Б ратът на националната икона на българското освобождение Васил Левски е принуден да се моли да му бъде дадена каква да е работа, за да изкара някой лев и да не умре от глад. Това се случва само осем години след обесването на неговия брат и две години след като българската държава отново постига своето, макар и частично, освобождение.
Уви, това далеч не е единственият случай, при който български революционери и побойници са низврегнати и принудени да живеят в крайна мизерия в държавата, за чието освобождение са се борили и са дали кръвта и здравето си. И братът на Левски е един от тези случаи.
Петър Иванов Кунчев е роден през 1844 г. в Карлово и е най-малкият син на Иван и Гина Кунчеви. За годините до освобождението има сравнително малко информация. След като завършва образованието си в родното Карлово, се премества да живее в Пловдив. Там участва активно в дейността на организираната от брат му Вътрешна революционна организация. След като е заподозрян от турците, за да не бъде арестуван, той успява да избяга и отива в Белград, където се записва доброволец във Втората българска легия на Георги Раковски.
Още тогава Петър проявява така характерното за Кунчевия род непокорство. Когато е на 20 години, той категорично отказва да плати задължителния за всички пълнолетни мъже немюсюлмани данък „бедел“ с думите: „Данък от мене ще вземе тази държава, която ще изникне върху останките от разбитите пашови чиновници“.
След обесването на Васил Левски брат му Петър заминава за Ловеч, за да накаже и лично да убие предателя поп Кръстьо Никифоров и да възстанови справедливостта. Какво се случва в Ловеч не е напълно известно. Очевидно Петър Левски се среща и разговаря с поп Кръстьо, който успява да го убеди в своята невинност. Защото, когато си тръгва от Ловеч, той вече е категорично убеден, че свещеникът не е предал неговия брат и заявява: „Не пипайте Кръстьо! Няма каабат (вина) попът.“ Заради което си спечелва омразата на семейството Поплуканови, които са главните разпространители на непотвърдената и до днес клевета за предателството на поп Кръстьо.
Доброволец
Петър Кунчев е един от първите доброволци, записали се в четата на Христо Ботев, като в списъка на четниците там е записан като Петър Трети Левски. След загадъчното убийство на войводата и разпръскването на четата, той се озовава в групата на Никола Войновски, но се отделя от нея и отива в София. Там е заловен, съден и изпратен в Диарбекир, откъдето успява да избяга и в продължение на три месеца се укрива. Участва в Сръбско-османската война от 1876 г., а след това и в Руско-османската война от 1877-78 г., донесла освобождението на българските земи, в състава на Българското опълчение. Сражава се при Стара Загора и Шипка в състава на Първа и Трета опълченска дружина. На Шипка е тежко ранен на три места: в крака, гърдите и главата. Лекуван е в Търново, а след това и в Харков, но раната на крака се оказва подлютена, не заздравява и той си остава сакат за цял живот: сакат, полусляп и полуглух. Това предопределя и живота му в Следосвобожденска България.
Орден
Заради участието си във войната Петър Кунчев е награден с военен орден и Георгиевски кръст за храброст. Получената рана на крака обаче не му позволява да си намери постоянно работа в отечеството. Съдбата му е тежка и нерадостна. Тъй като няма собствено жилище, а бащината му къща е разрушена от турците по време на „Страшното“, братът на Левски е настанен от общината в Карлово в оцелялата къща на един избягал турчин. По-късно се мести да живее при сестра си Яна, където освен подслон да има и хляб, за да не умре от глад. Животът му там обаче също е тежък, тъй като самата Яна по това време е вдовица с четири деца и с оскъдните си средства едва успява да свърже двата края. За да не й бъде в тежест, братът Петър е принуден да проси по улиците. Той пише няколко настойчиви писма до руския консул в Пловдив, българина Найден Геров, с молба да ходатайства за него и да му се намери „някоя каква да е работица, която да е подходяща за физическото ми състояние“. Това обаче се оказва доста трудно, тъй като заради раната в крака Кунчев е принуден да се движи с бастун и да куца. Освен това той не може да изминава по-дълги разстояния, кашля, задъхва се и лесно се уморява. Все пак накрая бившият поборник и революционер е назначен за стражар към общината. Тежкият живот, несгодите, животът в мизерия и получените рани в освободителната война обаче оказват своето пагубно влияние.
Туберкулоза
Петър Кунчев заболява от туберкулоза, която по онова време е нелечима и през есента на 1881 г. умира след получен белодробен кръвоизлив на улицата, едва на 37 години. Съдбата на Петър Кунчев, брата на Апостола на българската свобода, е особено показателна за случващите се процеси и явления в Следосвобожденска България. Това е периодът, в който едва отърсил се от чуждото петвековно владичество, българският народ не просто започва своя нов живот, но и в самото общество настъпва борба за надмощие и власт.
Една голяма част от живите борци за свобода, неуспели да се вредят, ако не за тлъстия кокал или поне за трошици от държавната трапеза, са тотално изтикани и изолирани в периферията и завършват живота си болни и гладни, в мизерия и нищета. Това е своеобразната „благодарност“ на българското общество и на техните съвременници за това, че са пролели кръвта си и са били готови да дадат живота си за българската свобода. Случаят с брата на Васил Левски не е прецедент, а по-скоро се превръща в практика в действията на държавните чиновници и управници в едва прохождащата нова българска държава.
Петър Кунчев завършва живота си на улицата, болен, в нищета и мизерия.
Иван Георгиев
