Негово Светейшество новоизбраният Български патриарх и Софийски митрополит Даниил даде своето първо интервю на официоза на БПЦ „Църковен вестник“, отпечатано в специалния брой по повод избора и интронизацията му. В пространен разговор с главния редактор на изданието Александра Карамихалева патриарх Диниил споделя мислите, с които е приел своя избор, приоритетите в неговото служение, за Българската православна църква и предизвикателствата на нашето време, ролята на Църквата в обществото, отношенията на БПЦ-БП с другите поместни църкви и с държавната власт, и за главната мисия на Църквата.
- Ваше Светейшество, ако се върнете мислено към 30 юни, денят на Вашия избор и интронизация за Патриарх Български, за какво бихте казал: Слава Богу?
- След излъчването на тримата кандидати от Св. Синод мнозина приеха този избор като отговор на молитвите си, защото повече от месец мнозина православни християни от цялата страна всекидневно се молеха и четяха "Молебния канон към Пресвета Богородица". Който и от тримата кандидати да бе избран на патриаршеския престол, църковните хора щяха да приемат този избор като проява на Божията блага воля, като милост Божия.
А за себе си ще кажа: щом такава е Божията воля – а Божията воля се проявява и чрез човеците, чрез съборните органи на Църквата – щом Бог ме призова към такова служение, със смирение и с послушание ще отвърна: „Ето ме Господи“ и се моля Господ да ми помага и да не ме оставя, за да се слави името Му! Ето за това казвам: „Слава Богу!“. Наистина, “слава Богу за всичко!”.
- Какво от примера на предшествениците Ви на патриаршеския престол ще се стараете да следвате? Какво у тях и тяхното служение Ви изпълваше с възхищение?
- Лични впечатления, лично общуване съм имал с блаженопочиналите патриарси Максим и Неофит – моите непосредствени предшественици на патриаршеския престол. Дядо Максим ме ръкоположи в епископство, с неговото слово и напътствия поех епископското служение. Така се случи, че дядо Неофит пък ме напъти при избора ми за Видински митрополит. С неговото благословение поех по този път и носих това послушание. Това, което характеризираше и двамата предстоятели, бе една изключителна човечност. Изключителна човечност! Смирение, което ги правеше да са близо до Бога и близо до хората.
В същото време носеха с голямо достойнство патриаршеското служение. Свидетел съм как в качеството му на председател на Светия Синод дядо Неофит с балансирания си подход и с вниманието, с което подхождаше към всеки въпрос, който се разглежда в Светия Синод, в крайна сметка даваше възможност да се вземат добри решения. Решенията, които се взимат от Светия Синод са важни, касаят цялата Църква и когато се взимат след постигнато съгласие между архиереите, това се отразява благотворно на всички. Патриарх Неофит с неговата кротост, смирение, благост, със способността си да замълчи, да не каже нищо излишно, внасяше този така нужен мир помежду ни.
Забележително е, че и при двамата мои предшественици това смирение и кротост се съчетаваха и с изключителна твърдост по отношение на вярата. Дядо Максим преведе нашата Църква през трудните години на разкола. Единствено мъдростта, последователността, доблестта, смелостта и твърдостта в отстояване на каноническия ред на Българския патриарх Максим и на множество достойни български архиереи, сред които и тогавашният Левкийски епископ Неофит, бъдещ Български патриарх, запазиха БПЦ от пълна катастрофа и разорение.
Дядо Неофит, колкото и немощен физически да беше напоследък, при толкова опити за влияние от страна на силни политически фактори в обществото, не отстъпи от своята строго църковна позиция. Въпреки противоречията, които предизвикаха раздори и разделения между отделни поместни Църкви, благодарение на твърдото и принципно придържане към строго канонични позиции, Българската православна църква съумя да запази общението си с всички останали сестри поместни православни църкви и да съхрани своето вътрешно единство и мир.Това е за мен и техният пример – те бяха носители и изразители на единството на светата ни Църква.
- През последните години, поради усложнената политическа обстановка, и най-вече поради усложнените отношения между отделни сестри поместни православни църкви общението между тях се затрудни. В хода на църковната история цели поместни църкви, поради едни или други обстоятелства и причини, са се откъсвали от единството на Православието. Мислите ли, че има опасност от такива разделения днес? И как, според Вас, може да се избегне това?
- На практика в момента има прекъснато евхаристийно общение между някои Поместни православни църкви и това няма как да не нанася болезнени рани на цялото Тяло Христово. Ето, събираме се по такива важни и радостни поводи, като избор на нов патриарх, а радостта ни не е пълна. Когато има прекъснати отношения между отделни Поместни църкви, не можем всички да вземем участие в най-важното – да бъдем едно в светата Евхаристия. Не можем да бъдем заедно около Господнята Трапеза. Това няма как да не разстройва църковния живот и да не ни наскърбява. Липсата на църковно общение е трагедия за всеки православен християнин. Неслучайно на всяка света Литургия се молим “за благопреуспяването на светите Божии църкви и за единението им”. Затова, с всички сили трябва да се стараем да не се задълбочава това разделение и да не се разпространява повече. Да правим всичко, което зависи от нас, за преодоляването на този проблем.
Какво трябва да правим? Опитът на Църквата е показал, че когато последователно и с постоянство се застане твърдо на каноничните позиции, за да се защити и отстоява каноничния ред от нововъведения, тези бури са отминавали и отново се е възстановявал мирът в Църквата. Друг път няма, защото в това отношение не бива да има компромиси. Както казва свети Йоан Златоуст: “Името “Църква” означава събор”. Проблемите в църковния живот винаги са се решавали по съборен начин, в рамките на съборните органи на Църквата и в духа на съборността. При това Църквата не бива да се влияе от конкретни конюнктурни процеси в дадена поместна Църква или в геополитически план, не бива да се влияе от моментните тенденции в политиката, а да имаме съзнанието за нейната висока мисия. Да помним, че Господ ни е заповядал да свидетелстваме за Него, за Неговия мир, и да водим поверените ни от Него човешки души към спасение. Това е мисията ни. Не да причиняваме смутове и разделение в Църквата. Няма ли братолюбие, позволим ли да ни води духът на раздора и разделението, на омразата, на гордостта, ние се отдалечаваме от Бога, от Неговия мир, от единството в Христа.Начинът да останем в Православието и в единството на Църквата е да се стъпи на каноничния ред, да няма превратно или тенденциозно тълкуване на основни положения, които уреждат взаимоотношенията между Поместните църкви. Не бива да повтаряме грешки, които в миналото някои Поместни църкви са допуснали и са отпаднали от единството на Православието. Конкретен такъв пример е Римокатолическата църква, която след разделението, прави нововъведения в догматичните истини на вярата и в каноничния ред в Църквата.
- Какви са пътищата за връщането към единството и възможно ли е възстановяването му?
- Връщането към единството е възможно, когато има възвръщане към това, което отначало е било изповядвано от всички в Православната църква. Възможно е, при възвръщане към единството на вярата, към спазване правилата на църковния живот, към правилата във взаимоотношенията между отделните поместни църкви и между архиереите. Тогава не би имало пречка да се възстанови това единство. Трудността идва от това човек да се смири, да отстъпи от гордостта си. Стъпил ли е веднъж на този път на гордото себепревъзнасяне, особено когато е на висок пост, е трудно да отстъпи назад, да признае грешката си и да се покае. Още по-трудно е, когато е минало толкова много време и са се натрупали неща, които отежняват и задълбочават разделението. Но за Бога няма нищо невъзможно и ние трябва да имаме готовност да подкрепим всеки опит да се възстанови прекъснатото общение.
- Много се говори напоследък за „разединение“. В Църквата, но и в обществото и помежду ни, в личен план. Какво всъщност ни разделя? Какво не ни достига, за да сме единни?
- Всичко тръгва от вярата. На какво ни учи вярата? Вярата ни е много конкретна и има конкретни измерения в нашето всекидневие. В Символа на вярата изповядваме истините за Триединия Бог, за Едната свята Съборна и апостолска Църква, за възкресението на мъртвите - това са основни истини на вярата ни. Но в същото време, вярата ни учи как практически да постоянставаме в общуването, единението ни с Бога, как животът, който Господ Иисус Христос донесе и ни дава да оживи и нашите сърца, какво да правим, че да се очистват сърцата ни от срастите и там малко по малко да се въдворява радостта, за която св. ап. Павел казва, „царството Божие не е ястие и питие, а радост в Духа Светаго“.
За мнозина, думите на св. Серафим Саровски за целта на християнския живот - „Да придобием благодатта на Светия Дух“ - са отвлечени, абстрактни, но вярата ни учи какво трябва да правим, за да постигнем това.
Вярата ни учи как да се преборим с егоизма си, със себелюбието си, със завистта, с омразата… и как да постоянстваме в молитвата. Свети апостол Павел казва „непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:16). Чули ли сме тези негови думи? Възприели ли сме ги? Или думите „царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17)? Търсим ли тази радост и как да я намерим? На всичко това ни учи вярата. Затова казвам, че вярата ни е много практична и има измерения в нашето ежедневие. Тя ни учи как в самите нас да обитава Божията благодат, за да бъдем всички едно (срв. Йоан 17:21), според първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос.
- А придобием ли благодатта на Светия дух и плодовете на духа - любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5:22-23) и в отношенията ни всичко ще е наред, и ще имаме в живота си мир и радост?
- Разбира се. Господ ни е казал „първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:33) Защо сме толкова объркани, разединени, отчаяни? Защото не вярваме в тези основни думи, които Господ ни е казал, не ги чуваме, не размисляме върху тях, не ги приемаме с вяра, не ги прилагаме на дело, не ги живеем и затова връзката с Бога се е скъсала. Защото какво казва Той? - „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми“ (Йоан 14:23). А ако не спазваме словото Му и не го живеем - не изпълняваме и най-главната заповед – „възлюби Господа, Бога твоего“ и подобната ѝ – „възлюби ближния си като себе си“. Ако спазваме тази заповед за любовта, няма да сме разединени, защото ще виждаме в ближния си Божия образ. Когато внимаваме върху съвестта си, ще виждаме своите грешки спрямо другия, съвестта ще ни показва къде бъркаме та се получават тези противоречия, недоверие, отчуждение помежду ни.
Ние сме склонни да виждаме вината у другите и тях да обвиняваме, но ако изследваме съвестта си, ще разберем ние с какво сме дали повод за разделението, ще видим своята лична отговорност, за да се покаем и да се освобождаваме от всичко, което ни пречи да имаме радост. Кое ни пречи да имаме радост?
- Пречат ни: завистта, гордостта, суетата в нас, маловерието ни пораждащо страхове…
- Точно така. Те са в нас и от нас зависи да се освободим от тях и тогава радостта ни ще е пълна. Тези страсти ни пречат да изпитваме радост, защото около нас може всички да се радват, но, ако в нас имаме например завист, тя не ни позволява да вкусим от радостта, която спохожда другите човеци.
Значи, ние трябва да се стараем да преодолеем този недъг в душата си, да го изцерим с благодатта на Светия Дух. На всичко това ни учи вярата Христова.
А следваме ли вярата, на която ни учи дяволът - вярата на гордостта, вярата в самите себе си, в собствените си сили, следваме ли вярата в измислени човешки ценности, в добруването тук на земята, то тази вяра няма да ни доведе, нито до единение, нито до радост, нито до мир. Такава вяра е суетна, празна и не дава добри плодове.
- Дядо Йосиф в словото си от името на Светия Синод Ви обърна внимание, че Ваши пасоми, Ваша грижа и отговорност са и всички, които са извън оградата на Църквата – некръстените, но и кръстените но невъцърковени християни, каквито са мнозинството православни българи. Как смятате да стигнете до умовете и сърцата им и да ги придобиете за Господа?
- Ами „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си.“ (Йоан 13:35). Най-напред трябва да се потрудим за очистването и преобразяването на нашия вътрешен свят, на вътрешните ни взаимоотношения в личен и вътрешноцърковен план.
- За да сме добър пример за другите?
- За да сме добър пример, защото така се казва „заради вас името Божие се хули“ (Рим. 2:24). Ние се молим „да дойде Твоето Царство“ и се стремим Божието царство да се възцари в нашите души, защото „царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:21), казва Господ. Ако то не е в нас, в нашите сърца как ще свидетелстваме за това Царство? Как ще свидетелстваме за Царството, което „е радост в Светаго Духа“, ако сами не заживеем с тази радост.Ако, както казва свети Серафим Саровски, придобием мирен дух, хиляди около нас ще се спасят и когато плодовете на Духа, за които споменахме, станат съдържание на живота ни и душата ни е изпълнена с тях, тогава и без нищо друго да правим, те ще свидетелстват за Бога колко е благ, ще влияем благотворно на хората наоколо, защото не ние, а Божията благодат влияе благотворно.След това, взаимоотношенията помежду ни, ако са изградени на тази основа, също ще свидетелстват за Господ и ще привличат и приобщават другите хора. Когато любов има помежду ни, това е свидетелство за Христос и най-силната проповед. А ако между нас има караници, интриги, отчуждение, кой ще повярва, че сме християни и ще поиска да е като нас? Никой!Има много още какво да се желае и от енорийското служение. При въдворяването ми като Софийски митрополит споменах, че един свещеник и да няма никакви други дарби – дар слово, музикална дарба – достатъчно е само добросъвестното му служение, ежедневното молитвено правило в храма. Кротко и смирено да застане пред Светия престол, да се помоли на Бога за поверените му души, който дойде при него, внимателно да го изслуша, да го посъветва както Господ го просвети и енорията ще се превърне в оазис, в източник на жива вода, към който хората ще бъдат привлечени. Както в пустинята, едно изворче да има, всяка животинка го научава и ходи при него да утолява жаждата си, така и съвременното общество е пустиня откъм милосърдие, човечност, братолюбие, искреност. И когато свещеникът като пастир служи добросъвестно, храмът става извор на жива вода и хората се научават да ходят редовно при него и да утоляват жаждата на душите си.
Служението на свещениците е първостепенна задача, защото това прави възможно въцърковяването на хората. Къде другаде да се въцърковяват хората, ако не в храма? Постепенно тези привлечени от служението на свещеника хора стават част от живота на Църквата и допринасят според своите дарби и възможности за енорийския църковен живот - кой с труд, кой с познания в различни области, виждат от какво имат нужда ближните и помагат. Така се появява у някои и желание да учат богословие, да станат свещеници и служители на Църквата. Става дума за едно естествено приемство. За една верига, която беше прекъсната в голяма степен в периода на социализма, и сега трябва да бъде възстановена с усилията на всички нас - епископи, свещеници и народ Божи.За нас Христос е всичко, но на първо място Той е любов. Нужно е искрено внимателно отношение към човека. Нужна е любов, съчетана с разсъдителност
Работата с държавните институции за въвеждането на предмета Религия - Православие в основната програма от 1 до 12 клас също е важно. Така всичко това, комплексно, ще доведе до въцърковяването на повече хора.
- Това ли е правилният подход - от конкретната човешка душа, през личните взаимоотношения, живота в енорията, БПЦ на общо църковно ниво и накрая взаимодействието със светската власт?
- Това е начинът, защото благодатта обитава в човешката душа и ако човешките души не възприемат благодатта, можем да си говорим много, но от думите ни няма да произлезе нищо. Спасение се извършва в конкретната човешка душа. Борбата със страстите, молитвата, стремежът към добродетелен църковен живот… Всичко това се случва в човешката душа и там трябва да бъдат насочени нашите усилия, за да има добър резултат.
- В този ред на мисли, споменахте държавата, вече осъществихте и първите си срещи с държавни лица от водещите институции в България – Президентството, Народното събрание. Кои според вас са областите в които полето на действие на Църквата и държавата се покриват и в които области те могат да си взаимодействат?
- Има ли област в човешкия живот и област в обществото, която не се нуждае от Бога? Има ли човек, който не се нуждае от Бога щом Господ е казал „без Мене не можете да вършите нищо“ (Йоан 15:5)? Президентството ли може да върши своята работа без Бога? Главнокомандващият Българската армия ли може без Бога? Народното събрание ли може да сътвори добри и полезни закони без Бога? Министерският съвет ли може да свърши нещо добро без Бога? Училището ли ще възпитава и образова добри хора без Бога? Болниците какво ще направят без Бога? Къде, в коя сфера, кой човек може да се справи добре със своите задължения без Бога?
Така че Църквата има място във всяка една сфера на човешкия живот. Ето, исторически погледнато, има светци, които са царе, царици, военачалници, лекари, просветители. Те, бидейки с Бога и в Църквата, са изпълнявали своите задължения всеки в своята сфера. Щом те са показали, че добросъвестното, жертвоготовно изпълнение на техните задължения с Божията помощ дават добър резултат, и за тях самите и за другите хора, защо да не се стремим всички да бъдем такива и да им подражаваме? Човек, където и да се намира, в която и област на живота да се труди с добра съвест, има възможност да стане образ и подобие на Бога. Има ли тогава такава сфера, където Църквата да не може да помогне на хората да бъдат образ и подобие на Бога и да послужат добре на Бога и на ближните?
За съжаление, все още съществува такъв анахронизъм и погрешно разбиране, че Църквата е археологическа находка от миналото. Оценява се нейната историческа роля, оценява се, че тя е възпитала у народа ни тези добродетели, които сега считаме за част от нашата национална идентичност. Но защо да не сме последователни в мисленето си и да не приемем, че щом Църквата тогава е съумяла да даде сила и вяра на народа ни да преодолее толкова тежки изпитания, може да го направи и сега?
- Защото „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки“.
- Точно така. Всички хора, които са се надявали на себе си за успех в този живот и в своята дейност, в крайна сметка са стигнали до задънена улица и Господ им е показал, че без Него не можем да вършим нищо. Всеки, който е разчитал на своите сили без Бога за помощник, в крайна сметка е изпитал своята немощ. Защото какво сме ние? - Едно дихание. Днес ни има - утре ни няма.
Радваме се, че у съвременните наши държавници, е налице това разбиране и те все повече припознават ролята на Църквата и в съвременното ни общество, осъзнават колко важна е духовността, правилното възпитание на децата и младежите, а и на всички човеци в т.нар. общочовешки, традиционни ценности. А тези ценности не са нищо друго, освен онова, което природно, изначално е присъщо на човека като творение Божие. Всяко позитивно право в крайна сметка се основава на естественото право, заложено от Бога.
Отдалечаването от Бога в съвременното общество е стигнало до такава степен, че се заговори за разчовечаване на човека. Някои говорят за постчовек, за постчовешка цивилизация. Разбирате ли цялата трагичност на това, което се случва – някои днес са си поставили за цел разчовечаването на човека, докато Самият Бог, второто Лице на Светата Троица, се въчовечи, стана Човек. Дотолкова сме се отдалечили от образа Божи, от онова, което човек е призван да бъде! И там, където има здрав разум, разбират значението на Църквата в това да припомня онова, което е общополезно и да възпитава нравствено хората.
Тук не говорим за спасение - мнозина не вярват в Бога, в спасението, във вечния живот, но виждат Църквата като опора, като стълб на обществото, като солта, която пази обществото от развала. Оценяват тази нейна роля. А това все пак е нещо положително и добро. Малко по малко ще проумеят и това, че нейната мисия е много по-голяма - да изцери човешката душа от греха, от последиците от грехопадението и да я освети. Да даде на човека такава сила, че той да стои стабилно, непоклатимо сред бурите бушуващи в човешкото общество без да изпада в маловерие, отчаяние или нравствено разтление. Тази сила човек получава в Църквата чрез участието в светите Тайнства. В православното богословие съществува неразкъсваемо единство на светотайнствен живот и нравственост. Подвизаване и участие в Тайнствата – това са двата стълба в духовния живот на православния християнин, без които той не може да постигне напредък. Подвигът ни води към светата Евхаристия и към останалите св. Тайнства, а Евхаристията ни дава сили, благодат, вдъхновение и желание, за да продължим, задълбочим и усилим своя подвиг. И двете заедно – подвизаване и участие в Тайнствата – ни водят постепенно към просвещаване, освещаване и уподобяване на Бога. Всичко това се осъществява в единното пространство на нашето общение с нашите братя и сестри в Църквата. Нашият подвиг не е индивидуален, а винаги минава през ближния.
Да се съхрани човекът като сътворен по Божи образ и да стане подобен Богу, може само, когато той здраво стои с добра съвест в Истината, в Бога. Това е пътят, по който човек може да съхрани мира в своята душа и да го предаде и на околните, за да преминат през бурите на този свят и век.
Автор: Александра Карамихалева
