Ф еноменът на „крещящите черепи” си има родина и тя е Англия. Нищо чудно, като се има предвид, че това е страната с най-много привидения на глава от населението. Същата работа е и със сърдитите черепи, които се оказват силно привързани към родните си места и домовете, където е живяло физическото им тяло.
Легендите гласят, че дори и погребани, черепите намират начин да се измъкнат и започват да водят собствен живот. Нещо като своеобразна форма на протест. И проява на „характер“.
Преследване
Много от т.нар. „крещящи черепи” имат основания да са недоволни – те са принадлежали на жертви на религиозни преследвания по време на Реформацията през XVI век или са паднали в периода на Гражданската война в Англия през средата на XVII век. Други черепи са принадлежали на хора, лишили се от главите си в резултат на актове на насилие, например убийства. Трети са обединени от общо желание, което са изразили на смъртния си одър – да бъдат погребани в определен дом, и ако волята им не е изпълнена, духовете им не могат да намерят покой.
Смята се, че когато желанията се нарушат и те бъдат погребани в гробище или някъде другаде, протестират, изразявайки своето несъгласие във формата на необясними произшествия и странни шумове, от рода на грохот, стонове и тропане. Обикновено обитателите на дома се досещат за връзката между безпорядъка и погребенията и изравят черепа, за да го положат на видно място в дома. Един капризен череп прекарал стотици години във фамилна къща, изложен централно на показ в стъклен съд.
Звучи твърде ексцентрично да имаш подобен експонат в дома си, но някои хора са просто принудени да забърсват прах от опулената мъртвешка глава, защото в противен случай изпитват гнева й. Твърди се, че се предприемали какви ли не ходове за избавление – от рода на хвърляне на омразния атрибут в реки, пещери и блата. Досадните черепи били чупени и стривани на прах, след което били разхвърляни в гори и езера, но всички усилия се оказвали напразни и привиденията продължавали да тормозят своите жертви. Даже и да не присъстват „физически” в домовете, които са приели за своя вечна собственост, нахалните черепи носят на обитателите им беди и дори смърт. С тяхното вредно въздействие се свързват пагубни за реколтата урагани, пожари или градушки. Кои са най-известните представители на тази форма на задгробен живот?
Алкохолик
Разбира се, на първо място трябва да бъде поставен черепът от Уордли Хол. Легендата го отнася към времето, когато в страната е управлявал крал Едуард VІ. Уордли Хол се намира на няколко мили от Манчестър, а герой на легендата е Роджър Даун – разхайтен член на семейството, който е притежавал въпросния дом в епохата на гражданската война в Англия. Той прекалявал с алкохола и често стигал до крайности. Но върхът бил, когато се натряскал така, че се заканил да убие първия клиент, който влезе в кръчмата от този момент натам. И не само го казал, но и го сторил. Жертвата му се оказал нищо неподозиращ матрос, който още при влизането си се нанизал на шпагата на пияния хулиган. Ако убиецът бил друг, щял да получи веднага присъда за неоспоримото престъпление. Но Даун бил човек от добро потекло и заможните му роднини успели да го отърват от бесилото. Но възмездието не закъсняло – както си криволичел след поредния пиянски запой по един лондонски мост, Даун решил да изпробва острието на шпагата си и срещу караула. За негово нещастие войникът насреща му се оказал с по-бързи реакции, така че при сблъсъка буквално отнесъл с един удар главата на пияндето с оръжието си. Завръщайки се в дома си, черепът продължил да проявява характера на мъртвия си собственик. Напразни били опитите на жертвите да се избавят от проклятието на отрязаната глава.
Свещеник
Тази колоритна история от Уордли Хол има и разновидност, но този път без криминален привкус. В нея вече става дума не за алкохолизиран нехранимайко, а за свещеник, обвинен в държавна измяна. Това по всяка вероятност е бенедиктинският монах Доум Едуард Емброуз Барлоу, описан в „Историята на Уордли Хол, Ланкастър” на Г.В. Харт-Дейвис и С. Холм. В легендите предпочитат да го наричат просто Роджър (навярно по асоциация с другия легендарен череп в местността, за когото вече стана дума). Та въпросният свещеник бил осъден на смърт, а главата му била набита на кол и изложена на показ за назидание. Това се случило навръх Великден през 1641 г. Но ето че главата изчезнала мистериозно. Според легендите тя била грижливо укрита от семейство ревностни католици в Уордли Хол. В средата на XVIII век черепът изникнал случайно, докато собственикът на имението Матю Мортън ровичкал в старинен сандък. Той разпоредил на слугата си да се отърве от черепа и прислужникът просто го метнал в някакъв ров. Но когато още същата вечер се разразила страховита буря, Матю Мортън съобразил, че е сторена грешка. За да намерят реликвата, се наложило да пресушат рова. След това черепът бил върнат с почести обратно. Легендата не казва нищо по въпроса – защо черепът е държал толкова да се върне на място, където всъщност никога не е живял приживе.
Три сестри
Друг известен череп обитава имението Бъртън Агнес в графство Северен Йоркшир. Там някога живели три сестри с фамилията Грифит. Веднъж една от тях – Анна, била пресрещната от разбойници, недалече от дома си. Крадците поискали от нея да им предаде бижутата си. Девойката се запънала, че не желае да се раздели с пръстена, който е принадлежал на нейната майка. Тогава единият от бандитите започнал да я удря. Пребитата жена била намерена и отнесена в имението, където починала само след няколко дни. Преди да склопи очи, Анна помолила сестрите си да изпълнят последното й желание – да отсекат нейната глава и да я вкопаят в стените на фамилния дом. Семейството й предпочело стандартно погребение. Но скоро след смъртта на Анна в къщата започнали да се чуват странни звуци и шумове. Сестрите заподозрели, че Анна им се сърди, че не са изпълнили нейната воля и поискали гробът да бъде разкопан. И тогава с ужас установили, че мъртвата е „свършила” работата наполовина – главата й стояла напълно отделена от шията и ги гледала с укор. След тази сцена последната воля на Анна била изпълнена и черепът си живял дълги години необезпокоявано и без да притеснява обитателите на имението. Но ето че то било закупено от някакво семейство Бойнтън, които нямали никакви ангажименти към черепа. Веднага щом го изкарали от дома, черепът започнал да се явява като привидение и да тормози обитателите, така че се наложило да бъде върнат обратно. В крайна сметка го вкопали по начина, по който искала Анна. Което съвсем не означава, че духът й се успокоил.
Според друга вариация на легендата въпросната Анна Грифит починала от неизяснена болест. Преди да издъхне, веднага след последното си причастие, болната изявила желанието си да отделят главата й от тялото, но близките й го отдали на треската и високата температура. След това историята в общи линии се повтаря.
Надвикване
Колекцията от „крещящи черепи” няма да е пълна без Дики. Тук легендите даже са в три разновидности, като няма съгласие даже за пола на притежателя на въпросния череп. Според някои предания той е принадлежал на жена, наричана Дики. Според други – негов собственик е бил Нед Диксън, чийто живот бил отнет. Според трети – черепът Дики е принадлежал на жена, която се появила, за да възвести смъртта на дъщерята на арендатора на фермата, с която се свързва. Поне в едно няма разминавания и това е локализирането на мястото – близо до Дербшир. Дики е вероятно най-шумният от „крещящите черепи” и успява да надвика даже грохота на селскостопанските машини. Което на свой ред довежда дотам, че сезонните работници трудно се задържат за повече от няколко седмици. Всъщност, черепът Дики не е чак толкова безполезен – според градските легенди той предрича смъртта на животни и членове на семейството. Всички опити да бъде усмирен обаче удряли на камък – веднъж пробвали да погребат Дики в предварително осветено място и той побеснял. Друг път крадци му посегнали и така съжалили, че са взели със себе си кречеталото, че се разкаяли и го върнали, след като им надул ушите.
Разобличаване
Череп с история продължително време бил съхраняван в стара ферма в Дорсет, Англия. Собствениците й не смеели да се разделят с него, тъй като били убедени, че човекът, на когото е принадлежал, ще им отмъсти. Според фамилните предания това бил черепът на роб от Източна Индия, който бил убит. Преди да издъхне, робът си пожелал да се върне обратно в родината си. И когато го погребали на чуждото място, с право тръгнал да протестира. Но не съвсем. Оказало се, че шумното му отстояване на „правата” е било само претекст. Черепът се почувствал „на свой терен”, когато го положили върху масата в хола. И категорично и истерично протестирал, когато се опитвали да го преместят оттам. Недоволствал и когато го монтирали върху външната стълба, която отвеждала право до покрива.
Митът за индийския череп бил разобличен, когато някой се присетил, че не е зле той да бъде изследван. Професор Гилбърт Кози от Кралския хирургически колеж без усилия стигнал до извода, че черепът е принадлежал на праисторическа жена на 20 или малко повече години, вероятно починала от насилствена смърт или послужила за жертвоприношение. Въпреки разобличаващото изследване черепът бил върнат обратно на мястото му в Дорсет. В крайна сметка традициите са за това, за да се спазват.
Кристи Петрова
