- Господин Ешкенази, как се роди идеята за Tango Piazzolla и какво го прави различен от всичко, което сте правили досега?
- Идеята се роди съвсем естествено. Истината е, че по-активен в нашата комуникация беше първият в България бандонеонист – Стоян Караиванов. Последва желанието ни да излезем извън рамките на класическия концерт. Това, което го прави различен, е, че не подхождаме към музиката на Астор Пиацола като към репертоар, а като към история, която трябва да бъде разказана.
- Какво означава за вас да пренесете музиката на Астор Пиацола на сцената днес, в 21-ви век?
- Означава да бъдеш честен към духа му, но и смел да го преведеш през себе си. Пиацола винаги е бил революционер – мисля, че той самият би очаквал от нас да не го повтаряме, а да продължим наследството му и да вложим нашите собствени емоции като творци.
- Този проект събира музиканти от различни поколения и континенти – как се изгражда такъв „музикален език“ помежду ви?
- Слушане. Не толкова свирене, колкото слушане. Когато има уважение и отвореност, езикът се ражда сам. Освен това благодарение на Стоян Караиванов започнах да уча този, става дума за нови похвати на свирене в класическото танго, което за мен не беше толкова добре познато като класически музикант.
- Какво носи присъствието на Даниел Астор Пиацола-Пипи, има ли усещане за „живо наследство“ на сцената?
- Това е нещо много специално. Не просто музикант, а човек, който носи памет. И да, има усещане за живо наследство – но без тежест, а с много свобода. Вълнението е огромно, защото той ще посети не само България, а и Балканите за първи път в живота си и ние носим отговорността да представим творчеството не само на дядо му, а и на самия него на българската публика, нейната култура и уважение!
- Танго музиката често се възприема като страст и болка. Вие как я усещате като изпълнител?
- За мен тангото не е само страст или болка. То е достойнство. В него има една вътрешна сдържаност, която го прави толкова силно. И в същото време има експресия и експлозия на емоции, нещо като в човешката душа. В един момент си във властта на страстта, в друг си във вихъра на любовта. Именно това го прави толкова любимо за хората, защото те припознават емоциите си в нотите на тангото.
- Какво бихте искали публиката да почувства, когато излезе от залата?
- Да си тръгне по-възвишена и с още по-дълбоки емоции и респект към изкуството. Ако сме успели да докоснем нещо истинско в хората, значи сме си свършили работата.
- Ако трябва да се върнете в самото начало – кога разбрахте, че цигулката няма да бъде просто инструмент, а съдба?
- Не съм сигурен, че има такъв момент. По-скоро тя постепенно те избира.
- Вярно ли е, че още като дете сте били концертмайстор – как се носи такава отговорност на толкова ранна възраст?
- На 11-годишна възраст бях концертмайстор на Детско-юношеската филхармония. Може би любовта и отдадеността на музиката е благодарение на нашата баба Виолета, която често споменаваме с брат ми, много обичаше музиката. Искаше всичките ѝ деца и внуци да свирят, и то точно на цигулка. Може би това е част от онази Божия частица, която те води по пътя и ти помага да носиш тази отговорност, без дори да я съзнаваш всецяло. Тогава изглежда по-скоро като естествено състояние.
- Кое беше по-силно в началото – талантът или дисциплината?
- Дисциплината остава, когато талантът се умори. И това е валидно не само за началото, а за целия творчески живот. Ценното в баланса е наистина да обичаш това, което правиш.
- Имало ли е момент на отказване?
- О, чак момент на отказване – не бих казал. Как можеш да се откажеш от живота си, а музиката определено е моят живот. Срещите с публиката и споделянето на страстта към музиката се тъкмо тези моменти, които те връщат към същността.
- Казвали сте, че сте били „втора цигулка и на сцената, и в живота“ – кога човек става първа цигулка?
- Когато спре да се сравнява.
- Какво ви даде животът в чужбина и сцената на Кралския Концертгебау оркестър?
- Смирение. Там разбираш, че винаги има още какво да научиш.
- Как се променя един музикант, когато свири пред различни публики по света?
- Емоцията е една и съща. Начинът, по който се изразява – различен. Музиката е универсален език и това твърдение никак не е случайно. Когато видиш хиляди хора, обединени от една емоция, превръщайки се в една душа, която се потапя в музиката и външния свят, всичките проблеми и несгоди изчезват, тогава разбираш, че вълшебствата са възможни.
- Какъв е първият ви спомен за цигулката – звук, сцена, човек?
- Бил съм на четири години и половина, когато започнах да свиря, имам предвид освен баба Виолета, която вече споменах. След това и родителите ни – Марта и Пантелей. И двамата са професионални музиканти. Те свириха дълги години на прекрасни места – баща ни беше соло кларинетист в Софийската филхармония, майка ни в операта – виолистка. На тях дължим с брат ми, че са ни насочили към тази прекрасна професия.
- Има ли „любовна връзка“ между музиканта и инструмента му?
- Допускам, че за всеки музикант и неговия инструмент връзката е различна, но да, има емоция, която създава амалгамата и магията, която изпращаме на публиката и света.
- Как разговаряте с цигулката си – има ли дни, в които тя „не ви слуша“?
- Ако има такива дни, тогава проблемът обикновено не е в цигулката. В общия случай тя ме слуша безпрекословно.
- Какво се случва в секундите преди да излезете на сцена?
- Тишина. Вътрешна. Покой и подготовка.
- Имате ли ритуал преди концерт?
- Не. По-скоро концентрация.
- Какво е усещането да свириш в България, след като си покорил световни сцени?
- С огромно нетърпение се завръщам в България. Тук винаги е по-емоционално и по-лично. Обичам българската публика и я преоткривам всеки път, когато съм на българска сцена. Тя е също толкова космополитна, както всяка публика на класическата музика навсякъде по света. В същото време е много чувствителна и усеща, когато си честен.
- Кой концерт никога няма да забравите?
- Първият ми концерт като солист под диригентството на големия наш маестро Емил Чакъров. Това беше концертът, откъдето тръгна и моята международна кариера като цигулар.
- Как открихте тангото като музикален свят?
- Като свобода извън класическата рамка, благодарение и на Стоян Караиванов, с когото в момента сме на турне с Танго Класикс и Плевенската филхармония.
- Какво ви привлича в него повече – ритъмът или драмата?
- Драмата в ритъма.
- Тангото е диалог – с кого разговаряте, когато свирите?
- С тишината между нотите, с цигулката, с другите музиканти на сцената. Тангото освен диалог е и един динамичен разговор, в който се сблъскват различни тези, но накрая наистина побеждават любовта и красивата страст.
- Може ли класически музикант да бъде напълно свободен в тангото?
- Вярвам, че всеки музикант е напълно свободен в музиката, която изпълнява. Смият творчески процес е разкъсване на оковите на тленното и полет към свободата на духа.
- Животът „на куфар“ – летища, хотели, сцени – какво ви струва това?
- Каквото и да струва, си струва! Благословен съм с фантастично семейство, което разбира този живот на куфар по начина, по който творците заслужават, за да се изразяват свободно чрез творчеството и срещите с публиката.
- Как се запазва баланс между световна кариера и семейство?
- Лесно с партньор, който те разбира и подкрепя.
- Как се променихте като човек извън сцената през годините?
- Ако кажа, че станах по-тих, ще е вярно само донякъде. Истината е, че май израснах до по-спокоен, приемащ и смирен. В същото време непримирим към несправедливостта и обезценяването, липсата на възпитание и съпричастност.
- Бащинството промени ли ви като музикант?
- До някаква степен да. Като баща осъзнавам отговорността на това да възпитаваш чрез музика и изкуство. Като дете на музиканти винаги съм бил тласкан към музиката. Това е една от многото причини да се стремя да достигна и до най-малките си слушатели. За мен е важно дечицата да се свържат с музиката от най-ранна детска възраст.
- Имат ли децата ви интерес към музиката? Бихте ли искали да тръгнат по вашия път или бихте ги предпазили от него?
- Единият ми син работи в сферата на софтуера за медицинско ползване, а другият завърши химия в Амстердам, но от много години пише музика за филми и игри. Аз не настоявах да се развиват в музиката, синът ми сам започна да твори музика. Вижте дъщеря ми, Луиза, тя вече свири на цигулка и пиано. Тя е на близо три години и вече общува свободно с музикалните инструменти.
- Какво искате да им предадете като човек, не като музикант?
- Бих искал да им предам, за синовете си със сигурност мога да кажа, че го притежават – достойнство и отговорност. Луиза се надявам да вземе от мен отдадеността на каквото и реши да прави и да развива в живота си, като порасне.
- Има ли нещо, което сцената ви е дала, но ви е отнела като баща?
- Истински вярвам, че музиката е изкуство, което само може да даде повече, никога да отнеме. Особено когато си родител.
- Какво е успехът за вас днес?
- Да си в мир със себе си.
- Какво означава „да си на върха“ и колко струва това?
- Иска ми се да вярвам, че всеки сам определя кога е на върха. Чрез собственото си усещане, а не през оценката на другите. Това е момент, не състояние. Струва много време и отдаденост.
- Кога се чувствате истински щастлив?
- Сега, на сцената, със семейството ми, с жена ми Стаси и дъщеря ни Луиза. В простите моменти.
- Какво още мечтае човек, който вече е постигнал толкова много?
- О, мечтая за завръщането си на сцената на зала 1 на НДК на 12 март 2027 г., да видя блесналите лица на хората, препълнили залата, да бъда на сцената със Стоян Караиванов, внука на Астор Пиацола – Даниел Пипи Пиацола, носителя на Латино Грами Хуан Пабло Наваро, с първия български танго оркестър Либертанго. Има още толкова много за постигане.
- Ако можехте да се върнете назад, какво бихте казали на младия Веско?
- Да бъде спокоен, да не спира да работи и мечтае. Бих му казал: „Справихме се, момче!“.
- Има ли нещо, което все още не сте изсвирили, но носите в себе си?
- Да, аз съм творец, който търси и намира онези непокорени още музикални територии, които чакат да бъдат открити. Вече работим и по съвсем нови идеи за музикален спектакъл, който ще излезе извън рамките на всякакви музикални форми. Очаквайте го!
- Ако трябва да опишете живота си с едно музикално произведение – кое би било то?
- Преди години се отъждествявах донякъде с „Червената цигулка“ на Джон Корилиано – музиката от едноименния филм, която много обичам. Усещам я много близка. Днес може би нещо от Пиацола – защото има и светлина, и сянка, в същото време страст, легендарност, революция и необятност.
- И последно – какво бихте казали на публиката, която ще бъде в зала 1 на НДК на 12 март 2027 г.?
- Ако иска да се потопи в автентичната атмосфера на Буенос Айрес и да се докосне до живото наследство на Астор Пиацола, да побързат и да си купят билети, които вече са в продажба, а интересът, въпреки че има около една година дотогава, е огромен! Нека дойде с отворено сърце. Ние ще направим същото!
Свири от 3-годишен
Мариана Маринова
