Понеделник, 10 октомври 1994 година. Електронният часовник при входа на ТЕЦ „Марица-изток 3” край гълъбовското село Медникарово отброява 10,56 часа.
Нищо не подсказва, че това е последната минута от живота на половин дузина мъже и жени, а още 15 ще починат в адски мъки през следващите дни и седмици. Стълб с вряща вода, висок почти 9 метра, помита кръг с диаметър от 100 м, като срутва всичко, което му се изпречи. Шестима загиват на място, други 20 са с тежки поражения по телата. Най-млади, едва на по 20 години, са били Даниел Костов и Живко Желев. Най-възрастният е 57-годишният Цветан Стоев.

Интуиция
След време в хода на следствието монтьорът Славчо Станков ще каже: „Малко преди това минах край баката. Видях на 5-6 метра височина да изтича вода, струйката беше дебела колкото човешки пръст. Помислих си - кога ли ще гръмне тази бака...” Две и половина десетилетия по-късно работилият тогава в цех „Химичен” на топлоцентралата инж. Христо Христозов с горчилка ще си припомня: „Наоколо се търкаляха сварени дюли. Тревата покрай базалтовата пътека беше като осланена. Гледката беше кошмарна. Служебният автомобил на началник-цеха инж. Атанас Стоянов беше захвърлен като перушина. Дебелата почти 2 см метална обшивка на бака, където се съхраняваше отработената от котлите вода, беше направо издухана. Резервоара с височина близо 10 м го нямаше. Тишината беше зловеща. А още не знаехме какво ни очаква вътре в помещенията с избити прозорци и врати...”

Треперещ
Малко преди да почине, за трагедията си припомни и тогавашният директор по производството и преноса на еленергията на НЕК АД инж. Трифон Цветков: „Бях в кабинета си в София, когато на вътрешния телефон позвъни директорът на ТЕЦ - 3 инж. Янко Ангелов. Спомням си, че каза нещо от сорта на „Случи се нещо, има загинали хора...” После връзката прекъсна.” Минути по-късно позвънил с треперещ глас колегата му т ТЕЦ „Марица-изток 1” инж. Пенев. За броени минути било договорено транспортен самолет да кацне на летището край Узунджово с екип хирурзи от „Пирогов”. Инж. Цветков пристигнал заедно с тях при входа на централата със служебната си кола. Там научил, че сред загиналите е приятелят му, началникът на цеха, 44-годишният инж. Атанас Стоянов.

Морфин
Гледката била ужасяваща, слагали морфин на ранените, за да ги разсъблекат. Сред първите на мястото на трагедията са лекари от най-близката болница – гълъбовската. „Не съм си и помислял, че ще бъда свидетел на подобна трагедия. Мобилизирахме всичко, което можеше да се движи, само и само да пренесем колкото е възможно по-бързо ранените. Беше ужасно. Хората бяха в съзнание, дрехите им висяха на парцали по телата. Давахме им морфин, за да успеем да ги разсъблечем. След разговор с клиниката по изгаряния в Пловдив към нас излетя военен хеликоптер”, припомня си тогавашният главен лекар д-р Янчо Карагьозов.
„Бях в централата може би час след сигнала от дежурната стая в тогавашната регионална дирекция на МВР – Стара Загора. Още пазя служебния си бележник, в който съм записвал имената на пострадалите: откъде са; на колко години са; накъде са транспортирани... Земята, по която вървяхме при огледа, още беше топла от излялата се вода”, разказва пенсиониралият се вече следовател Пейчо Пеев. На него е възложено разследването на най-голямата и с най-много жертви в историята на българската енергетика производствена авария. Досъдебното производство е с №104 от 10 октомври 1994 г. по описа на тогавашната Окръжна следствена служба - Стара Загора. Ден или два по-късно в разследването се включват и колегите му от националното следствие Петър Мишев и Петър Манолов. Действията им се наблюдават от окръжен прокурор в Стара Загора.

Саботаж
„Разпитахме кого ли не, проверихме всички книжа, разпоредени бяха множество технически експертизи. Стана ясно, че основната вина се носи от хората, които в далечната 1977 г., когато е монтиран резервоарът, са извършвали заварките на метала. Били са с висока квалификация, по онова време подобни заварки са били извършвани от паспортчици. Направен е бил и дефектоскопски анализ от специализирана лаборатория. Стигнахме до името на бригадира, казваше се Михаил Кисьов. Нито тогава, нито по-късно успяха да го открият. Дали е бил извън страната, дали е починал – така и не се разбра.” През цялото време, докато не е прекратено по давност през 2004 г. – разследването е по член 123 ал. 3 от НК срещу неизвестен извършител”, припомня ексследователят Пеев. По думите му още в самото начало на разследването е била отхвърлена версията за саботаж.
Според спомена на инж. Трифон Цветков металната конструкция е била изработена от специалистите на някогашното ДСО „Монтажи”. Монтирането направили бригади на „Енергомонтаж – Марица-изток” при изграждането още на първия блок на централата през 1997 г. От тогава били и фаталните „шевове”.
Цветков си отиде от този свят с убеждението, че най-вероятно в момента на приемането на баките контролът е бил занижен, но уточнява, че редовно са правени профилактични прегледи. Извършвани са били и основни ремонти. Резервоарът не е бил под налягане, затова не се е водел сред „опасните”. Просто един „басейн”, но с височина 9-10 м. Всички ангажирани с разследването са единодушни в едно: ако пробойната в бака е закъсняла само с 40-50 минути, броят на жертвите е щял да бъде трицифрен - по пътя на врялата вълна минавала пътеката към столовата. А на смяна тогава е имало над 600 мъже и жени.

Близките възмездени с по 180 000 тогавашни левчета

В сравнително кратки срокове /до края на 1994 г./ близките на всеки един от загиналите са получили застраховка от по 180 000 лв /тогавашни пари/ в съответствие с клаузите на подписания КТД и браншовото споразумение. През цялото време докато някъде в трите болници: в Стара Загора, Пловдив и „Пирогов” е имало настанен пациент от ТЕЦ „Марица изток-3” и „Енергоремонт – Гълъбово” са закупувани липсващи медикаменти и специализирана апаратура.Не е имало енергетик, който да не се е включил в акциите за кръводаряване.