В новия роман на Иван Комита – „Ахимса“, получаваме отговора на въпроса: Крие ли интерес ЦРУ към мистичните тайни на.
Сред редакторите, консултантите и рецензентите на новия роман са: Ники Кънчев, Ина Вълчанова, Рене Карабаш, проф. Стефан Мичев, доц. д-р Галина Соколова, както и бивш служител на НСО и охрана на президента Първанов, бившият директор на Националния център по наркомании д-р Пламен Попов и шефовете на федерациите по Шотокан карате-до (БФШК) и йога – Александър Славков и Вера Захариева.
В помощ на автора са и двама тайни консултанти от сферата на противодействието на тероризма в България и от областта на разузнаването и провеждането на военни и антитерористични операции.
Авторът Иван Комита с романа си
ДРАСКОТИНА ОТ МЕЧ
Джон стана прав и прибра пистолета си в кобура под якето. Младокът остана учуден. Явно джентълменската постъпка на агента не кореспондираше с неговата философия за живота и оцеляването. По усмивката на лицето му стана ясно обаче, че за него това беше най-благоприятният развой на събитията. Затова и запретна ръкавите си и направи няколко неуверени крачки напред.
Джон разбра посланието – младежът бе готов на ръкопашен бой и дори изглеждаше готов да нападне пръв. Агентът свали гарда си ниско долу и се отпусна. Отстрани изглеждаше като някой, който се отказва, а не се приготвя за битка, но всъщност той бе повече от готов. Заблуда! Спокойният дух и релаксираното тяло на бойното поле са най-силното оръжие.
Но вместо да нападне, младежът се разсея и започна да оглежда от горе до долу Джон. След като беше спрял да вижда само насочения срещу него пистолет, изведнъж бе забелязал и липсващите панталони и обувки на мъжа насреща.
Джон стоеше пред него по боксерки и чорапи. С яке и шапка, но по боксерки и чорапи. И то педантично изпънати дълги чорапи. Забавно! А защо добре изпънати чорапи ли? На Джон му беше по-удобно да е бос, но когато трябваше да е с чорапи, предпочиташе дългите пред късите и задължително добре изпънати по крака. Свлечените чорапи го дразнеха, както започваше да го дразни и младокът, който сигурно беше с къси чорапи. И с къси нерви. Той се усмихна срещу Джон. За втори път. Агентът знаеше какво означава това – самонадеяност. Самонадеяност, която в повечето случаи води до глупост. И провал.
Джон тръгна пръв. Онзи мигом стана сериозен и си вдигна гарда. Но се вдърви. Грешка! Агентът вече сканираше горната част на тялото му, за да прецени къде и как да го удари. Планираше и как да парира удара му, ако онзи случайно се окажеше бърз и успееше да замахне. Малко преди да го доближи, младокът се завъртя бързо около оста си с изпънат към него крак. Джон успя да спре навреме. Кракът на момчето профуча с висока скорост пред лицето на Джон, като успя само да закачи носа му. Уширо маваши. Нападателят се бе оказал опитен. Може би кикбоксьор. Мисли за ръцете и краката на противника като за мечове, бе написал учителят Фунакоши, никога не подценявай врага.
Един такъв меч току-що беше одраскал Джон, защото бе подценил правилото. Пипна носа си, за да провери дали си е на мястото. Беше си там и дори нямаше кръв. Погледна мъжа пред себе си. Онзи пак се усмихна. За трети път.
Джон си припомни младежките години, когато ходеше на състезания по карате. Понякога съперниците му се оказваха тренирали дълги години кикбокс, преди да сменят спорта. Искаха да изглеждат по-мъдри. Този тип пришълци в карате често не можеха да правят нищо друго, освен да го държат на разстояние с крака, защото знаеха, че ударите на Джон бяха бързи и болезнени. Те по принцип бяха наясно, че ударите на сериозно практикуващите карате бяха жестоки. Онези пък, които не бяха наясно, си патеха. Както младежът щеше да си изпати, ако направеше грешна стъпка.
Но Джон предполагаше, че и той като онези стари негови съперници разчиташе на същото – да го държи на разстояние с крака. Джон обаче имаше лечение и за тези познавачи – любителите на боя с крака; познаваше добре слабите им места – малцина от тях бяха достатъчно бързи и можеха да нанесат сериозни поражения. На повечето ударът беше впечатляващ, добър за точка на състезание и добър да предизвика вълна от овации по трибуните, но не и ефективен в реалния живот, в реална ситуация. Срещу реален, добър съперник.
Докато младокът все още се наслаждаваше на първото си попадение и се беше разсеял, Джон използва момента, като се плъзна за частица от секундата напред със светкавично цуги аши и му нанесе силен удар в корема. Онзи се огъна на две, полетя назад и се удари в ръба на вратата. Не изстена от болка, защото не му бе останало време. Нито въздух.
Джон се върна на мястото, откъдето беше тръгнал със същата скорост, с която и скъси дистанцията между двамата. След удара ръката му стоеше долу на хълбока, заредена и готова за нова атака. Навик от едно време. Джон никога не си позволяваше да прави така – никога не оставяше врага си недовършен. Нито на доджото – залата по карате, нито извън него, защото това можеше да му коства победата или живота. Но сега искаше да остави време на младежа да си вземе поука – да си изяде боя поетапно, а след това да си каже всичко.
Младежът се изправи с пъшкане, но не се отказа. Не направи опит и да избяга, а беше лесно, защото вратата се намираше зад гърба му. Само трябваше да я избута.
Джон го изчака. Не бързаше. Когато се увери, че съперникът му е достатъчно адекватен за втория рунд, се засили отново към него. Този път посегна към главата му с цуки джодан – удар с юмрук с предна ръка, над водещия крак. Отстрани юмрукът не изглеждаше да може да влезе, но не беше и нужно. Той бе така нареченият залъгващ удар, с който навремето Джон правеше чудеса. И сега щеше да направи едно такова чудо.
Изплашен, младокът съвсем инстинктивно повдигна ръцете си към главата, за да се защити. Грешка! Грешка, която се наказва с точка за другия на състезание и с вътрешни разкъсвания в коремната област на улицата.
Набрал инерция от засилката, Джон направи този път двойна стъпка, която му позволи да се доближи максимално до мъжа и така да нанесе още по-силен удар, отново в корема. Бам!
След като тялото на младежа рикошира от стената, Джон го посрещна с уракен – удар с външната част на ръката, свита в юмрук. Нещо като цигански шамар, но много по-болезнен.
Чу се нещо неопределено, което бе смесица от звуковете от шамар, изтракване на зъби и болезнено изпъшкване. Младокът се строполи на пода. Не мърдаше.
– Говори! – изръмжа му. – Кой от нашите ви дава информация?
Мъжът премигна няколко пъти в опит да фокусира лицето пред себе си. След това помръдна кървящите си устни.
– Гори в пламъци, американецо! – каза на развален английски. – Аллах акбар!
