Н а 28 март се навършиха 53 години от т.нар. Корнишки събития, при които жертва станаха шестима, петима от които българи мохамедани от гоцеделчевските села Корница и съседните Брезница, и Лъжница. От дистанцията на времето ще се опитаме обективно да разкажем за тези трагични дни, в основата на което стои срамният за историята Възродителен процес.
Българите мохамедани, населяващи предимно Смолянско и Гоцеделчевско, се различават от българските турци. Те са етнически българи, с български майчин език, но носещи арабски имена и изповядващи исляма, който са приели в годините на петвековното робство.
Предистория
В годините след Освобождението от 1878-а са правени няколко опита населението в тези райони да се върне в лоното на християнството. Последните датират от 60-те, но най-вече от началото на 70-те години на миналия век. На 17 юли 1970 г. Секретариатът на ЦК на БКП взема решение да се пристъпи към смяна на имената. Започва т.нар. Възродителен процес. Забраняват се на хората мюсюлманските им имена, забранява се честването на празниците, забранява се на жените да ходят с шалвари, фереджета и забрадки. Също така се забранява мюсюлманският обичай - обрязването на децата.
Още същата година и през 1971 и 1972 г. кампанията се разпростира в Маданско, Рудоземско, Златоградско, в Девинско и Доспатско.
През май 1972 г. Възродителният процес достига до якорудското село Бабяк и околните махали. Около 400 мъже решават да прекосят Рила и да се доберат до София, където да протестират пред американското и турското посолство. Държавна сигурност научава и високо в планината голяма част от групата е арестувана. Малка част от тях обаче успяват да се отскубнат от преследвачите си и поемат обратно към Якоруда. По пътя един от по-възрастните умира и тялото му е свалено на ръце до градчето. Погребението му на 9 май 1972 г. е началото на организираната съпротива срещу насилствените мерки на режима.
Бунцево
Последвалите събития в близкото до Якоруда село Бунцево е кулминацията на кампанията. На 17 май 1972 г. дошлият от Благоевград функционер на БКП Ангел Роснев е нападнат от около 80 жители на селото с брадви и колове. Макар и бит, Роснев успява да избяга. Вестта бързо обикаля района и към Бунцево започват да се стичат стотици от съседните селца и махали. Униформени милиционери и отрядници се барикадират в училището на селото. Тълпата е разпръсната със стрелба от пристигналото подкрепление. Така започва организираната съпротива на българите мохамедани, която се прехвърля оттатък река Места, в пиринските села Корница, Лъжница и Брезница.
Република
През декември 1972 г. група дървосекачи от село Корница работят на Предела, където са изненадани една вечер от 3 джипа с милиционери. Униформените ги задължават да подпишат декларации за смяна на имената си, но работниците Бекир Садулев, Алис Пачев, Адем Пашов, Ибрахим Бялков отказват. Те са пребити, а на сутринта всички са откарани в Корница.
Предусещайки, че много скоро в селото ще нахлуят военни и милиция, в пълна дискретност започва организация за оказване на съпротива. На 23 януари 1973 г. стотици жители осуетяват ареста на Реза Суин, един от полевъдните бригадири, защото не се е явил в МВР. Населението започва денонощен протест около огън на селския площад. В очакване да бъдат нападнати от милицията, те се уговарят с жителите на съседните села Лъжница и Брезница да се предупреждават взаимно - червена светлина на минарето ще бъде сигнал, че селото е нападнато.
Организаторите поставят на властта три искания: да не се посяга на имената им; децата им да се обучават на турски език и най-вече да бъдат признати официално за турци. Така разбунтувалите се обявяват Корнишката република!
Развръзката
Развръзката настъпва на 28 март 1973 г. В 5 часа сутринта, когато хората дремят покрай огньовете, внезапно с джипове и четири пожарни селото е обградено от 2000-2500 военни и милиция, въоръжени с автомати и палки. При опита да бъдат задържани мъжете около огъня оказват яростна съпротива с брадви и ножове. Пръв смъртоносно е намушкан с нож на седем места ст. л-т Благой Златков. В ръцете си държал АК-47, но не го е използвал, защото има заповед да не се стреля по хора. Главата на майор Рашков е буквално смазана от удари с камъни. Един пожарникар е намушкан с нож, близо до сърцето.
Настъпва суматоха, започва безразборна стрелба, премазани са до смърт трима души, ранените са над 300. Жертвите са Мохарем Мохаремов Барганов, Юсеин Асанов Караалилов и Халиф Мустафов Амедеин.
След като чуват стрелбата, мъжете от съседните села Брезница и Лъжница се втурват на помощ, но са пресрещнати от милиция. Убит е и току-що уволнилият се младеж Тефик Хаджиев. Същия ден в Брезница е убит възрастният Исмаил Атемин.
Така самообявилата се Корнишка република е разбита. Стотици семейства са принудително разселени в различни краища на страната, а в затвор са изпратени Рамадан Рунтов, Байрам Гетов, Байрам Дулев, Исмаил Дрилев, Юсейн Сърманлиев, Айруш Хаджиев, Исмаил Бялков, Осман Бузев, Юсуф Сърманлиев и Мустафа Бялков.
Подбудител
Според запазени документи от ДС главният подбудител и организатор на бунта е Рамадан Рунтов, българин мохамеданин, агент на турската разузнавателна служба MIT. Рунтов поддържа контакти със служители от турското посолство в София, както и Генералното консулство на Турция в Пловдив. Активно сътрудничи и с Асоциацията за култура и солидарност с родопските и дунавските турци. До 1960 г. Рунтов е жител на Корница, след което се преселва в село Долно Изворово, Казанлъшко. Според документите от ДС цялата подготовка на метежа се ръководи от съучастниците на Рунтов - Алил Бялков и Байрям Гетов.
Рунтов уверява своите съселяни от Корница, че по указания от Турция са разрешени всякакви средства за тяхната борба - саботаж, терор, убийства на „гяурите“, както и на тези помаци, които се поставят в услуга на българските власти.
Свидетел
Родената в Корница Зейнеп Ибрахимова-Зафер е доцент, д-р на филологическите науки в Анкарския университет „Гази“. Автор е на десетки изследвания, статии и преводи от руска и българска литература. Зейнеп Зафер е изселена със семейството си от Корница и впоследствие разселвана из България. Принудена е да прекъсне следването си, а през 1984-1985 г. е осъдена на затвор. През 1988 г. се включва в Независимото дружество за защита на правата на човека с председател Илия Минев и избрана за негов представител за Варненска област. През януари 1989-а е арестувана отново и експулсирана от България.
За събитията в с. Корница тя пише в книгата си „Името, това ми е лицето“: „От 23 януари децата са спрени от училище. Жените раждат по домовете си, тъй като в общинската болница издават свидетелства само с български имена на новородените. Много болни не отиват да се лекуват в болница, страдат или умират без медицинска помощ“, разказва в книгата си д-р Зафер. „През студената нощ на 27 срещу 28 март 1973 в село влязоха военни и милиция, аз бях на 15 години и моят вуйчо Хюсеин Карахалилов, 45-годишен, с 6 малолетни деца, беше убит пред очите ми на 50 метра от нашата къща. Същата нощ майка ми, аз и брат ми, заедно с много други семейства, почти всички жени и деца, бяхме насила изведени от къщите и изселени. Не знаехме дали баща ни е жив. Той дойде при нас в село Славовица, Плевенско, където бяхме изселени, чак след 10 мъчителни дни на тревога...“
Послеслов
Днес раните от миналото не кървят, но споменът тегне в душите на близките на загиналите. Днес никой не пречи на хората да изповядват мюсюлманските обичаи. Пострадалите продължават да търсят отговор на въпроса: Защо десетки години след падането на комунизма не са наказани виновниците за Възродителния процес?
Румен Жерев
