В множеството писания за Левски има твърде малко данни за неговото здраве. Ако се открият, това са трошици.
В последно време по тази тема, особено за стомашното му заболяване през 1868 година, се изля обилен поток от измислици и нелепости. С непоколебима категоричност се твърди, че Матей Преображенски и билкаринът Неофит Калчев са церили Дякона с приготвени от тях лекове, мехлеми, сапуни и ред подобни. Всичко това е легенда, която започва с измислицата на Стоян Заимов, че през април 1868 г. Левски е прекарал цели пет дни с Матей в Преображенския манастир и след това двамата са обиколили България до Коледа с.г. и основавали комитети.
Несъмнено Матей Преображенски е един от близките съратници на Левски, знаят се от Първата легия (1862 г.), но първата им съвместна дейност датира от 1870 година. Затова сега ще се опитам да разкажа за здравословното състояние на Левски, използвайки само автентични данни.
От 28 април 1867 г. до 4 август 1867 г. Левски участва в 99-дневния поход из България като знаменосец в четата на Панайот Хитов. През месец септември 1867 г. пристига в Белград и постъпва във Втората българска легия, в която са включени само грамотни и здрави младежи, между 60 и 70 души. Неодобрените (над 100 души) българи са разпратени из сръбските военни части, сред тях е и покритият с печална слава Димитър Общи. Легията е дело на Добродетелната дружина и Русия. С битовите въпроси се занимавал Панайот Хитов, който държал хан в Белград и бил упълномощен да разпределя средствата, отпуснати от Букурещ.
Участници във Втора българска легия,
Участниците в легията носели нови униформи на сръбския стрелкови батальон и са настанени в крепостта Калемегдан. Предвидено било да получават месечно възнаграждение от 72 немски цванца. Опитни сръбски офицери им преподавали фортификация, немски военни правила, полска и лагерна служба, четни правила, хладно и огнестрелно оръжия, вътрешна служба, землеописание на Балканския полуостров, етнография, фехтовка и езда.
Отначало всичко вървяло добре, но твърде скоро условията за живот и учение се влошили. Преподавателите стават все по-строги и открито негодуват срещу българите. Храната е оскъдна, а заплатите закъсняват и са драстично намалени. Левски търпеливо понася несгодите. В началото на месец януари 1868 г. пристига в Белград Найден Геров. Левски ходи няколко пъти да го дири, за да му сподели бъдещите си планове за освободителното дело, но срещата така и не се осъществява. Затова на 1 февруари с.г. той му пише писмо с молба да му помогне да напусне легията, за да замине за Влашко, където да го снабдят с оръжие и с малка чета да премине в България, но отговор не получава.
Найден Геров
Колики
Същия месец заболява (колики в стомаха) и лежи дълго във военната болница в Белград, но не е излекуван. Това събитие е осветлено от трима негови другари, участници в легията. Христо Иванов Книговезеца пише: „Разболя се Левски. Лежа много на шпиталото (военната болница) и за малко щеше да умре, но сполучихме чрез министра, че го извадихме на особна къща, и там го лечиха двама [немски] доктори, но неговата болест беше опасна, защото е на сърцето, но заеха се двамата доктори да го излечат, като им се предложи щото, ако би някак да го уморят, и те с него ще последват смъртта му. И взеха, че го разпраха и сполучиха, та го оздравиха и си взеха заплатата напълно, но той {Левски} лежа много…“.
Нужно е да дам пояснения по текста. Изваждането на Левски от болницата е осъществено от авторитетния Панайот Хитов, който е в близки отношения с военния министър Миловое Блазнавац. Хитов заплаща манипулацията с парите на Добродетелната дружина. Твърдението, че Левски е болен от сърце, е, защото по това време се смятало, че всички вътрешни болести се дължат на болно сърце. Категорично трябва да се отхвърли твърдението на Книговезеца, че са заплашвали докторите със смърт. Невъзможно е легисти, под пагон, да сторят това, защото ги очаквало незабавно изгонване от легията и даване на Военен съд. Лекарите се ползвали с държавна закрила и всяко посегателство срещу тях строго се преследвало. Христо Иванов цели с това да подсили своята роля в живота на Левски и освободителното дело.
„Особната къща“, в която отнасят Левски, е на участника в легията Панчо Досев. За щастие той е сред легистите, снимани заедно с Левски от Атанас Карастоянов в Белград. Според оскъдните данни бил около 35-годишен, родом от Добрич или варненските села. Учител по професия, жена му била от Немско, имал две деца и 200 минца капитал.
След легията взема участие в Сръбско-турската война през 1878 г. като подвойвода в четите на Христо Македонски и Панайот Хитов. По време на военните действия Хитов го изпраща в Зайчар да събере изостанали четници. Панчо се движел с едно отделение войници, което влязло в престрелка с турците и близо до Брестовац бил ранен в коляното. Отнесли го в английската болница в Белград и започнали да го лекуват, но раната се възпалила. С надежда да го спасят, лекарите му отрязали крака, по негово искане без упойка, но това не помогнало. Панчо починал от инфекцията на 22 септември 1876 година. Вестник „Стара планина“ почита паметта му с кратко стихотворение „За идея паднал клетий, в бой и на чужбина, и оставил най-злочеста своите без родина. Но жена, ангел хранител, там се появява, над сираци покровител, верен се представя. Под защита милостива, една англичанка му прибрала с ревност жива челядта сирашка“.
Христо Македонски
По препоръка на съпругата на английския консул децата му били изпратени в пансион на английски разноски. След време съпругата му се преселила да живее във Видин.
Христо Македонски е съвсем лаконичен: „…В Белград заварихме Панайот Хитов с четата си, на която байрактар беше Васил Левски. Тоя последния {Левски} беше болен зле тогава {през зимата 1867-1868 г.} и се спаси след една сериозна операция“.
Ще допълня само, че Сава Кършовски в спомена си за Левски твърди, че при операцията присъствал Македонски и го превързвал до оздравяването му. Македонски не отбелязва тази важна подробност, което поставя под въпрос нейната достоверност.
Споменът на Михаил Греков е особено колоритен и внася много нови интересни данни за болестта и житието на Левски: „С Васил Иванов Левски-Дякона аз се запознах за първи път в легиона и му станах ближен за това, че бях ближен на брата му Христо Иванов, с когото се запознах в Букурещ на 8 август 1868 г. и заедно пътувах до Белград, придружавани от ловчалията {Христо Книговезеца}…
Михаил Греков
В легиона Левски стоя твърде малко време. Ние спяхме в една стая и бяхме все заедно, а след поболяването му, когато напусна казармата, беше станало навик аз и ловчалията {Книговезеца} да ходим при него всяка неделя, едно – защото нямахме пари… и друго, при него ние намерихме утеха, като слушахме разкази из живота му и това, що беше той патил в качеството байрактар на четата {на Панайот Хитов}. Същевременно ние му разказахме живота и произшествията в казармата, което го живо интересуваше.
Такива посещения като му правихме, ту в събота след обяд, ту в неделя, изпърво в сръбската военна болница, а после и в частната му квартира ние намирахме при него понякога ту брат му Христо, който не постъпи в легиона, защото беше изсипан {имал е херния}, а се услови при един сърбин да работи абаджилък {идеше му отръки да шие дрехи с гайтан}, ту Ангел Кънчев, ученик в сръбската военна академия, ту Иван Грозев или други някои приятели, които го посещаваха и не го оставяха сам.
Левски обичаше да яде много и самата му болест в стомаха беше станала, по негово обяснение, от преяждане, та затова той винаги ни напомняше, че трябва да бъдем умерени:
По-добре не дояждайте, отколкото да преяждате – думаше той - ако искате да бъдете здрави!
В най-усилни за Левски дни ловчалията и аз ходехме зиме край Дунава, разкопавахме блатата и ловяхме жаби за налагане стомаха му.
Трябва да отбележа, че да прибегне до лекуването, което предлагаха практиците, Левски се беше съгласил само тогава, когато видя, че докторите не помагат, че те искат да му разрежат стомаха, а изходът на операцията се не знаеше. Но щом опитът му показа, че и практиците не помагат, Левски пак се обърна към помощта на докторите и тоз път им позволи вече – изпърво не позволяваше – да му направят операция в стомаха, която операция го спаси.
Този път, като додохме при другаря си Левски, ние го заварихме на крака, засмян.
Аратлик – тая беше любимата му дума, – знаете ли, че аз оздравях съвсем? Че вече не ми е нищо“.
Оздравяването на Левски съвпада с разтурването на легията (в края на април 1868 г.) и отпътуването му за Влашко, където пристига в началото на месец юни с.г. През следващите години той обикаля надлъж и шир България, проповядва идеите на бунта, основава комитети и се среща със стотици и стотици хора. В нито едно свое писмо той не отбелязва, че има здравни проблеми. Съвременниците му също не споменават да е боледувал, да е използвал лекарства, билки и отвари. В разходните му бележки на едно-две места се срещат дребни грошове, дадени за церове, но това не означава, че са използвани от него. В личния му бележник са записани няколко народни рецепти, но тогава това е всеобща практика.
Кауза
Личните проблеми никога не са били важни за Дякона. Дебело трябва да подчертаем, че дори когато лежи тежко болен в дома на Панчо Досев, Левски нито за миг не престава да мисли за освободителното дело. Между февруари и май 1868 г. той пише писмо до Панайот Хитов, от което научаваме редица важни подробности за битието му по време на боледуването и най-вече, че е решил да се посвети изцяло на освободителната борба, за което, ако спечели, печели за цял народ, ако загуби, губи само себе си:
„Господин Панайоте,
Премного ви благодаря, дето се потрудихте, че ме извадихте из болницата, щото, ако бях стоял йоще няколко дена, истина бих умрял. Така исто се трудите и за всичките си събрани братя – и сме длъжни да ви почитаме… Защото сте и най-повече в началото на скупщината ни главний войвода.
Вий се грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте харчили за мен, и надявам се да ми пратят колкото ще похарчите за мене. Защото аз се вардя да се не вчислявам в ония – да се рече, че се е харчило и за мен… На всеки начин ще гледам да ви ги върна. То е доста и предоста само че се трудите.
Повторително ви моля да ми пратите 1 жълтица за трошка, защото нямам вече. Заемал съм от брата ми и от другите си приятели 40 гроша и мой хак 20 гр. и твои се набират 105 гр., че стават всичките ми разноски за 13 дена 165 гр., без да съм дал и пара за лековете на жената, а она колко ще земе, не зная.
Чул съм да щел си да отидеш във Влашко. Аз от 67-мо {лято} досега не съм имал чест да сте се доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно. Но пак ви моля и познавам за най-искренен и пръв любимец български да додете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече бог, с ваше дозволение, ако го намерите благосклонно, и ще ви моля да ми дозволите, за което, ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си. То ще ви моля, ако идете за Влашко, да додете да ви кажа или да ми дозволите да ви пиша. Но преди то ви моля, както ви пиша по-горе, да ме не оставяте без трошка, защото кажи, че откак съм отишел в оная къща, не са се загрижили да си купят нещичко за ядене – все от мен; а оная жена, която ме леи, тя има вече право да яде вече от мен, защото всеки ден стои при мене; готви ми, мий паниците, вода носи чак от Дунава (а Панчовица не хваща нищо); аз не зная как ще й се наплатя.
Зато моля ви, елате да се разговорите, да й се плати честно, ако ме излечи, че зато моля ви ни най-малко да ви не дотегне, за което ще се трудя, както ви пиша по-горе.
В място {В 18}67-ий ваш хоръгвоносец В.И. Л{ъв}ский“
Биография
Сега да се върнем към Матей Преображенски.
Захари Стоянов
През 1883 г. Захари Стоянов отпечатва биографията на Левски, с което предизвиква огромен интерес към делото и личността му. Книгата, написана с вълнение и страст и искреност, връща навеки Левски в народната памет. Захари се обръща с писма към останалите живи съратници на Левски за допълнителни сведения. На 24 април 1884 г. Христо Иванов-Книговезеца му пише писмо, в което между другото четем:
„Той вино не ракия ни никакви пия не пияши, чиста вода на некои веселия той насилствено допираше чашата си с вино до устата и са засмиваши казоваши ни мога да пия. Той си носеше един бурен в дисагите и като слези ще го натупи и водата за малко време се угорчева и пиеше от нея. Същата вода сам пил и ази в времето дето стоях в Лович по въстанието, тя е един вид Сулфато дето растение расте в България. Знаех само името на това растение о сега забравих ща питам в Лович тего знаят и берат изнамерено от оче Мателя таго даваши по народа место солфато“.
В края на писмото, отстрани в полето на два листа е добавено: „…Той влачи раната си 68-69-70-71-72 я затвори сама си и пахаши фетилите сами си мияше той ядеши каквото завари но от раната насам не убичаше веки посно“.
Именно този митичен бурен на Матей Преображенски предизвика въображението на мнозина да му приписват славата на човека, излекувал Левски. Вече знаем, че той напуска Белград здрав.
Матей Преображенски
Не е възможно раната му да е била толкова дълго време отворена, защото в България сред близките му комитетски дейци за опитни медици като д-р Киро Попов, д-р Стойчо Христов, д-р Стат Антонов, фелдшера Тодор Кошников и други. През първата му обиколка (11 декември 1868 – 24 февруари 1869) Карлово и Сопот са му основни бази. По това време Карлово е силно развит билкарски център, в който практикуват редица прославени народни лечители, които извършват и редица оперативни манипулации. Съвсем не омаловажавам познанията и лечебните умения на Матей Преображенски, но след операцията в Белград Левски несъмнено би търсил при нужда само помощ от професионални лекари, а такива е познавал.
Букурещ
И още нещо изключително важно, Левски е пребивавал много често в Букурещ, където медицинската помощ е била на европейско ниво. В тамошните средни и висши медицински заведения учат много българи. Има и десетки практикуващи български лекари, сред които и светила като д-р Георги Атанасович. Кой от тях не би помогнал с готовност на Дякона?
И още – към края на 1872 година Левски е организирал над 100 революционни комитети с около 1200 членове. Нима е възможно това да стори човек с отворена стомашна рана?
Остава да уточним от какво е боледувал Левски в Белград. Отговорът е даден още през 1967 г. от проф. д-р Петър Алтънков в специализирано издание на Висшия медицински институт – Варна:
„В края на март или началото на април 1863 г. Левски се изправя на крака и веднъж се похвалил на посетилите го другари, като казва: „Знаете ли, че аз оздравях съвсем, че вече не ми е нищо…“.
Какво би могло да бъде заболяването на Левски, протекло толкова дълго и излекувано окончателно една година след операцията? За това, че в спомените се говори за „стомахна болест“, „разрежат стомаха“, не бива да се разбира в буквалния смисъл, тъй като и сега под думата стомах мнозина определят корема. Клиниката и диагностиката на стомашните заболявания, респ. язвата, са станали известни 40-50 години по-късно и правилно отбелязва Парашкев Стоянов, който подробно се е занимавал с делото на Апостола, че абсолютно невъзможно е било за онова време да е правена операция на стомаха. Продължителното тежко боледуване не ни дава право да се приема перфорация на стомашно-дуоденална язва и евент. дрениране в областта на перфорацията, което тогава се е вършило от отделни хирурзи, тъй като болните с перфорирала язва най-често загиват през първата седмица. На същото основание не би могло да се приеме такова усложнение и на остър холецистит, защото нито възрастта и телосложението на болния, нито описанията на очевидците не подкрепят жлъчно заболяване, а и операциите на жлъчните пътища започват да се извършват едва от 1882 година. Не идват в съображение острият панкреатит и чревната непроходимост, смъртта при които настъпва още в първите дни от развитието им.
Пристъпи
Като най-вероятно трябва да се приеме, че В. Левски е прекарал един или няколко последователни пристъпа от остър апендицит и при последния се е образувал периапендикуларен абсцес. Такъв абсцес, наричан на времето илиачен, се развива след перфорация на апендикса, започва като локален перитонит и при благоприятно протичане, което бива по-рядко, се ограничава от създадени сраствания. В миналото до 1884 г. тези абсцеси са се отдавали не на възпаление на апендикса, а на възпаление на сляпото черво – тифлитис, и оперирането тогава се е свеждало само към срязване на коремната стена и изтичане на гнойта. Лечението е траело с месеци до изпадане на некротичния апендикс, изчистване на гнойта и заздравяване на раната (фистулата).
Неопределеното коремно заболяване на Апостола, направената спасителна инцизия и дългият възстановителен период след нея напълно отговарят на тогавашните погрешни познания по същността на острия апендицит и лечението на неговото усложнение в периапендикулярен абсцес. Такъв абсцес понякога има тенденция към пробив навън и тогава много напомня за подкожен гнойник. Последният обаче протича леко, трае късо и ако не се отвори спонтанно, ланците са прибягвали до пробиване с шиш. Изключено е следователно дълго боледуващият Левски да е бил освободен от един подкожен гнойник с операция, за добрия изход от която и лекарите са се съмнявали. Не е извършена, разбира се, и апендектомия, защото за хронически апендицит тази операция е направена за първи път много по-късно – през 1884 г., а за остър апендицит – едва през 1926 г. Въобще боледуването и оперирането на В. Левски по време е било повече от 10 години преди въвеждането на антисептиката в хирургията.
Бил Нулева кръвна група
Шарка оставила белези по лицето му
Като дете Левски е боледувал от шарка и тя оставила белези по лицето му. Предните му два зъба са се застъпвали. Бил висок около 170-171 см. Имал кръвна група 0. Неговият съвременник Никола Попов от Сопот пише: „Тялото му беше само мускул и той не се оплакваше от умора“. Петко Николов от Орхание (дн. Ботевград) допълва описанието: „Ръст малко по-голям от среден. Лице длъгнесто, сухо. Очи сиви. Коса възтъмна“. Левски не употребявал вино, ракия и тютюн. Ловешките му съратници са категорични, че Левски е бил необикновено скромен в отношенията си към жените. Към тези, които са го укривали, той никога не си е позволявал и най-малката волност към тях. Неговото държание е било такова, че при всичката негова мъжественост и привлекателност то е изключвало всяка помисъл и от страна на жените да се отнасят към него като към мъж.
Боян Драганов
