Hello mate!
Аз съм Конан Дъфи и това е моята юбилейна история номер 140. Както неведнъж съм ви разказвал, емигрирах от Лондон в Овча купел, защото се влюбих в прекрасната природа и забележителната история на новата ми родина България. Когато преди почти 3 години (през юли стават три), започнах да описвам впечатленията си от моите trips из българските забележителности, основната ми цел беше да упражнявам българския си език. Тогава не само приятели и познатите ми, а и редакторите от monitor.bg сметнаха, че историите ми са интересни (донякъде забавни I guess) и решиха, че си заслужава да запознаят читателите си с тях. През годините историите за приключенията ми в България ми спечелиха не само читатели в този сайт, и доста други сайтове, които ги копираха, но и вярна аудитория във Фейсбук, където за съжаление не успявам да бъда много активен. Български език, за съжаление не успях да науча перфектно, нито пък отучих кварталните мъдреци от градинката пред блока да ми лепят всевъзможни прякори като Кънчо Бежанеца, Конан Варварина, Британския бежанец и т.н.
Успях, обаче да превърна писането на тези истории в моя dream job. На първо място, верните ми читатели не спират да ми пращат идеи и предложения къде да поемем при нашия следващ trip. От друга страна нашето семейство получи реноме сред познатите ни като, опитни пътешественици и даде повод разговорите край детската площадка с другите родители да се разнообразят. Задължителните теми за това как съм научил български, защо съм предпочел България пред UK (сякаш има какво да се чудиш) и заяжданията колко слаби сме англичаните на футбол, постепенно бяха изместени от разговори за Бегликташ, екопътеките на Витоша и римските крепости край Дунав.
С работата, обаче идва и отговорността. Първо си мислех, “how cool is that, и без това пътувам всеки weekend ще е готино да разказвам за това“. Според мен всеки човек във всяка възможна свободна минута трябва да пътува, да опознава нова места и да се наслаждава на безбройните мигове, които няма да се повторят в живота му.
Well, не е съвсем така. През някой weekend времето е гадно, любимият ми Chelsea има мач, в коша се е натрупало пране, за което съм обещал да се погрижа или просто ме мързи и ми се иска да се излежавам на дивана в къщи. Знаете как е, особено след като се появят децата. Но обещанието, че ще ви разкажа история next week ме кара да вдигна мързеливия си British ass, да взема раницата, да излея чая от термоса и да го напълня с бира, и да потегля към поредното прекрасно местенце из България.
И точно това му е хубавото. Защото винаги имаш оправдание да си останеш в къщи през weekend-a mate. Но ако трябва да бъдем честни всяко оправдание не струва пред прекрасните гледки или интересните истории, с които аз, съпругата ми Додо и нашата дъщеричка Ева сме имали щастието да се сблъскаме досега. И всичко това благодарение на вас читателите.
Exactly такъв беше случая и last weekend, когато припичащото слънце навън не можеше по никакъв да те заблуди, че духа смразяващ вятър. Първоначално си мислех да предложа на Додо да си останем в къщи на топло, вместо да обикаляме баирите и да простудяваме детето. Официално Додо винаги се мръщи, когато тръгваме на trip, понеже винаги има една камара домакинска работа да свърши през почивните дни, а аз of course „не си мърдам пръста, за да й помогна“. Истината е, че и тя не по-малко от мен обожава да опознава интересните кътчета от родината си и да научава нови истории Пътешествията пък винаги й дават оправдание да отложи чистенето и гладенето, при това перфектното оправдание – прави го заради мен. Also, след пътуване baby Ева спи непробудно.
Катализаторът в случая беше нашата няма и двегодишна дъщеря, която се появи в цялата си прелест пред мен, стискайки „куклата си за път“ в едната ръка и моят термос за …хм..чай в другата и с най-миловидната си усмивка ми каза „хайде, тати, да въъъвим на тйип“. Додо я погледна облекчено, свали домакинските ръкавици със светкавична скорост и докато ми обясни, че заради непрокопсаник като мен, пак ще си изгубим деня заради поредния trip, вече беше обула туристическите си обувки.
Аз mate, от известно време имам нездраво влечение към северните покрайнини на Софийското поле. Знаете, София може да е близо до Витоша, но на север граничи със Стара планина. А по прекрасните южни склонове на Балкана има немалко интересни местенца. На най-хубавите места, обикновено има манастири. В случая си мислех за Доброславския и Балшенския манастири, които са много близо един до друг и до тях се стига по удобен асфалтиран път.
15 минути след като запалихме колата, вече бяхме в Доброславци и търсехме пътя за манастира „Свети 40 мъченици“. Оказа се, че като излезеш от селото в посока планината и сред нивите има отбивка, която те води до малкия, чистичък и спретнат манастир. Няма как да го объркаш, понеже камбанарията му се вижда от километри надалеч, понеже около него са само ливади. Манастирът не е действащ, но си има нова църква и любезна домакиня, която ни разказа, че старият манастир, който е бил част от Софийската Света гора, отдавна е бил напълно разрушен. През последните години с даренията и труда на местните жители, бил вдигнат наново храмът с помещенията, около него. Хората са дарили част от земите си, които са били реституирани и дори са „отрязали“ от нивите си земя, за да се отдели за път до манастира. На гърба му могат да се видят разкопки от оригиналния храм, по които се виждат части от стенописи от XIVв. Самият градеж пък е датиран още от IV-Vв.
На поляната пред манастира имаше „паркирани“ два коня, които накараха Ева да се ококори точно като човек виждал досега коне само по анимационните филмчета, и да наддаде бойни възгласи, съдържащи сериозната закана да обязди тези коне. Животните, of course, не се трогнаха особено, макар че единият кон от любопитство какво е това шумно малко вързопче се опита да се приближи към Ева. Малката ми наследница, обаче като видя огромния кон да се приближава към нея, цялата й каубойска смелост се изпари, скри се в полите на майка си и си засмука палеца притеснено. Истински бащичко!
Най-якото тук е, че отстрани на манастира има пътечка през храстите, която води до брега на близката река. Така и не разбрах как се казва реката, нито как се казват добрите хора построили заслон с пейки и барбекю на брега й, точно до живописното водопадче. Но мисля, че открих едно от най-съвършените места за пикник в целия свят ever.
А докато сте пред Доброславския манастир и се чудите къде се намира Балшенския манастир „Св. Теодор Стратилат“ трябва само да погледнете нагоре към Балкана и ще го видите. Връщате се по главния път, само че, вместо към село Балша поемате по новия асфалтиран път към манастира. Макар и да изглежда съвсем наблизо, пътят е изненадващо усукан и се минава през красиви склонове, докато се качите на заветния хълм.
Балшенският манастир също е доста нов. Нищо в сградите му не напомня за средновековното му достолепие. Освен може би локацията. Манастирът е literally на метри от красивата борова гора, с която започва южния склон на Стара планина. Хълмът, на който е кацнал пък открива феноменална гледка към София, Витоша, Люлин и дори Рила.
Този манастир е действащ и може да се похвали с трима изключително гостоприемни монаси, както и поне 7-8 дружелюбни котки. Докато Ева и Додо се сприятеляваха с котките, аз се заприказвах по същество с единия от монасите. Оказа се, че не могат да ни предложат обяд, но пък можем да си купим ядене от тяхната магерница. Оказа се, че монасите произвеждат безброй хранителни продукти като сирене, кашкавал, суджук, конфитюр, мед и дори домашни сапуни. Напълних една чанта с лакомства, като разбира се, нямаше как да пропусна и от манастирската кайсиева ракия.
Интересен повод за размисъл дават и двата манастира на север от София. И двата са много стари. В същото време, обаче и на двете места няма и помен от исторически паметници, а както църквите, така и постройките са прясно построени. Единият манастир е плод на добрата воля на местните хора, които чрез поддръжката му засвидетелстват не само вярата си, но и любовта към родния си край и неговите богатства. Другият, пък е плод на трудолюбието на макар и малкото, но obviously предприемчиви монаси. Малък пристан на християнската религия, който е широко отворен и притегателен не само към вярващите, но и към всички хора, които биха искали да го посетят. Макар и причината за това да е просто защото в слънчевия почивен ден, вместо простиране и чистене си търсят някое по-смислено занимание.
Малко прах по ъглите на стаите и пълен кош с пране няма да ни разрушат живота, но виж, нищо не може да се сравни с усещането да галиш мъркаща манастирска котка, докато усещаш как топлото мартенско слънце от своя страна гали теб по лицето.
PS.
Ако се чудите защо тази история излезе твърде сантиментална, то е защото и аз съм човек. А съм човек, който пише за последен път в сайта www.monitor.bg . За съжаление mate, вестникът и сайтът носещи това име бяха закрити и повече няма да имам честта и удоволствието да се срещам с вас на това място.
Аз, обаче имам още истории за разказване, още печати за събиране, Додо има още дестинации за покоряване, а Ева има още котки и козички за галене. До нови срещи mate! А къде ще се срещнем? Естествено на страницата ми във Фейсбук:
https://www.facebook.com/britanskiabejanec
Автор: Конан Дъфи за "Монитор"
