– Бабо Вили, каква беше София през твоето детство и младост? Това са годините преди Втората световна война, нали?
– Родена съм в „Банишора“, на улица „Яворова чука“ имахме къщичка с много цветя и градинка с череши и черница. Беше много хубаво, нямаше трамваи, ходехме пеша, затова сега съм така запазена. Всяка събота и неделя тръгвахме от „Банишора“ пеша до Витоша или дори до баба ми (сега това е районът около „Хиподрума“).
Баба Вили столетница
– В „Банишора“ по царско време са заселвали бежанците от Егейска Македония и Западните покрайнини, нали?
– На майка ми майката е от Цариброд, от Западните покрайнини. Бягат в София след войната, когато Пирот и Цариброд ги дават на сърбите. А на баща ми брат му е Силко войвода от Дебър, днешна Северна Македония. Беше известен, спомням си, че ходеше с пистолет.
– Това са били комитските времена, когато в „Банишора“ войводите са носели оръжие навсякъде...
– Те се бореха за свободата на Македония, защото тя беше поробена. Чичо ми беше хубав мъж – строен, имаше и мустаци. Много справедлив човек.
– А не ви ли беше страх да ходите пеша чак до Витоша?
– Тогава беше по-спокоен животът, въпреки че имаше войни. Няма камиони, няма коли. Малки деца бяхме и ходехме към Княжево пеша, а после и нагоре по планината.
– А трамваите? Кога си ги спомняш?
– Трамваят на Княжевската улица се появи по-късно. Иначе пеша – до Женския пазар, до Двореца, по улица „Христо Ботев“ до гарата. Имаше движение, младежи... където като ученички в прогимназията се разхождахме. Всяка неделя пред Двореца имаше танци и забави с духова музика. Аз ходех на тези танци.
– С какви рокли ходехте на тези танци? От онези с обръчите ли, или те са по-късна мода?
– Никакви рокли! Ние бяхме ученички от Девическата гимназия и ходехме на забавите с черни престилки с бели якички и барети (смее се). Знаете ли колко бяха строги тогава? Пред училището чака разсилният и ако не си облечен с униформата, те връща.
– А след това?
– Тогава дойде войната. Посрещахме войниците, които се връщаха от Западните покрайнини. Ние, ученичките, ги чакахме с цветя и с чувалчета с бонбони. Те идваха – кой ранен, кой здрав...
– Помниш ли чуждите войски?
– Първо влязоха германците. Излизаш на улицата, живеехме в страх. Аз гледах да срещна български войник и го питах: „Какви са тези, какво искат?“. Страх те е да минеш по улицата.
– А от съветските войници страхуваше ли се?
– Е, от войски как да не се страхуваш? От всички чужди се страхуваш.
– А гладувахте ли по време на войната?
– Имаше недоимък, но не беше такъв глад. За пет лева цяла пита кашкавал купувахме. Истински! С майка отивахме на пазара – беше богато със зеленчуци, избираш си чушки, домати. Чисто. Сега не ми харесва, трябва да ти кажа. Тогава беше по-евтино, бедните хора живееха, не сме гладували, нищо че имаше войни. Майка напълни една делва с брашно, имахме си брашно, месеше по 10–12 козунака. Не сме гладували хич и по време на войната. Сега не ми харесва това време. Тогава – войни, но не сме гладували. Занесеш на фурната тавата с гювеча, те ти го изпекат. Имаше квартални фурни. Сутрин като го занесеш, готов е за обяда.
– А месо?
– И месо, в Халите като отидеш – беше богатство! Разделено на щандове, а месата – навесени на ченгели. Агнета, телешко, свинско... Сочиш на месаря откъде да ти отреже: „Искам от това да ми отрежеш“. Имаше много храна тогава. Млякото всяка сутрин ти го носят вкъщи – ама чисто мляко ядеш! Ние си го подквасвахме.
– А алуминиевите легени? Нали така са продавали киселото мляко?
– Да, подквасено мляко в легени, но това е по-късно. Като отидеш при млекаря, той гребе с лъжицата и едва го разреже – каймак отгоре, толкова гъсто! Няма да се върне това време. Сега всичко преработват. Какво е това прясно мляко сега, все едно вода пиеш...
– Каква ти беше любимата храна?
– Сутрин – мляко и мекици от мекичарницата. Но ако останеха за утре, ги даваха на половин цена. Като купеше майка ми такива мекици, имахме за ядене, цял ден ти държи сито.
– А плодове?
– Колкото искаш плодове! Сега вземаш ягода – няма вкус. Имахме в дворчето череша, а децата събаряха оградата заради черницата.
– А царя виждала ли си – цар Борис?
– На паради. Като умря, страшна работа беше – по улица „Мария Луиза“ не можеше да се мине от хора. Народът плачеше за него, за цар Борис, много го обичаха. Като се роди царчето Симеон, такава радост беше – естествена, истинска. Друго беше времето.
– Ти кога започна да работиш?
– Като се промени държавата. Аз тогава завърших и отидох да се запиша медицина – много исках, но не ме приеха. Балът не ми стигна, беше ми пет. Тръгнах да работя и се ожених.
– Какво работеше?
– В комисарството, където раздаваха дрехи – имаше купонна система след войната. Там се запознахме с Марко, моя съпруг. Той е от Хайредин. Баща му се удавил по време на войната в Сърбия. Майка му не се омъжила пак и трудно са живели. Той е ходел от Хайредин до Лом пеша, за да учи. Работеше при мен, беше електричар. После ни пратиха от партията на границата в Петрово, Сандански – тогава така ги пращаха...
– Кога са ти най-хубавите спомени от времето на социализма?
– За това време ли, дето се върна сега? Не го харесвам. При социализма имаше работа, но за без пари. На норма – трябва да изкараш еди-колко си телевизора днес. На две смени работехме. На Иван Костов жена му беше партиен секретар в завода „Ворошилов“.
– А от кои години са най-хубавите ти спомени?
– Като работех в Института по микроелектроника. Там беше много хубаво – лека работа, излизам си, по-свободно беше, културни хора бяха. Тогава си имаше стол, храниш се. Но да ти кажа – и комунистите, които си бяха партийци, си ги поддържаха. Те изобщо не работеха. Така си беше.
– Тези правоимащите ли?
– Спомням си една жена, няма да я забравя – дошла, била партийка и се хвалеше: „Аз съм партийка, защо да не ми качат заплатата, да не взема по-голяма пенсия“. А аз не исках да влизам в партията.
– А пенсията стига ли ти?
– (Мълчи).
– Каква е тайната на твоята жизненост?
– Движение! Обичам много плодове и зеленчуци. Всяка сутрин ям по един банан. Сготвя си зелен фасул и сладко, сладко си го изям. Моите хора ядат много месо. Люти чушки обичам, а без чесън да не сядаш на масата – всичко прочиства! Хляб обичам, но сладко не ям много. И най-вече – обичам да се движа.
– Вярно ли е, че всеки ден си правила гимнастика и си се карала на снаха си, че пропуска упражненията?
– Първо си разтърквам краката, карам „колело“ (б.р. упражнението за крака във въздуха), стъпалата си търкалям върху едни топчета, които се въртят. Идва и едно момиче, което ми прави масаж след счупването.
– Вярно ли е, че обичаш много да четеш?
– На Ани Заркова книгите съм ги чела по два пъти! Страшна работа е това, което се случва в държавата. Като знам как изпати Ани (б.р. журналистката Анна Заркова), затова всяка вечер чакам снаха ми Мери (б.р. журналистката Мариела Балева) да се прибере жива и здрава у дома.
Баба Вили столетница
Родена е в Банишора
• Виолета Славова е родена в София на 30 април 1926 г., живее в квартал „Банишора“.
• Семейство: Покойният ѝ съпруг е Марко Марков. Имат двама сина – Павел (строителен инженер) и Людмил-Мишо (архитект).
• Снахи: Журналистката Мариела Балева и американката Линда Марков (втора съпруга на Людмил).
• Внуци и правнуци: От първия си брак с Мариана, Людмил има две деца – София и Марио. София живее в Биариц (Франция) и преподава пилатес, а Марио е в Нидерландия. Яна е дъщерята на Павел и Мариела, която е завършила морска биология в Германия, живее в Бремен и работи в Природонаучния музей.
• Артистична нишка: Съпругата на внука ѝ Марио е Елена Пампулова, която е танцувала в Кралския балет в Нидерландия. Баба Вили се радва и на две правнучета.
Винаги бодра
Столичанката Виолета Павлова Славова отпразнува 100-годишния си юбилей в ресторанта на „Дядото“ със семейството и внучките си, които долетяха от чужбина за празника. Преживяла е Втората световна война, идването на социализма и връщането на демокрацията.
Виолета или Баба Вили, както всички я наричат, танцува, въпреки че преди няколко месеца счупи крак. Тя върви без патерица, разхожда се пеша до парка, всеки ден прави упражнения, а с една от внучките си ходи на СПА в Панчарево. Често се кара на снаха си Мариела, че пропуска гимнастиката.
След травмата Баба Вили се премести при нея и Павел, по-големия ѝ син. До 98-годишна възраст живееше сама и се грижеше за китна цветна градинка. Ден след празника тя даде интервю за в. „Телеграф“. Когато се видя на видеото, възкликна: „Леле, колко съм стара! Може да съм с бръчки, но имам дух!“
Светлана Трифоновска
