Д оброволен и спонтанен пътник бях тези дни във влаковете на БДЖ. Нямах никакви предразсъдъци от това обстоятелство, защото возилата често са по-чисти от таксиметров автомобил. Та, седнал така на седалката, като бай Ганю пред Иречека и си размишлявам на фона на приспивното подрусване и песента на колелата. Пътят до Пловдив е два часа и нещо, а гарата не предлага кой знае какви хранителни забавления, да седнеш на място или да разпуснеш в купето. Казвам купето фигуративно, защото такова нямаше. Нито пък исках да извадя домат, краставица и сирене върху новия брой на "Телеграф" и да ги разстеля на масичката.
Тогава се замислих какво е наложило да се махнат така удобните и вероятно рентабилни навремето вагон ресторанти, под шапката на РСВ. Ще каже някой - социалистическа радост, но не мисля така. Това е всъщност едно удобство, което може да се адаптира към сегашните понятия за практичност и ако щете, може да се сведе до стюард с кошница или количка, който да продава най-необходимото. Лично аз си представям един от вагоните да бъде преобразен без излишни нови конструкции в пътуващ бар, откъдето да си набавиш каквото е необходимо. Ако ще дори - с пластмасови прибори и посуда.
Два часа и нещо до Пловдив са си приключение - за мен изключително приятно - но то можеше да бъде подсладено от нещо малко вповече. Видях много млади хора, които биха си казали "Наздраве" с една бира или нещо малко по-силно и... малко. Представям си какъв сърдечен купон би се получил в една такава среда, а не отегчени погледи, които гледат щъркеловите гнезда.
Може би някой предприемчив бизнесмен да бъде привлечен към подобна кауза ще бъде находчиво, а за пътниците - забавно и полезно.
Това почувствах във влака от София за Пловдив, а ако пътувах за Варна и обратно, сигурно щях да ходатайствам за закон за РСВ в Народното събрание.
*Коментарът е написан специално за "Телеграф"!
Лорд Евгени Минчев
