В отлика от цар Самуил за отец Георги от село Жегларци има изобилие от сведения за святост и свидетелства за евентуална бъдеща канонизация. Вече втори брой продължаваме разговора със сина му отец Марин Попгеоргиев Стоянов (68 г.) за времената преди и след тоталитаризма. Духовникът е ставрофорен иконом на храм „Успение Богородично“ в град Русе и е единственият юрист в редиците на БПЦ.
- Отче Марине, вие кога станахте свещеник?
- Аз също съм бил свещеник по времето на комунизма, но устоях благодарение на онзи импулс, който получих от мама и татко. Моето ръкоположение беше през 1980 година. Спомням си, докато дядо Софроний ме ръкополагаше в църквата в Русе, и мама дойде. Всички ми се радваха, аз младо момче, двайсетинагодишно, а мама я гледам прегърнала колоната в дъното на храма и плаче. И аз, като я видях, направо се стресирах. По-късно осъзнах, че тя е плачела, защото се е страхувала какво ме чака мен, след като е знаела за гоненията срещу татко.
- Има истории и в едната, и в другата посока, колко трудно беше за духовниците преди 1989 година?
- Не беше никак леко. Наистина имаше хора, които премълчаваха, подчиняваха се, те могат да кажат, че са си били добре. Но такива смели като татко, които никога не премълчаваха истината, имаха дързостта да се противят на висши партийци и служби търпяха голям гнет. Когато са идвали при него да го заплашват да спре с Божието служение или за нещо друго, той им е казвал така: „Вие всички сте хора, добри хора, и аз ви обичам като мои братя и сестри, но не обичам бесовския дух, който е във вас. Защото с него насаждате безбожието, сатанинския дух“. А той се насаждаше по всички възможни линии. Ще ви кажа, че когато аз минавах покрай някое училище, чувах от едната ми страна децата да викат: „Кой предаде Левски-и-и?“, а от другия ъгъл на школото някой отговаряше - „Попа, попа-а-а!“. Крещят, гаврят се и се хващат за корема, докато се кикотят. Спирал съм понякога и съм обяснявал, че това не е вярно, но без особен смисъл. Няма исторически факти за това, че поп Кръстю е предал Апостола на свободата, ала тази митологема бе наложена, че да се насади още повече омраза към духовниците и да се оправдае този атеизъм, който властваше.
- А как гледате на факта, че доста владици от онова време се оказаха и агенти на Държавна сигурност, но малцина се покаяха след 1989 г.?
- Това, което татко е правил, е било личен подвиг. Той никога не е укорявал никого от духовниците, нито от нисшия, нито от висшия клир. Той явно е осъзнавал, че страхът е присъщ за човека. Доказателства за това откриваме на много места в Библията. Значи, представете си, че дори свети апостол Петър, онзи, върху чиято вяра Христос съгради църквата Божия, и той се отрече от Него. Въпреки своята силна вяра този апостол се уплаши в онази нощ, когато Спасителя го хванаха и го заведоха в двора на Каяфа. Той там три пъти се отрече от Иисус. А преди това, когато видя Божия син да върви по водата, и той тръгна към него, но в един момент се усъмни и взе да потъва и да се дави. И когато водата стигна до устните му, започна да вика: „Господи загивам, помогни ми!“. А какво му каза Спасителя: „Маловерецо, защо се усъмни?“.
- Колко от рода на отец Георги от Жегларци тръгнахте по пътя на свещеничеството?
- Около 20 човека, даже и нагоре, ако към деца и братовчеди прибавим и кръстните кумци. Пръснати сме в цяла България - Русе, Шумен, Разград, Плевен, София.
- Какво помните и прилагате от неговото служение?
- Всички сякаш прихванахме от неговия горящ дух, който бе като на пророк Илия. Или както пророк Елисей казал на учителя си св. Илия: „Искам от тебе благодатта, която имаш, да бъде два пъти в мене“.
Такъв дух усещаха и околните. Дядо Калиник е бил някога протосингел на дядо Софроний, та затова е бил много добре запознат с несгодите и борбите на татко. Години по-късно след учредяването на Доростолска епархия е имало голямо служение тук, но татко е отсъствал, тъй като е бил енорийски ангажиран в Жегларци. Тогава дядо Калиник се изправил пред целия клир и представителите на Светия синод и запитал: „А къде е нашият войвода?!“. Това е едно признание за духовното първенство на татко, не като сан, а като пример и подвиг.
- Добре, преди социдеологията пречеше на хора да се черкуват, а сега какво им пречи, защото храмовете са ремонтирани, но празни?
- И четиримата евангелисти – Матей, Марко, Лука и Йоан – говорят, че основният белег за скорошния Край на света ще бъде, че един ден любовта между хората ще охладнее и ще изстине. Ето говорим с вас за пламтящ дух, но да ви споделя - аз съм много смутен. Защото вече забелязвам това всеобщо охлаждане в отношенията между ближния и една голяма лакомия за пари и имоти. А нищо на небето горе няма да занесем - ни злато, ни пагони, ни почести. Забравяме колко е вярна поговорката: „Сик транзит глориа мунди“ („Така преминава световната слава“, от латинското: Sic transit gloria mundi). Хората са се капсуловали. Не общуват помежду си, не си ходят вече на гости. Ето нашите предци имаха закваската от техните баби и дядовци, защото бяха учили „Вероучение“. И благодарение на това поддържаха в кандилцето на семейството си да гори пламтящия дух на вярата. А днес на всяка улица да застане по един полицай да пази реда, престъпления пак ще си има. Защото у нас вече я няма моралната спирачка. Веригата е скъсана щом го няма вероучението. А какво казва вярващият човек - „Ако не ме види пазителят на реда, Дядо Боже ще ме види, от него не можем да се скрием, и Той рано или късно ще ме накаже за моето злодеяние“. А атеистът си мисли така: „Няма полицай, значи няма проблем и мога да излъжа, да взема рушвета или да открадна тези пари или онази кола“.
Имам усещането, че в момента човечеството наистина сме изправени на някакъв предел пред Бог знае какво.
- За Края на света ли говорите?
- Сам Господ Иисус Христос казва, че денят и часът на това събитие никой не го знае, дори ангелите, дори Синът Божий, а само Небесният Отец.
В гръцкия език има два глагола за любовта. Единият е „Ерос“ – плътската, а „Агапи“ – Божествената, неувяхващата. Аз за това апелирам в моите проповеди да се молим Бог да облъха сърцата ни с евангелска любов. А после по веригата ние ще я отдадем на нашите близки и от тях ще я получим обратно.
- От 33 лета служите в Русе, уж само една река ни дели от Румъния, а такава огромна е разлика във вярата в Бога на северните ни съседи. За толкова години открихте ли обяснение на този феномен?
- Когато комунизмът у нас падна, дядо Геласий (Нюйоркски) бе назначен за митрополит на Доростоло-Червенската епархия (която по това време включва днешната Русенска епархия и Силистренския регион). Тогава пътувахме до Букурещ и след едно богослужение бяхме поканени на една трапеза с домакина - патриарх Теоктист (1915-2007). Тогава той реши по братски да сподели с нас нещо много интересно за времената, когато се смени политическият режим там и убиха техния политически лидер Николае Чаушеску. Та в тези смутни дни Теоктист ни разказа, че е поискал директно телевизионно време, за да поиска прошка от многострадалния румънски народ за това, че не е успял да го защити от наложения атеизъм. И казал пред камерите така: „Молете се за мене, грешния, и ми позволете да се оттегля от патриаршеското си служение и да отида в манастир за покаяние“. Още докато говорил на живо по телевизията, ни разказа, че площадът се напълнил с множество хора, които плачели и го умолявали да остане, казвайки му: „Не те пускаме, ти нямаш вина за нищо, просто такова беше времето“.
А отговор на това, че уж сме православни, но сякаш генетично сме малко атеистично настроени, намирам в книжката на Николай Хайтов за Света гора. Та в нея той разсъждава защо вярваме повече на суеверия като черни котки, фатални дати, разни ритуали, отколкото на истинския Бог. Според него през България, бидейки на кръстопът на Балканския полуостров, са минали много племена (той дори ги изброява всички). И всяко е оставяло своите езически вярвания. Оттам е дошло голямото фолклорно наследство, което народът ни има, но и големият атеизъм.
- Сигурно е така, но ако ви върна на румънския патриарх Теоктист – той се разкая, но нашият от времето на тоталитаризма - Максим, не го направи.
- А знаете ли какво пише в Светото Евангелие - „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Дядо Максим много го оплюваха след 1989 година, а той никого не укори, не обиди. На никого не каза гнила дума. Има и друг момент, според тълкувания на светите отци само любимците Божий достигат до 100 години. А той без една-две годинки щеше да направи век и се спомина. Това за мен е голям знак, че той си беше Божий човек въпреки изпитите и превратностите на времето.
Поп Марин, синът на отец Георги от Жегларци: Татко каза да отворим гроба му след знамение
АБОНИРАЙТЕ СЕ ЗА КАНАЛА НИ В YOUTUBE
Добавете „Телеграф“ сред предпочитаните си източници в Google
Любомир Старидолски
