- Как посрещате юбилея си днес, г-жо Петкова?
- Синовете ми организират довечера честване в столично заведение. От мен се иска само присъствие. Сигурна съм, че ще е хубаво. Ще свири класическа музика, както е редно. Не искам подаръци, а да съм с хората, които обичам. Партито ще е скромно, с подбрани хора. Аз не обичам да правя панаири на рождения си ден, защото той е един ден в годината. Каквато съм в петък, същата ще съм и в неделя. Събота, когато ми е датата, не променя абсолютно нищо в живота ми. За пръв път ще има купон, и то заради децата. Иначе вкъщи съм правила много събирания.
- А момичето на 20, и 30, че и на 35 по 2, промени ли се?
- Аз съм си вечното момиче. Малката, както се майтапим. А като малка бях Каката. Възрастта си казва думата, тялото не е същото като на 20 и 30 по 2, но приемам тези неща като нещо, което е задължително. Засега не е открит друг начин да живеем по-дълго, освен да натрупваме години. Нямам потрес от възрастта си. Чудесно знам с ума си на колко ставам, но не се чувствам на толкова. По дух си останах на 24 (смее се). Акълът ми се развива, ставам все по-умна и по-умна. Какво точно е мъдрост никой не е дал конкретно определение - може би да използваш натрупания опит от всичко, което си прочел, видял, премислил, може би това е мъдростта. И да не гледаш на живота като на нещо, което е много сериозна работа. Човек трябва да се забавлява.
- От днешна гледна точка бихте ли променили нещо в това стихотворение "Ех, момичета, и на 20, и на 30 по 2"?
- То не е стихотворение, а текст за песен. Навремето Богдана Карадочева каза, че много й се пее нещо за жените, каквито сме. И тогава седнах и го написах. Иначе сама нямаше да се сетя. Нищо не бих променила. Да, такива сме - мъжки момичета, а не жени. В това ни превърна еманципацията в нашата битност. Понякога ти се иска да си Малката, момиченцето, за което се грижат, а не да теглиш каиша. Поне аз така живея и няма да го променя. Още ние утешаваме мъжете и те стават все по-нежни и по-крехки. Но такъв е животът. Те не са виновни. Гледайки мама, баба, след това отиват в детската градина при леличките и госпожите, после си намират някое гадже, което да се грижи за тях, жена, да ги подпира до себе си. Съжалявам, обаче е така.
- Но вие май не сте такава?
- Не само към синовете си, към никой мъж не съм такава. Не възпитавам с дидактика - да уча как да се живее, а давам пример. Моите момчета ме гледат цял живот аз какво правя, познават моята компания, близките и се учат сами. Слава Богу, да чукна на дърво, няма изкривявания при тях - мъже са.
- А някой наследи ли таланта ви да пишете?
- Не. Слава Богу. И двете ми момчета са инженери - те завършиха строителство на сгради и съоръжения и си работят професиите. Благодаря на Господ, че никой от тях не се увлече в тия глупости, наречени писане. Освен това много вярвам на граф Лев Николаевич Толстой, когото като запитали защо никой от 11-те му деца не е наследил таланта му, отговаря: "Природа отдыхает" (Природата си почива). Щамът отслабва. Веднага давам пример с Александър Дюма - баща и син. Синът остава само с една "Дамата с камелиите", и то дълбоко позирам, че е заради това, че Верди я прави на опера.
- А внуците?
- Внукът ми се занимава с компютри, а внучката ми иска да стане лекар-психолог. Аз съм мутацията на двата рода - никой няма преди мене да се е занимавал с такива неща и след време - също. Като малка много книжки ми четяха - баба ми рецитираше Христо Ботев, баща ми - Иван Вазов. На 3 г. ме качиха на стола в кварталния ОФ клуб да рецитирам "Пристанала" - знам целия Ботев наизуст. На 4 г. се научих да чета. В първи клас написах първото стихотворение "Вали първият сняг", защото не ме пуснаха навън да си играя. Помня го много ясно колко се ядосах. То беше вид компилация от това, което съм чела и слушала. И досега не знам точно как става това с писането, но ми се получава. Идват думичките, аз ги записвам. Най-лесното нещо на този свят за мен е да пиша стихотворения. По-трудно ще си измия чиниите или нещо друго. Съвсем сериозно. Нямам творчески мъки. Гледам света около мен и пиша. Не пиша непрекъснато. Не съм писала от ноември м.г. И слава Богу. Но не смятам, че съм изпаднала в криза. Като не идват думите, да седна да гриза клавиатурата като маса народ в социалната мрежа?
- Преди дни беше премиерата на най-новата ви книга "Докога, Маргарито" с избрани стихове...
- Аз й казвам панорамна книга. Сложила съм и малко проза. Хората казаха, че е станало прекрасно. Не яйце, игла нямаше къде да падне. Добро решение ми беше да бъде в зала, където хората могат да седят, защото ми е писнало на премиери да има 40-50 стола, хората сядат, а другите се подпират по стените - не е комфортно. Три часа надписвах книги. Знаех, че Мариус Донкин сглобява нещо от книгата с актьорите, които участват в спектакъла по мои стихове "Без завеси". Много хубаво го беше направил.
- Имаше ли изненади?
- Бяха дошли от всички краища на България. Имам си почитателка от Кубрат, друга от Велико Търново, от Благоевград... Получих оренбургски шал като подарък - плетат се само в Оренбург и преминава през кръста, толкова е тънък и фин. А са големи шалове, не е фишу. Получих и една картина, нарисувана по специална техника с восък - енкаустика върху дърво, както иконите едно време са правили. Тя се казва "Антигравитация" на Георги Георгиев, който живее и твори в Търново. 22 карата злато има върху тази картина. Богдана и Стефан също бяха – без тях просто не може. Имаме нова обща песен - готова е, чакаме да излезе. Първо пуснахме прекрасно танго - "Жена съм аз". След това с братя Аргирови и Христо Стоичков - "Българи сме още". Тя вече излезе и мисля, че ще се запее, защото е с малко и прости, обикновени думи, но има послание. Писаха ми непознати в мрежата - "Аз си бях сама вкъщи и малко си потропнах хорце". Това ме радва.
- Предстои ви отново да обикаляте България?
- Онази вечер се върнах от Чирпан и съм много щастлива. Беше организирано от общината, фондация и къща музей "Яворов" и моите издатели от "Персей". На 26 февруари сме в Пирдоп. Имам покани, но хората не знаят как стават тези срещи - затова трябва организация.
- Имате ли стихове, които никога няма да покажете на публиката?
- Само едно! Любовно стихотворение. Мирето Башева има такова стихотворение "Не за печат". Казва: много пъти ме питат - това стихотворение защо го няма в нито една от книгите, а тя им отговаря – то затова се казва "Не за печат".
- Скоро беше и нейният рожден ден... Какви спомени пазите за Миряна Башева?
- Точно тогава ми беше премиерата. Сега се сещам за една история от зората на демокрацията. На премиера сме на Иван Гранитски в Полиграфическия комбинат, той още беше в издателство "Христо Ботев". Мирето е с навехнат крак, едвам ходи. Тръгваме да си ходим и тя ни покани всички у тях на Орлов мост. Васко Сотиров почти я носи, за да стигнем до таксито. Отваря вратата, хвърля Мирето вътре, натиква ме и мен, сяда до шофьора и вика: "Батка, Орлов мост". Който не знае, разстоянието е много малко - една спирка с тролея. Човекът се стряска, а Васил продължава: "И внимавай, защото возиш Дора Габе и Елисавета Багряна". Шофьорът се обръща, а ние с Мирето, без да сме се наговорили, кимаме възпитано с глави. Закара ни до Орлов мост, Васил тръгна да му плаща, но шофьорът отказа: "Не, не, моля ви се, няма нужда". Васко това го може. По подобен начин с Мирето сме отговаряли и друг път. На едно събиране у Витята Самуилов той викаше: "Има ли по-талантлив от мене". Ние с Мирето бяхме в двата края на стаята и без да се поглеждаме, станахме и се усмихнахме. Това всичко е майтап.
- Сега поетите не се събирате, както тогава. Защо?
- Как ще се събират, те ще си извадят очите кой от кой е по-талантлив. Ние сме се събирали и сме си правили майтапи с това, но никой от нас не се смяташе за гениален или велик. Всеки си пише, четем си, като се събираме, говорим си на различни теми, беше друго. Сега се събират във федерации, конфедерации, асоциации. Едно време имаше казионен кабинет на младия писател до 35 г. Канят ме да отида, викат "И Весела Люцканова идва". Да, тя е велика, но аз какво ще правя? Сега не могат да разберат, че творецът си е сам за себе си. Събирайте се, обменяйте идеи, бъдете приятели, са общество, другарство, без да си вдигате рамо и да се надскачате.
- Какъв е проблемът?
- Благодарение на социалните мрежи хората вече смятат, че най-лесно се пише. Тука е заровено кучето и почва да лае - ти лайкваш някого, като си качиш твое стихотворение, той се чувства длъжен да те лайкне, за да му върнеш обратно. Това стана геометрична прогресия - лайк за лайк. Няма никаква реална оценка и няма как да има. Полудявам, когато прочета "Прекрасен стих". Ало, стих е един ред от стихотворението. Преди го правех, вече не - питам кой стих точно. Как може да пишеш стихотворение, след като не знаеш разликата между стих и стихотворение? Или "Много хубаво стихче". Няма такава дума стихче! Няма култура на писане и на общуване. Не обвинявам никого! Не се знае кой как ще продължи, но такава е тенденцията.
- Как се развива следващата генерация? Ще имаме ли нови Ботев, Вазов или Дора Габе, Багряна?
- Това според мен е порочно. Всеки е сам за себе си. Има прекрасни млади поети. Мартин Спасов е гениален - направо реже глави, само че той е скромен - не крещи и не се бие в гърдите. Елена Денева отдавна не съм я срещала, но е прекрасна поетеса. Има Александър Иванов - винаги го споменавам, страхотен поет. Но тези хора не шумят, не затрупват фейса с произведенията си. Те не се пъчат, не постват грамоти от някакво участие. Защото е пълно и с конкурси в нашата мила родина - във всяко населено място има национален конкурс. Аз просто съм имала щастието да стигна до тяхната поезия. Марти понякога пуска по някое стихотворение и събира 50 лайка. Докато поети, които даже са и с псевдоними - измислени, помпозни, те имат по 2000 лайка. Тука веднага виждаш нивото. Всички, които искат да бъдат забелязани, се трупат там и после чакат да ги лайкнат и тях. От тази въртележка няма измъкване, но никой не упреквам. Подобното с подобното се харесва. Ако сега Иван Давидков пусне стихотворение в мрежата, ще има 3 лайка - единият от мен. Ботев изобщо нямаше да го отразяват - какви са тия теми, те не са съвременни. Няма как да не вървиш в крак с времето - клише, но много вярно. Няма какво да се сърдим. Аз съм го измислила - че за да пишеш, трябва да си чел, защото ще ти стане неудобно от теб самия, че пишеш глупости, след като си прочел нещо хубаво, ще има селекция.
- Изкуственият интелект вече пише стихове. Това заплаха ли е за творците?
- Той може да пише всичко. Аз го обичам AI. Той пише сто пъти добре от някои, които пишат със собствения си интелект. Този мил изкуствен интелект не може да пише в рима, но ще се научи един ден. Не забравяйте да гледате "Терминатор", особено втория. Изкуственият интелект има и отклонения. AI e правен от хора - това е бедата. Човешкият фактор разваля цялата схема.
- Да завършим с вашата равносметка?
- Никога не съм правила, няма и да правя. Какво значи това? Как целият си живот до този момент го слагаш като приход, разход, актив, пасив? Как го формираш това салдо? Не става. Безравносметна съм, но щастлива. Не правя сметки, но винаги имам едно наум.
Лео Богдановски
