- Тея, какво изпита, когато видя за първи път филма „Отново съм тук“, който разказва за опита на баща ти да изкачи Шиша Пангма и за акцията по издирването му?
- През лятото режисьорът Поли Генчева организира частна прожекция за всички близки хора, бяхме десетина човека. Тогава гледах филма в цялостта му и беше много по-хубав, отколкото си го бях представяла. Аз си бях навързала историята в главата по мой начин, така че видяното беше съвсем неочаквано за мен. Мислех, че това е филм за изчезването на баща ми, а е по-скоро за съществуването му. Чувствах се без дъх, сълзи ми течаха през цялото време, без изобщо да мога да ги контролирам. Все едно с него отново се виждахме, ако мога така да се изразя.
- Какви са първите ти спомени с баща ти?
- Имах наистина щастливо детство, от което пазя много хубави спомени. Пращаха ме по всевъзможни лагери, все бях извън София и нямаше да ме видите в „Патиланци“ с баща ми. Имали сме доста приключения, които, ако не беше той, никога нямаше да преживея. Всяко лято за три седмици ходехме на къмпинг, спяхме на палатка на плажа с голяма компания. Обикаляхме също планини, пещери, мостове. Била съм 7-годишна, когато ме вдигна в 4 сутринта и баща ми с приятели отиде да скачат с бънджи. Ако бях казала, че искам и аз да скоча, щеше да ме пусне. Татко искаше да ме направи смело момиче. Надявам се да съм такова.
- На кого си кръстена?
- На никого, майка ми е избрала това име и слава Богу, защото при такива родители можех и да съм Вихрена или Мусала (усмихва се).
- Заобича ли и ти планината?
- Нямах друг избор, защото и майка ми, и баща ми са планинари. Пък и вече 10 години живея в Швейцария – държавата, в която имаш най-много възможности за досег с природата. Аз обаче предпочитам да обикалям в по-топлия сезон, а през зимата само ходя на ски. Засега не съм се качвала на такива височини като баща ми, не казвам, че не бих го направила. Като си дойде моментът, може и да стане.
- Как животът ви отведе с Швейцария?
- Майка ми Ивайла си сменяше работата и си намери там в нейната сфера – на маркетинг изследванията. Тя и досега живее във Веве, а аз се отделих, след като завърших гимназия, и си взех жилище в Лозана.
- Кога за първи път се почувства горда какъв баща имаш?
- Била съм на 12, когато той дойде да изнесе презентация за алпинизма в моето 125-о училище. Всичките ми съученици и учители бяха много впечатлени, а аз станах любимка на учителката по география. Всъщност се радвам, че той е бил млад баща и тогава всичко е било пред него, че сме имали време да бъдем заедно и ги е имало тези моменти. До 13-годишна възраст сме се виждали много често, но и след това си общувахме, баща ми постоянно ни държеше във връзка. Не преживях трудно развода на нашите, защото до последно запазиха супердобри чувства.
- Боян имаше много здравословни проблеми и му се случиха поредица инциденти – през 2008-а счупи левия си крак при катерене на скална стена, през 2009-а пропадна в ледена цепнатина на Гашербрум, през 2011-а катастрофира с мотора си, а после беше в кома, след като получи много наранявания на Кресненското дефиле. Как ти понасяше всичко това?
- От една страна, от съвсем малка бях свикнала, че такова му е ежедневието, от друга – той изобщо не показваше колко е трудно или го боли. По-леко приемаше нещата и това се пренасяше върху мен. Когато го блъсна кола, ми беше ужасно напрегнато. Но това беше човекът, който се снимаше и ми показваше голямо парче метал в крака си. Не се самосъжаляваше, съответно и аз не го съжалявах. Никога не съм усетила да се страхува от нещо.
- По какво приличаш на него?
- Физически е поразителна приликата ни в очите и бузите. По характер определено съм подредена и организирана като баща си. Задължително имаме план и нещата трябва да бъдат свършени докрай.
- Има ли някоя страна на Боян, която хората не познават, въпреки че той беше много открит, веднага скъсяваше дистанцията и те въвличаше в това, което прави със заразяващия си ентусиазъм?
- Беше страшно погълнат от заниманията си. Дори когато се прибирах, пак беше на компютъра, но не съм страдала. Той беше наистина екстремно потънал в това, което вършеше, и такъв си беше непрекъснато. Имаше много различни интереси, които имаха едно ядро и по някакъв начин се припокриваха. Моята дейност обаче няма нищо общо с неговата и засега не мога да продължа делото му.
- Защо се насочи към психологията?
- Винаги са ме интересували най-вече хората, а не например компютрите или животните. Заради поведението, мислите, емоциите им. Откакто бях на 15, знаех, че искам да ги изучавам. Родителите ми са ме оставяли сама да избирам пътя си. Баща ми просто беше щастлив, че уча и се развивам. Когато той си отиде, аз тъкмо бях започнала да следвам.
- Кой ти помогна да се справиш с болката след загубата му?
- Тогава очаквах подкрепа от приятелите си, но се оказа, че те не разбират какво се случва. Всичко беше толкова нереално и се разви в рамките на много кратко време... Може би затова още не съм приела случилото се. Докато първите няколко месеца бях в Швейцария, нищо не осъзнавах, защото там така или иначе бях свикнала да съм без баща ми. После, в България, всичко ме удари. И някак разбрах, че вече го няма.
- Кой ваш последен разговор те впечатли най-много?
- Няма да забравя как ми разказваше, че когато представял „Първите седем“, е подписвал стотици книги за читателите си. С всеки от тях се е стараел да си поговори и да му напише персонално послание. И нито едно не се е повтаряло, защото всъщност е искал да остави частица от себе си. Аз не знам дали бих могла с всеки да си поговоря и да измисля нещо оригинално. Но баща ми имаше много добър контакт с хората.
- Как си го обясняваш?
- Той толкова обичаше това, което правеше, че не можеше да си представи, че някой не го обича. Веднъж прекарахме цели два часа да разглеждаме буболечки. И въобще не му хрумна, че на мен не са ми интересни.
- За теб кое е най-значимото му постижение в професионален и личен план?
- Аз бих казала, че при него професионалният и личният живот се сливат тотално. Той е започнал от нулата и хобитата му са прераснали в големи проекти. Това е и най-голямото му постижение – че е превърнал интересите си в начин на живот. Повечето хора никога не стигат до такава точка, в която страстта им да се превърне в такъв успех.
- Как минаха за теб онези дни, в които научи, че е изчезнал под 11-ия си осемхилядник?
- Когато ми съобщиха, че го няма, първоначално много се притесних. След около час се успокоих, защото си спомних на какво място се намира, а и нали твърдяха, че обичал да се катери сам. Така че си казах, че не бива да се тревожим всички и че няма нищо страшно. Но на втория ден, откакто нямаше новини, ми беше супернапрегнато. Отивах на лекции, но изобщо не слушах, а се ровех в компютъра си. Понеже не знаех какъв източник от България да следя за информация, стоях на една страница и само натисках рифреш. Чаках и не знаех към кого точно да се обърна за достоверни новини. После идваха да ме интервюират, задаваха ми все едни и същи въпроси, на които не знаех как да отговоря. Търсенето беше спряло и ме питаха: „Имате ли надежда?“ Не можех да спя, само за баща ми мислех и това нямаше край, продължи месеци наред. Постепенно почна да затихва, но тъй като нямаше момент, в който да се разбере нещо категорично, остана недовършено, с някаква малка надежда. Така че все още не мога да се разделя с баща ми.
- Пазиш ли си нещо скъпо от него?
- Един карабинер, който ми подари, когато ставах на 8. Нося си ключовете на него, точно като татко.
- С какво най-много ти липсва?
- Просто има много неща, които бих искала да му кажа. И въобще с всичко – да седнем заедно да се храним, да се разходим… Той беше много директен, нямаше бариера в отношенията ни. Питаше ме: „Защо не носиш червено? На момчетата това им харесва.“ Съжалявам, че не може да се запознае с приятеля ми Алик, който е швейцарец, но много преди да се срещнем, три години е живял в София. Знае и български. С баща ми щяха да се харесат.
Видео от ексклузивното интервю на Тея за "Телеграф" гледайте ТУК!
Това е тя
Тея Петрова е родена на 3 декември 1997 г. в София
От 13-годишна живее с майка си в Швейцария
Завършва магистратура по Клинична психология в университета на Лозана
Говори английски, френски, италиански, немски и руски език
Занимава се много активно с латино танци
Обича да чете, да готви и да спортува
В България е за премиерата на „Отново съм тук“, който тръгва по кината от 3 декември. Документалният филм на режисьорката Поли Генчева и оператора Красимир Андонов вече получи награда от 69-ия фестивал в Тренто, Италия
Таня Манова
