съдба, а не просто увлечение?
- Всичко започна като на шега. Мой колега ме помоли да го заместя и да взема интервю от някаква музикална формация, която щяла да пътува на фестивал в Куба. Направих всичко надве-натри, защото момчетата си бяха подпийнали и отговорите им не съвпадаха с моите очаквания. Веселихме се юнашки и в края на нашата среща шефът тогава, Мишо Cевери, ме покани да се присъединя към тях. Точно те пробудиха в мен едно старо желание да се занимавам с музика. След кратко колебание съобщих решението си на тогавашния главен редактор на програма „Хоризонт“ - Алексей Шишов. С мъка се сбогувах с топлото и уютно място в БНР, пристанище за много мои колеги в университета. Това беше моментът, в който си казах - или музиката, или нищо, и тръгнах направо. През просото!
- Как се роди дуетът „Мариана и Тодор Трайчеви“ – беше ли това любовна история, която се превърна в музика, или обратното?
- В началото изглеждаше чисто делова сделка, но после нещата се промениха. Мариана пристигна у дома с молбата да й акомпанирам на китара по време на изпълнение във Враца. Веднага зададох моите въпроси за хонорара и дали това момче близо до входа ще ни придружава. Момчето нямаше да пътува с нас, а парите ми трябваха и трябваше да ги взема. Господин Трайчев и Мариана Cтефанова се качиха във влака, а нейният годеник дълго маха с ръка на перона. Помня, че пяхме великолепно. Интересът на публиката се засили, когато изпяхме мои популярни песни, които Мариана знаеше от радиото и телевизията. Изпълнението й беше голямата изненада за мен, защото не очаквах това непознато момиче да впечатли залата с глас и настроение. Изненадата беше още по-голяма, когато тя предостави на мен и останалите артисти целия си хонорар в името на веселото прекарване на вечерта. Всичко вървеше добре, но бяхме пропуснали да си запазим места в препълнения хотел. Нашият приятел Пламчо, бивш директор на Русенския театър, подаде ръка и ни настани на пода с одеялото и една обща възглавница. Tака, гушнати, чакахме да дойде сутринта. Във влака държахме вече ръцете си, а след девет месеца вече се роди малкият ни син Пантелей.
- Спомняте ли си първия голям успех, когато почувствахте, че сте станали наистина популярни?
- Не е тайна, че тогава шефът на БНТ Иван Славков реши да ни направи известни буквално за един ден. Той ни повери на режисьора Хачо Бояджиев с думите: „Сега влизате в студио и не излизате, докато тези двамата не станат "новите герои"! Само един колега музикант може да коментира записа на седем песни в един ден и една нощ, при положение че записът на песен отнема няколко дни. Телевизията беше задръстена с нови наши клипове. Телефонът звънеше като пощурял. Hа пазара ми подаряваха ябълки и грозде заради песните и жената до мен. Започнаха концерти не само в България. Пяхме в Алжир, Португалия, Куба, Хартфорд. Най-голямата публика в България - 300 000 души (по река Дунав).
- Решението да напуснете България и да заминете за САЩ през 1984 г. беше ли импулсивно или дълго обмисляно?
- Нищо сериозно като решения, намеци, планове... Никога никой не е мислил, че нашата лодка ще напусне България и ще се приводни някъде далече на американския континент. Работата, концертите, всичко вървеше като по вода. Загубихме чувство за финансова сигурност. Печелихме повече, отколкото можеше да си представим. Тревогата идваше оттам, че всеки ден правихме едно и също и то се повтаряше, повтаряше и повтаряше. Едва когато колата ни се преобърна на Витиня се размислихме, че сме свършили достатъчно работа и вече мястото ни не е тук. Не бяхме истински щастливи един с друг, умората започна да тежи на Мариана. Радостта на другите хора не беше вече наша радост. Имахме проблеми със здравето на Пантелей, състоянието на дома ни и отношенията помежду ни… Eдин случаен инцидент на Витиня реши много въпроси. Обърнахме се точно на върха, където сухото преминава в мокро и пропастта вляво само чакаше да завием към нея. Завъртях рязко кормилото надясно и колата се приземи на тавана си. Резервоарът на волвото беше пълен и нещо в долната част шумеше на изтичаш бензин. Родителите ми и Пантелей едва успяха да се измъкнат. На десетина метра тълпата гледаше с любопитство, но никой не посмя да ни помогне. Никой не ни подаде ръка, не се доближи до нас… Погледите ни се кръстосаха! Мислите бяха взаимни! Решението беше да се махнем…
- Как преживяхте забраната на песните ви в България?
- И досега си представям как полудели демони подскачат върху златните ми записи с хитовете от края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век. През 1984 г. ЦК на ДКМС прие решение да забрани излъчването и да унищожи всички ленти на дует Мариана и Тодор Трайчеви. След 4000 концерта по всички краища и крайчета на България и малко преди драматичното бягство в САЩ бях провъзгласен за „Музикант на годината – 1983”, а държавният „Балкантон” изстреля на два пъти по 150 000 бройки от албума „Искам да те нарисувам”. Поетът Найден Вълчев го определи като албум с „изящен лиричен сантимент и перфектен музикален прочит”. Сигурно някой още си спомня марковите песни „Искам да те нарисувам”, „Прощавай, палавнице”, „Слънчева жена”, „Пиринско халище”, „Вятърът”. Погледнете върху прашните лавици. Те сигурно са още там. Нека, за да припомнят как възпявахме тогава чувствата и мислите, покълнали заради една усмивка или просто след едно погалване.
- Песента „Искам да те нарисувам“ и до днес звучи модерно. Защо според вас песните ви продължават да вълнуват поколения, които дори не са живели в онова време?
- Много от песните, ако не всички, имат силна емоционална нишка както при "производството", така и по време на записа в студиото. Аз много вярвам, че ако тази емоция не съществува, нещата не се получават. „Искам да те нарисувам“ има свои изисквания. Ако песента не ни хване за гърлото или не раздруса чувствата, ако в сърцата душите и очите на изпълнителите, на присъстващите на записа не се появи някакъв знак, сълза или трепет, значи напразно сме си загубили времето и сме похарчили излишни пари. „Искам да те нарисувам“ не може да се мери с площадните, дискотечните, шумните музикални произведения. Тя е резултат от нечии тайни емоции и мистериозни чувства. „Искам да те нарисувам“ трябва да докосва сърцата на току-що влюбени двойки, бъдещи младоженци, бавно танцуващи стари приятели. Тя не е измислена за развлечение след футболната победа или за успокояване на разведени двойки. „Искам да те нарисувам“ заслужава внимание, защото след около месец ще празнуваме юбилей - 50 години от нейното създаване...
- Как гледате на днешната българска поп музика?
- Очарован съм! Наистина съм възхитен от това, което правят младите. Никога не съм очаквал от малка България да се родят толкова много таланти. Това е прецедент! Tова е скъп подарък от природата! Страни като САЩ, Англия, Франция с многомилионно население вадят минимален процент професионални артисти и музиканти. Като че ли всички таланти са решили да се родят тук в нашата страна, близо до местата на Орфей. Много деликатно обаче е включването им в различни телевизионни формати и конкурси. Победителят е един, а душите на останалите сборни таланти са силно наранени. Вярата и амбицията в тях са зачеркнати може би завинаги. Нямам рецепта за тази ситуация, защото в много случаи форматите се явяват полезни за разкриването на нови млади изпълнители. При всеки случай България е страна както на розите, така и на талантите. Това са две определения, които могат да проправят пътя ни само напред и само нагоре.
- Пишете и книги – какво ви даде литературата, което музиката не можа?
- Автобиографията е мека форма на самоубийство. Пише се отраз за броени дни. В нея трябва да си кажеш и майчиното мляко, иначе гориш. Хората те познават. Не си играй на това „да”, това „не“. Слагаш си едно заглавие и пускаш твоя любима мелодия. Слушаш, пишеш и не спираш, докато не паднеш. Напред-назад в живота, напред-назад в творчеството. Мъчително смучене на пръсти и бавно мътене на идеи бяха тези мои книги – „Господ ни е забелязал”, „Рой недовършени неща“ и „По-доброто предстои“. Години се препъвах в намерения и изречения, докато накрая събрах истините за тоя мой втори живот. Искаше ми се да се предам, да се престоря на успешен бизнесмен и да си живуркам удобно сред красотите на Флорида, но точно от това ме измъкнаха моите приятели - хората, на които бих дал „ключ от къщата ми”. Точно те удариха камбаните, за да разбера, че не съм се удавил в забравата, а пред мен има още тонове от недовършени неща. „По-доброто още предстои” е книга за всички. Наричам я къща на чувствата, защото на този свят не можем без любов. Рано или късно тя идва при нас с неутолимото желание за взаимност и принадлежност, за радост и тъга. Идва, за да се превърне в най-възбуждаща енергия за творческо и чисто човешко щастие, в движеща сила на всичко, което ни заобикаля. В книгата няма излишен срам и резервации.
- Продължавате да изнасяте концерти и до днес пред най-различна аудитория. Как ви се струва публиката в наши дни?
- Продължавам да "рисувам" действителността с два моноспектакъла - Hello America и „Завръщане“. Единият разказва живи истории за тъмните барове на Сан Франциско, където заживях близо 40 години. Не мога да ви опиша колко забавни, истински и смехотворни са те, особено когато са смесени с живи кънтри песни, написани от мен по действителни случки. Вторият моноспектакъл разказва на българите за един народ, с който още предстои да се сближаваме. По време на втория моноспектакъл раздавам ключове от моята къща. Говоря за всичко шарено в нашата държава и свиря на живо песните дует с Мариана... А публиката ли? Зависи... Къде ще се прицелиш? Как ще го поднесеш и колко ще ти повярват?
- Какво бихте пожелали на нашите читатели?
- Позволете ми първо най-сърдечно да поздравя всички именици и да им пожелая много радост и щастие. От 65 до 110 г. - гледай напред, от 35 до 65 г. - бързай бавно, от 10 до 35 г. - здраве и пари.
Александър Пашов
