Н ова година на 1950-а е по-различна за въдворените в женския трудов лагер в тутраканското село Ножарево за неблагонадеждност към новия строй. Сред събраните в бараката една млада жена ги забавлява. Тя си е направила дълга рокля от намерени картони, танцува и пее. Разбира се, руски романси. Гласът й е мек, алтов, а тъмните й очи блестят. Тя носи име на цвете – Лилия, а милиционерите я наричат „оная зоза” (младите мъже и жени, които по това време се обличали по-модерно, били обявявани за зози и суингъри, нарушаващи социалистическия морал). Никой не знае, че тя всъщност е известната сред музикалните среди в София първа джаз певица Леа Иванова.
Тя прекарва 8 месеца в Ножарево и излиза през март 1950 г., но никога повече в живота си не споменава и не иска да си спомни за този черен период. А Леа Иванова е орисана освен с талант и да преживее много и хубави, и лоши моменти, възходи и падения.
Ражда се на 13 август 1923 г. в Дупница и е една от пет момичета в семейството. Баща й ги изхранва с рисуване на пейзажи, той е талантлив художник, но се увлича по комунистическите идеи и властите го гледат с недобро око. Затова след атентата в църквата „Света Неделя”, за да избягат от репресиите, всички тайно заминават зад граница – в Цариград. Малката Лилия и сестрите й са скрити в сандъци във вагона. Но след това в Истанбул прекарва 13 спокойни и щастливи години. Учи в прочутия Роберт колеж. Неин учител по български там е поетът Никола Фурнаджиев. Той оценява талантите на момичето – а тя има дарба на добра художничка, артистични заложби и много хубав глас.
Царица
Получава първа роля в училищното представление „Балът на цветята” – царица Роза. Обича да рисува, нейни учители са Рада и Евгени Поптошеви, които й предричат бъдеще на художник. Но нейна страст е музиката. Тя е на почит в семейството. В дома им има грамофон, слушат Моцарт, Шопен, валсовете на Щраус. Лили е и солистка в детския хор на Българската екзархия. 16-годишната девойка е изпратена през 1939 г. в София, за да се запише в Художествената академия. Влиза в българската бохема, запознава се с художници, артисти. Константин Кисимов дори й казва, че може да стане известна актриса. Но музиката надделява. Взима уроци при Илка Попова, Павел Елмазов, Ана Тодорова, които я готвят за оперна певица. Но през 1940 г. 17-годишната девойка открива първата любов. Той е талантливият музикант Леон Алфаса, когото среща в артистичното кафене на ул. „Раковски”.
Той я учи на солфеж и я препоръчва за солистка на джаз формацията на „Славянска беседа”. Диригентът Асен Овчаров също я харесва и така й дава псевдоним Леа, нали е зодия Лъв. Пее с „Джаз Овчаров”, където Леон свири на алт сакфон. Неразделни са – Леа и Леон, лъвски прайд, шегуват се двамата. Но идва 1941-42 г., започват гоненията на евреите и на Леон е закачена жълта звезда. Леа демонстративно също си слага еврейския знак. Но скоро военните интернират музиканта в провинцията на трудова повинност. По спомени на Божидар Сакеларев, колега, Леа заедно с Асен Овчаров и Ангел Сладкарев молят властите да го освободят, но ги изгонват. Така, едва разпалена, тази любов трябва да угасне. Те повече не се виждат. След войната Алфаса бяга на Запад, диригент е на симфоничен оркестър в Париж, после в Ню Йорк. Идва в София чак през 90-те г., за да участва в документалния филм „Страсти по Леа” в нейна памет.
Оптимистите
40-те години са свързани за Леа и с оркестър „Оптимистите”. Пее в стил суинг и джаз заедно с Лени Вълкова и Люси Найденова, наричали ги „Трите Ел“. Тя обикаля цяла България, пее в бар „Астория”, Модерен театър, бар „България”, ресторанти като „Грозд”, „Севастопол” и др. В репертоара й са испански песни, шансони, канцонети, романси. Но неин идол е Ела Фицджералд, знае целия й репертоар.
През 1949 г. нейната формация „Джаз Овчаров” получава покана за турне в Америка. Леа включва няколко песни на английски. И слушалките на КДС (по-късно ДС) ги набеждават за морални разложители на соцобществото. Оркестърът е закрит, Овчаров и жена му са интернирани, обвинен е, че е джазирал „Интернационала“. А Сашо Сладура умира в Белене. В лагера Леа е принудена да подпише, че ще сътрудничи, но никога после не го прави. След лагера властта не я допуска до сцената и за нея настъпва гладен период. Смятат я за упадъчна кабаретна певица, пропагандираща западно влияние. Принудена е да работи в цирка като конферансие, понякога дори като клоун. Отчаяна, Леа решава да пише писмо до тогавашния първи в БКП и държавата Вълко Червенков. В Държавния архив се пазят две писма – едното още от лагера в Ножарево, но надзирателите го оставили без последствия, а второто от 1951 г. И ценителят на изкуството и хубавите жени Червенков й обръща внимание. Въпреки че тогавашният шеф на Комитета по култура Сава Гановски (тогава професор, после председател на БАН) докладва, че въпросната не може да е полезна на новото социалистическо естрадно изкуство, известно е, че Леа се връща на сцената под благосклонното отношение на първия.
През 1954 г. „Радиопром” (бъдещ „Балкантон”) я кани да запише песен за плоча. От 1956 г. пее с оркестър в „България”. Скоро песни като „ЦУМ, ЦУМ”, „Чико от Порто Рико” стават шлагери и отново я правят известна. Един ден през същата година Леа е допусната полулегално да пее на джазово матине в зала „България”. Тя се е издокарала с червен костюм, ушит от едно знаме. Но на вратата й причернява и се свестява в болница. Тя е само на 33 г., а получава инфаркт. И в София се разнася слух, че е починала. Но тя оцелява и среща своята съдба – Еди Казасян.
Вълнение
Откриват се в сладкарница „Савоя”. Той вече свири тайно по забави, въпреки че баща му иска да учи право. И там й признава, че се влюбил в нея още на 11 години, след като я чул в един пловдивски бар. И после дълго не можел да спи от вълнение. Но чакал цели 10 години, докато я срещнал. Тя е впечатлена от 7 години по-младия мъж. Скоро го кани на кино да гледат филма „Аз пея под дъжда” с Джийн Кели. Но им пускат „Как се каляваше стоманата”. В полупразния салон е първата целувка, а през следващите 30 г. те не се разделят. Скоро двамата заживяват без брак – скандално за онова време. Често ги глобяват за „морално-битово разложение”. И те набързо подписват. Еди става неин любим, приятел, съпруг и придружител на „момичето с куфарите”. Животът им е неспирна веселба, двамата бохеми приемат всеки ден у дома приятели. Леа не е особена домакиня, често обядват в Руския клуб. Първото й турне зад граница е в Полша през 1960 г., след като гастролира с оркестрите на Димитър Ганев и на Концертна дирекция, започват турнета с оркестъра на Еди.
През 60-те и 70-те години те обикалят първо соцлагера – Румъния, Унгария, Германия. В Белград е на сцена с Куинси Джоунс. После следват САЩ, Канада, Близкият изток. Аплодират я навсякъде като джаз звезда. Тя е ухажвана от много известни мъже, но обича само Еди. Когато един-единствен път се разделят, тя му пише дълги любовни писма. Отказва на американски импресарио договор без любимия. Той е красив, талантлив пианист и доста желан, а тя често го ревнува. Заради него отхвърля предложения от мъже като Ив Монтан и Гойко Митич. Градската легенда пък гласи, че през 60-те години в Еди Казасян се влюбва естрадната прима Лили Иванова. Покойната Снежана Кратовска твърди, че Лили не спирала да го преследва и да му се обяснява, че има силни чувства. Тя завиждала на Леа и затова използвала второто си име – Иванова. Подражавала й и дори си взела пудел като на Леа. Хачо Бояджиев пък разказвал, че и Леа искала да се подмлади и в Берлин молила посланика ни да й издаде паспорт с рождена година вместо 1923 – 1933, но получила отказ.
Стил
Леа винаги е стилно облечена, има собствен фризьор, гримьор, стилист. Берлин е пълен с нейни афиши, дава безброй интервюта, но винаги подчертава, че е българка. С Нора Нова обикалят модните столици, има няколко палта от визон и екзотични кожи. Славни години. С Еди си купуват разкошен дом в София. Но тя знае, че може би Еди не й е абсолютно верен. Леа му прощава всичко, но през 1971 г. научава, че Еди е влюбен в манекенката Зоя и има тайно извънбрачно дете. Дори му ражда и второ. Трудно й е да го приеме, въпреки че Еди не я напуска. Вдига високо кръвно, тайно страда и през 1976 г. след турне в Канада получана тежък инсулт. Напълно се парализира отляво.
„Ще бъда с теб до последния си дъх”, и казва Еди. Но тя е вярна и на сцената. Научава се да ходи на токчета, прикрива ръката си с шал, купува си красив стол като трон и пее, царствено седнала на него. Но следва нов житейски удар – диагностицирана е с рак. Таргедията е, че губи и гласа си. В последните си дни до смъртта си през май 1986 г. гледа записи и филми за нея, стиснала ръката на любимия си Еди Казасян.
Песните и неповторимият характерен глас на Леа Иванова са харесвани и разпознаваеми за широката публика дори и днес.
Жени Викторова
