Н а 21 и 22 юни в Черепишкия манастир бе проведена конференция на тема „Военното свещенство в БПЦ“. На нея свещеници, богослови и представители на Министерство на отбраната (МО) приеха официално предложение до патриарх Даниил и Светия синод за възстановяване на военното свещеничество в Българската армия (БА). Предстои подобно обръщение да бъде отправено и до МО. Вносителите се позоваха на опита на други православни страни като Румъния, където институцията на военните свещеници е възстановена още през 1995 г.
В Румъния институцията на военните свещеници е възстановена още през 1995 г.
В конференцията участва и протойерей Йордан Божилов, ефимерий при храма „Свети Архангели“ във Военната академия „Г. С. Раковски“. Ето какво разказа той за своя път към Бога, за институцията на капелана и за това – защо е нужна тя днес в условията на все по-несигурен свят и войни.
- Отец Божилов, вие сте единственият засега военен свещник, който е и полковник от резерва. Как извървяхте пътя от армията до Църквата?
- Моя живот го разделям надве: преди и след. И повечето са го разбирали през годините, че имам предвид преди военната служба и след нея. Не – преди да повярвам в Бога и след това. А това няма нищо общо със службата ми в армията. „Преди“ бях обикновен атеист. Както се казва, морето ми бе до колене, вярвах само в себе си. Нищо не знаех за Бога и за вярата. Този период просто съвпадна с началото на военната ми кариера. Аз завърших военното училище във Велико Търново, след това 8 години служих в свързочния полк в Нова Загора и през 1990 година, в зората на демокрацията у нас, бях приет във Военната академия.
Засега редовни служби в армията се провеждат само в храма Свети Арахангели на Военната академия.
Завърших я през 1992 г., след което продължих службата си в София. Това беше животът ми, преди да повярвам в Него. И тук, по това време, започна осъзнаването ми, че в живота не всичко зависи от мен. Че има някаква висша сила, която по някакъв начин моделира, модифицира човешкото съзнание. Така постепенно прозрях каква е тази сила и започнах да я наричам Бог. Прозрях, че Той е висшата сила, която направлява нашия живот. Разбира се, в никакъв случай не искам да кажа, че Бог ограничава нашата свободна воля, но Той ни дава или ни отнема някои неща.
Бях вече майор, когато постъпих в магистърски курс в Богословския факултет. Това беше голямо предизвикателство за мен. Защото през 2001 г. това би предизвикало, в най-добрия случай, недоумение у околните – „Защо ти е това за службата?“. Самият курс беше наистина особена комбинация – „вечерно съботно-неделно“. Така го завърших през 2004 г., когато вече бях подполковник, инкогнито – никой не разбра.
- Помогна ли ви това в службата?
- Именно след този курс започна моето израстване в службата. Винаги, когато трябваше да взема някакво тежко и трудно решение, и то от стратегически характер, започнах да се допитвам до Евангелието – как биха постъпили Христос и апостолите в този случай? Ако не можех веднага да се сетя – заравях се в текстовете на Библията и там намирах правилните отговори. И не само за вземането на чисто служебните, командирски, като се казва, решения. Винаги съм се старал да търся разбиране на хората – все едно подчинени, на моето ниво или старши, следвайки християнската любов към ближния. И така се пенсионирах през 2016-а като полковник и директор на дирекция в МО.
- Кога сменихте униформата с расото?
- Още след като завърших магистърския курс, започнах да служа в олтара. Влизах в храма с униформата си и там се преобличах за литургията. И тогава окончателно реших да се посветя на Църквата след уволнението си. Но още докато бях в армията, ми предложиха да преподавам в енорийския център на храма „Покров Богородичен“. Там водих вероучение за възрастни. Разбира се, след работно време. Идваха най-обикновени хора, с най-различни професии, включително и роми, потърсили Бога. И сега поддържам приятелски отношения с тях. Виждаме се от време на време и си спомняме с умиление за онези приятни мигове. През 2016 г., веднага след като излезе заповедта ми за пенсиониране, подадох молба да бъда ръкоположен за свещеник. Трябваше да се подготвя за изпита, който е много сериозен, и още на първото си явяване го издържах. Бях одобрен и след съответните процедури съгласно Устава на БПЦ бях ръкоположен през 2017 г. на празника Петдесетница в Кремиковския манастир от Мелнишкия епископ Герасим, главен секретар на Светия синод, при молитвеното присъствие на патриарх Неофит. След това бях назначен за енорийски свещник в храм „Света Петка“ в квартал „Орландовци“ и за ефимерий на храм „Свети Архангели“ при Военната академия.
- Така че останахте в армията на половин щат, образно казано?
- Ще ви отговоря в този дух – много ми се иска тази институция да се възстанови и военните свещеници да бъдат на пълен щат. Моята магистърска теза бе посветена именно на военното духовенство в Българската армия и оттогава продължавам да се ровя в документалните извори и да участвам във всички инициативи по този въпрос. Още докато бях в армията, се опитвах да убеждавам ръководството на МО, че тази институция е много важна за духовната връзка между армията и Църквата и че трябва да се работи в тази насока. Но не срещнах разбиране от колегите – „Ти си гледай твоята работа, за това си има специална дирекция“. Но в нея се занимават с историко-политически въпроси, но не и с духовната грижа за военнослужещите, а именно там трябва да се насочат нашите усилия. Поддържам отлични контакти с бившите си колеги – никога не съм рушил мостове, – а те междувременно са се изкачили в йерархията и са на висши длъжности, така че продължавам да лобирам.
- Военните свещници са били – и евентуално пак ще бъдат – на двойно подчинение – на БПЦ и на МО. Как ще се решават въпроси като кой ще плаща заплатите, какви униформи ще носят, пред кого ще носят отговорност и т.н.?
- Ако се опрем на нашата традиция отпреди 1944 г., статутът на свещеничеството в армията е зависел от ситуацията – в мирновременен период и по време на война или военно положение. В мирно време военните свещеници се назначават от Синода и са подчинени само на съответния митрополит, в чиято духовна епархия се намира гарнизонът. Това трябва да бъде изрично регламентирано. Командирите да не им се месят и пречат на работата. Самите свещеници са в тяхна помощ за духовното и нравственото израстване на военнослужещите, за култивиране на патриотично отношение към народа и особено за изграждане на една здрава етика във взаимоотношенията помежду им. Защото, ако двама офицери са на бойното поле, на полигона и в учебната зала един до друг, но между тях няма истинско партньорство и чувство за войнска солидарност, нещата няма да вървят. Те трябва да разчитат безрезервно един на друг, дори да рискуват един за друг живота си. Сам Христос е казал: „Никой няма по-голяма любов от тази, щото да положи някой душата си за приятелите си“ (Йоан, 15:13). Това могат да постигнат военните духовници с проповедта си, с евангелските притчи и с примери от живота на светиите, много от които са били военни.
- Не e ли много важно също така капеланът да бъде и добър психолог, ако щете, психоаналитик? Защото самото естество на военната професия създава предпоставки за нервни сривове, посттравматичен стрес, междуличностни конфликти, семейни проблеми и т.н.?
- Абсолютно вярно! Военният свещеник трябва да бъде и такъв – да разгадава душата на война, да усети, че той има някакъв проблем, да дрънне на правилната струна, която ще му помогне да се предотврати евентуален емоционален и психически срив. Подобен срив в казармата е много опасен дори в мирно време, да не говорим при реални военни действия, където психическото натоварване е огромно. Тук ще отворя една скоба. Последните войни в Ирак и Афганистан и сега в Украйна създадоха едно усещане, че войната е вече нещо като компютърна игра – ще се изпращат самолети, ракети, дронове, а войниците вече нямат място на бойното поле. Оказа се, че не е така. Въпреки всички супертехнологии накрая армиите застават едни срещу други – с танковете, с оръдията си. Човешкият фактор е незаобиколим и незаменим, особено в условията на уличните боеве, където войниците от двете страни са лице в лице. Естествено е, че мнозина от тях впоследствие страдат от посттравматични стресове. На тази тема са посветени вече дори и игрални филми. И ролята на военния свещеник за преодоляването на на тези стресове е особено голяма.
- Ще я има ли в крайна сметка на институцията на военните свещеници?
- Аз съм умерен реалист. На тази конференция предлагаме нещо, което не ни е поискано. Оптимист съм по отношение на позицията, която ще заеме Светият синод. Вярвам, че той ще откликне положително на нашето предложение. Но не съм особено обнадежден по отношение на МО. Едва ли там ще поискат да се натоварят и със създаването на тази институция на фона на всички задачи и проблеми, които има армията днес.
Константин Събчев
