Да минеш по мост от римско време, да отвориш масивна дървена врата, сложена преди повече от два века, която нито за час не е била заключена. И да чуеш тракането на воденичните камъни заедно с тихото ромолене на реката. Звучи като приказка, като идилия, като мечта.
Но е самата реалност. Селото се казва Шумнатица, община Кирково, област Кърджали. Малко селце само на няколко километра от границата с Гърция.

Името
Воденицата местните наричат с гордото име Пехливанската. Защото така се казвала някога махалата, където сега е центърът на Шумнатица. Местните били корави борци, славата им се носела по цялото Беломорие. Масивната дървена врата е поставена още когато България е била част от Османската империя. Преди повече от два века. Отвориш ли я, все едно попадаш в машина на времето. Всичко е така, както е било някога. Каменни зидове, дървен под, тесни прозорци, на които никога не е имало дограма или стъкла. И, разбира се, воденичните камъни и дървеният механизъм, който е сменян през годините, но е точно копие на този, завъртял някога камъните за пръв път.


Разруха
През 2016 година един от символите на село Шумнатица е запустял и започва да се руши. Покривът прокапва и заплашва да рухне, стените са пропукани, коминът е пред падане. Местните са тъжни, защото последният воденичар бай Хашим Кехайов е починал. Той е последният от тукашния воденичарски род. Преди него воденицата са карали баща му и дядо му. Уникално е, че тя не е собственост на никого, а на цялата махала. Някога хората сами са я построили и сами са я поддържали през вековете. Тогава кметът на Кирково Шинаси Сюлейман (б.а. - преизбран съвсем наскоро) решава да възстанови воденицата. Парите, които са нужни не са много, около 5000 лв.
Задача
„По-трудно беше да намерим хора, които са наясно с технологиите от онова време. Защото искахме да използваме автентични материали, каквито са ползвали и някогашните строители – камъни, дърво и глина”, спомня си градоначалникът. За радост на местните хора и на хиляди туристи воденицата заработва отново. Пехливанската воденица в Шумнатица е от типа „караджейка”. Тя е характерна с това, че воденичните камъни са поставени хоризонтално, а не вертикално. Вертикална е дървената ос, която държи задвижващото дървено колело с лопатки, което също е хоризонтално. Двигателният механизъм на този вид воденици се състои от хоризонтално водно колело „перей”, представляващо дървена главина с набити на нея дървени лъжици; дървена ос „вретено” и метална ”маъл”. Върху тях ляга горният воденичен камък, който се върти, долният е неподвижен. Водата, която се задвижва, се отвежда по дървена тръба, наречена „хралупа” или „коруба”. Тръбата е дебело, прогнило в средата дърво. За да се получи необходимият отвор, тя се опалва. При обгарянето отвътре дървото естествено се импрегнира и се предпазва от гниене.
Механизъм
Смилането на зърното става между два воденични камъка. Над тях неподвижно е закрепен дървен кош, в който се насипва зърното. Чрез ”кречеталото” се осъществява неговото механично подаване и регулиране от коша към камъните. От центробежната сила брашното се изхвърля и се събира в дървен сандък. При тази воденица брашното не се отделя от триците и излиза черно. Оттам идва и названието - от турската дума „кара”, което означава черен. Улеят на Пехливанската воденица е сменян за последно през 60-те години на миналия век, спомнят си местните хора.
Качество
„Брашното е с невероятен и естествен вкус, защото „диша”, а не се спарва, както при съвременните мелници”, обясниха за „Телеграф” експерти по хлебни изделия. Причината е, че модерните мелници са оборудвани с метални валяци. Те мелят с висока скорост, металът загрява и брашното се спича. Това променя вкуса и „убива” най-ценните хранителни съставки в брашното. Камъните се сменят периодично с резервния чифт. По специален начин се правят грапавини, за да може да се мели брашното. Капацитетът на воденицата в Шумнатица е 80 кг зърно на час, ако се мели за брашно. Ако се мели за фураж, капацитетът скача почти двойно – 150 кг на час, обясняват местните хора. Таксата е повече от символична – 1,50 лева за чувал зърно. Плащат се в общината и се събират за поддръжката на атрактивната воденица.
История
Някога по Шумнатенската река е имало пет караджейки. Сега работи само Пехливанската, има още една напълно запазена, но нереставрирана - на изхода в посока Кирково. Караджейката е една от малкото, запазени в България през 21-ви век. Най известната караджейка е от 1780 година и може да се посети в етнографския комплекс Етъра във Велико Търново. Но ако пътувате към Гърция през лятото, си заслужава да се види и тази в Шумнатица. Селото се намира само на 15 км от прохода Маказа, а пътят до него е в много добро състояние.

Само германците можели да си позволят качамак през войната

Качамакът, направен с царевично брашно, мляно в автентичната воденица, няма равен на себе си, твърдят местните в Шумнатица. По време на Втората световна война воденицата била използвана от немските окупационни войски в Беломорието. Тогава били гладни военни години и местните нямали зърно. Само германците можели да си го позволят, защото имали много добро снабдяване. Немските войници обожавали качамака. „Когато го разказваме сега на туристи от Германия, се просълзяват. Освен немци най-често ни посещават англичани и руснаци”, казват в селцето от община Кирково.