Александра Начева направи голямото си завръщане в леката атлетика, като спечели бронзов медал в тройния скок на европейското първенство по лека атлетика в Бирмингам. Пред „МачКаст“ тя коментира успеха си, дошъл след тежка травма и дълго възстановяване.
- Алекс, вече минаха няколко дни – осъзна ли напълно, че си европейска медалистка?
- Да, вече съм доста по-спокойна. Емоциите затихнаха малко. Всеки един спортист може да ме разбере, но се получава все едно някакъв рязък спад на допамина след големите емоции. В момента вече мисля за следващото ми състезание. Всичко е наред.
- Какво си мислеше по време на финала?
- Както и преди състезанието, не исках да споделям, че наистина съм в много добра форма, за да не урочасам нещата. Всъщност, знаех, че съм в страхотна форма, но до колко, не бях сигурна. Целият ми сезон беше от 0 до 100. Или много лошо, или много хубаво състезание. Въобще не бях консистентна във всички състезания. И по време на финала си казах: „Моля те, нека днес да ти е денят, в който ще направиш този хубав опит“. Всъщност, въпросният втори опит, той е на 70-80% от капацитета ми в момента. Реалният хубав опит трябваше да бъде в петия опит, където беше с малък фал, малшанс, не успях да го повторя отново без фал, но това ще го запазим за следващо състезание. Бях напрегната по време на целия финал, понеже получавах дежавю от преди две години, на последното европейско първенство, където останах четвърта и се надявах да не се случи същото в последния опит. До последно бях на нокти.
- Този страх от дежавюто мотивира ли те?
- Да, мен ме мотивира жаждата за медала, защото, когато станеш четвърти, всеки спортист знае чувството колко е ужасно, когато си на косъм от медала, но не успееш. Дори нямаше значение какъв щеше да е медалът. Даже съм щастлива, искам нещата да се случват стъпка по стъпка. Следващият път сребро, после злато.
- Колко тежи този медал, не чисто физически? Какво означава той за теб?
- Този медал тежи адски много. Странното е, че вече когато го имам си казвам: „Е, то не беше толкова зле положението“. Всъщност обаче беше тежко. Реално последният медал, който спечелих беше от 2019 година от голям шампионат, под 20 години за юноши и девойки. Тогава, когато си по-мъничък, не си даваш сметка какво си постигнал. Аз не съм си давала сметка, че това са едни огромни успехи. След това последваха 6-7 години на доста голяма пауза, откъм успехи. Резултатите ми не вървяха, имах проблеми с коляното. До 2024 година ми беше гаден периода. После през 24-та година си казах: „Ето, връщам се“. И си счупих крака... това ме върна още по-назад. Този медал ми показва правилната посока Главната ми финална цел е 2028 година, олимпийските игри, защото не успя да отида на предните. Вярвам, че вървя по правилните стъпки.
- Как успя да се събереш след тежката контузия? Имаше ли момент, в който си мислеше, че може всичко да приключи?
- Честно казано, 90% от хората не вярваха, че въобще ще се върна на пистата. Да не говорим за медали и такива неща. Въобще не ги виня. Исках да им покажа да не са толкова ограничени в мисленето си. И аз не само, че се върнах да правя опит в тройния скок, а правя резултати за медал от европейско. Искам те да вземат пример от мен и да не бързат да се отказват. А хората, които вярваха в мен, на тях дължа това нещо – на семейството ми, на приятелите ми, на федерацията, на спонсорите ми. Много хора не се отказаха от мен.
- Още сега в неделя ти предстои едно състезание. Разкажи ни за него?
- Една от целите ми за тази година беше покана за участие в Диамантена лига. Исках и по-рано да се случи. Но вече казах, че резултатите ми не бяха последователни и единственият начин да се случи беше да спечеля медал от европейското. Всъщност си бях планирала доста ваканции, които вече се промениха. Но съм много щастлива, че ще взема участие на такъв формат и ще се съревновавам с най-добрите в света.
- Как се справяш с всички тези пътувания?
- Така се налага заради самия медал, понеже няма как и да откажа някои неща, защото бяха твърде планирани. С треньора ми се напасваме спрямо обстоятелствата. Най-трудното нещо беше не физическото пътуване, а да го съчетаеш с тренировките, с възстановяването. Дано цялото обикаляне да не ми повлияе негативно на формата, но вчера имах много хубава тренировка. За момента нещата са ок.
- Спомена треньора ти Стойко Цонов, да го поздравим и него. Какво му каза веднага като спечели медала, помниш ли?
- Ами не, честно казано, в еуфорията. Той е страшен перфекционист и в тренировките и на състезания много рядко ми казва браво. Това се чува рядко. Но той просто вижда нещата по страшно детайлен начин и винаги търси някакъв перфектен скок, който аз съм много далеч от него. Дори този втория опит – той след втората крачка е спрял да ме гледа. Защото аз толкова се усуках. Всеки човек с прост поглед може да види, че мен цялото ми тяло е завъртяно на обратната посока, на която не трябва да бъде. И той е спрял да ме гледа, защото си е мислел, че ще го откажа този опит, който ми донесе медала. И чул как се радва публиката и се обърнал и видял, че аз съм завършила този опит и то не лошо. След това стабилният опит, който ми се получи беше около 14.60 метра, което най-вероятно щеше да ми донесе злато, но беше с фал, но каквото станало, станало.
- Казваш, че не ти, а леката атлетика те е избрала. А кой избра тройния скок?
- Леката атлетика избра мен, тройният скок... според мен децата и съответно родителя на съответното дете, трябва да се довери на треньора. Не може аз да си казвам, че искам много да стана гюлетласкачка или дискохвъргачка, пък много да ме бива в тройния скок. Това за мен е загуба на време и усилия. Но мен ме бива в тройния скок. В това ми е таланта. Аз, например, много харесвам бягане с препятствия. Правя го на тренировка, много отдавна не съм се състезавала, но бих опитала някой път да се пусна на 60 метра с препятствия. За атлетиката – Ива Пранджева, първата ми треньорка, се познава с баща ми още преди да се родя. Ходили са на сауна някъде си. Впоследствие се оказвам в една детска градина с нейната дъщеря, която е много успешна волейболистка. И до ден-днешен сме си много близки приятелки. И в първи клас бяхме с нея. Двете почнахме да тренираме при Ивчето. Аз си останах в атлетиката, тя се насочи към волейбола. После като станах на 15-16 години се намеси сегашният ми треньор. Двамата с Ива Пранджева тогава започнаха да тренират заедно деца и така.
- Има ли нещо, което сегашната Алекс прави по-добре от 16-годишната младежка олимпийска шампионка?
- Нещата са толкова много, че... Аз тогава не съм си давала сметка къде се намирам. Много съм се променила, много съм се уравновесила. Тогава всичко беше една игра, да отида и да скоча най-много. Даже в едно интервю ме питат след световната ми титла „Как го постигна?“ и аз казвам „Ами, не знам, късмет“. Ами не е късмет. Аз съм тренирала последните, да кажем, три години, което не е късмет. Късметът идва при подготвените.
- Разкажи ни за твоята подготовка и какви хранителни режими спазваш?
- Аз като всяка жена имам проблеми с килограмите. И това ми е бил огромен проблем винаги. За моя радост тази година успях да вляза бързо в добра форма. Много е лесно да гладуваш, но ще ти падне всичко останало като качества. Просто, трябва да се яде качествена храна. При нас килограмите са много важни. Моят треньор винаги ми казва: „Не ме интересува как ще го направиш, но трябва да си еди-кои си килограми, ти се оправяй“. За радост аз съм учила диетология 4 години в Пловдив, което е голям плюс, но удоволствията дебнат навсякъде. Сега след този медал по никакъв начин не искам да си губя формата. Но като правиш по 3 тренировки на ден е трудно да качиш килограми.
- Тоест, не си отпразнувала медала с бургер, например?
- Не, даже едно десертче не съм си позволила, защото чаках да видя дали ще участвам на Диамантена лига.
- Вярваше ли, че някой ден, че ще има възможността да стигнеш и дори да надминеш успехи на хора като Ива Пранджева, например?
- Не, не съм си го мислела. В България има много талантливи атлети, още от деца. Ти като ги погледнеш, това са хиляди деца и как да си помислиш, че някакво момиченце от Пловдив, ще стигне до там, до където съм в момента. Сега съм много разпознаваема, което ми е все още чуждо. И ми е странно като ме гледат хората и се чудя дали не съм се окапала с нещо. За мен е радост, защото е с нещо хубаво, позитивно. Повечето хора ми казват, че давам добър пример. Щастлива съм.
- В последните месеци и години виждаме едно нова генерация български атлети, ти определено си едно от лицата на тази генерация. Позитивно ли е бъдещето на родната атлетика?
- То върви много стремглаво напред. Божидар и неговите успехи. Той има страшен талант и много труд полага, за да го реализира този талант. Отдолу пристига Виктория Ангелова с гръм и трясък. Тя е много зряла, но е едно дете. Тя тренира троен скок от една година. Ние се запознахме зимата. Тя въобще не си е мислила какво ще постигне това лято.
- Ти също си направила много лишения. Какво нещото, което най-много ти е липсвало?
- Аз съм много щастлива от начина на живот, който водя. Това, което за мен започна като хоби, се превърна в професия. В 99% от времето съм доволна. Но най-неприятно е, когато си на дълъг лагер, далеч от България, далеч от семейство, роднини и приятели. Зимата бяхме в ЮАР на лагер, два месеца и вече накрая си натежава. Иска ми се хората да го осъзнаят това нещо. Искам да кажа за Габи Петрова. Аз й се възхищавам на професионализма. Аз никога няма да достигна до това ниво – тези жертви, които прави, дългата й кариера, лишенията и все още да се състезава на европейски финал. Както всеки човек в неговата си сфера има ден, в който не е на кеф, не му е денят. И при нас се случва това. Идва ден, който не е твоят и той съвпада с европейски финал. И това ти съсипва цялата година. Но се случва на всеки. Да, сега се е случило на нея, но следващия път може и на мен да се случи. Хората не трябва да са толкова критични.
- Този трафик и фактът, че се забави целия финал...
- То това и на мен повлия. Аз бях започнаха да загрявам. Тогава разбрахме, че ще се забавят нещата. Падна ми тонуса малко, изпотих се два пъти. Тя пък беше в автобуса, който беше в трафика.
- Последно, три неща, за които си благодарна?
- Че съм здрава, че имам хората до себе си, които ги имам. Че съм щастлива и пожелавам на всички да са така.
ЕКАТЕРИНА ТОМОВА
ДИМИТЪР ПЕНЕВ
