П онякога е необходимо толкова малко, за да намерите спокойствието: нови преживявания, ярко слънце и вкусна храна. Именно тази рецепта за щастие открива за себе си героинята от филма „Яж, моли се и обичай“. Разбира се, на осмото парче, което изяла, докато снимали сцената, Джулия Робъртс се заситила твърде много. Въпреки това твърди, че не би съжалила за нито един качен килограм благодарение на тази неустоима тестена закуска. А ние не можем да не изпробваме рецептата за прословутата неаполитанска пица, спечелила сърцето на Елизабет Гилбърт. Защото ако не беше тя, филмът нямаше да го бъде.
Проба
И така, за тестото ни трябват: 500 г брашно, 0,5 ч.л. сол, 25 г мая, 1 чаша вода и 1 ч.л. зехтин. За плънката ни трябват: 350 г домати, 250 г моцарела, 1 с.л. л. зехтин, няколко листенца босилек и сол на вкус.
Разтворете маята във вода, пресейте брашното. Смесете всички съставки и омесете гладко еластично тесто. Покрийте го с кърпа и го оставете да почине за 30 минути (това количество тесто стига за 2 пици). Обелете доматите, нарежете на ситно и оставете да къкри за 10 минути, като добавите зехтина и сол. Втасалото тесто разделете на 2 части, разточете всяка на кръг, намажете с получения доматен сос, отгоре сложете нарязаната на кубчета моцарела и листенца босилек. Печете пицата в предварително загрята фурна на 210°C за 10-15 минути. Пицата е готова! А ние се оглеждаме за следващата филмова рецепта. И се правим, че не ни пука за килограмите.
Реклама
Ако все пак Джулия Робъртс не е успяла да ви убеди да приготвите въпросната пица у дома, ето и описанието за нея на Елизабет Гилбърт:
Джовани ми съобщи името на ресторанта толкова сериозно и напрегнато — почти помислих, че ме въвеждат в тайно общество. Той пъхна адреса в ръката ми и каза с възможно най-мрачния и поверителен тон: „Моля те, иди в тази пицария. Поръчай пица „Маргарита“ с двойна моцарела. Ако не я опиташ, докато си в Неапол, излъжи ме после и ми кажи, че си я пробвала.“
И така, двете със Софи пристигнахме в „Пицария да Микеле“ и направо си изгубихме ума от парчетата, които току-що си поръчахме — по едно на човек. Влюбих се в пицата си силно и в трескавото си бълнуване започнах да вярвам, че в отговор пицата ще се влюби в мен. Имам връзка с тази пица, почти любовна история. През това време Софи буквално лее сълзи над своята порция, преживява метафизична криза и ме пита: „Защо изобщо си хабят труда да правят пица в Стокхолм? Защо си хабим труда изобщо да ядем храна в Стокхолм?“
„Пицария да Микеле“ е малко ресторантче само с две помещения и една неизстиваща фурна. Намира се само на петнайсет минути път пеша от гарата под дъжда изобщо не се притеснявайте, направо идете. Трябва да сте там доста рано, защото понякога им свършва тестото, а това ще ви разбие сърцето. В един часа на обяд улицата пред пицарията вече е препълнена с неаполитанци, които се опитват да влязат в ресторанта и се блъскат да се вредят, сякаш ще се качват на спасителна лодка. Вътре няма меню. Тук имат само два вида пици — обикновена и с повече сирене.
Нищо общо с модерните южнокалифорнийски глупави имитации на пица с маслини и домати, сушени на слънце. На половината на яденето най-после разбирам, че тестото е с вкус повече на индийски нан, отколкото на всяка пица, която някога съм опитвала. Меко е, дъвче се лесно и е еластично, но е невероятно тънко. Винаги съм смятала, че имаме избор само между две основи за пица — тънка и хрупкава или дебела и пухкава. Откъде да знам, че на този свят може да има основа, която е и тънка, и пухкава? Боже всемогъщи!
Тънък, пухкав, твърд, бухнал, вкусен, хрупкав, солен рай на пиците. Отгоре има сладък доматен сос, който се разпенва на крем с мехурчета, щом се смеси с прясната биволска моцарела, а единственото стръкче босилек в средата на този шедьовър някак изпълва цялата пица с ухание на билки, също както една блестяща кинозвезда насред купона омагьосва с излъчването си всички наоколо. Разбира се, на практика е невъзможно да изядеш това нещо. Опитваш да отхапеш от парчето си, но еластичното тесто се огъва, а горещото сирене се изсипва като земно свлачище, разпилява се по теб и наоколо, пък ти яж, ако можеш.
Хората, които създават това чудо, пъхат и вадят с лопата пиците от пещта с дървени въглища. Изглеждат като моряци в машинното отделение на огромен кораб, които пълнят с въглища бумтящи котли. Ръкавите им са навити чак до потните мишници, лицата им са почервенели от напрежение, присвиват едното си око заради жегата на фурната, а от устните им виси цигара. Поръчваме по още една цяла пица. Софи опитва да се овладее, но наистина пицата е толкова хубава, че едва се справяме...
Кристи Петрова
