Т рябваше да минат над 100 години, за да научим, че между оцелелите близо 700 от 2224-те пасажери на съвсем новия лайнер “Титаник”, потънал в Атлантика, са и петима младежи от село Белица, в днешната Благоевградска област.
Преди няколко години имах късмета да се срещна със сина на един от късметлиите корабокрушенци: “Татко ми Теофил Илиев Попов, чичо ми Георги, както и техните приятели Янко Богатинов и Георги Църцаров се случили на “Титаник” в онази нощ на 14 срещу 15 април 1912 година. Имало е и пети беличанин с тях, но името му забравихме през годините, защото тук негови роднини не са останали”, уверено и живо започна своя спомен вече възрастният Асен Теофилов Попов, син на по-големия брат Теофил. Бай Асен издъхна през миналата 2021 година на достолепните 95 години. В началото на 1912-а баща му е 26-годишен и работи в София като келнер в ресторанта на Хадживълчовите от Банско. Това са наследниците на средния брат на отец Паисий хаджи Вълчо, който в първата половина на 18-и век е между най-богатите търговци от Виена до Цариград. С негови средства се построяват югоизточното крило в Хилендарския манастир в Света гора заедно с килията на Паисий, където той започва да пише “История славянобългарска”. Както и Банската махала в българския манастир “Св. вмч. Георги Зограф”. Там, в другата си новопостроена килия отец Паисий завършва “Историята...”
Историята
В началото на 1912 г. на Балканите вече мирише на война, Белица е още под турско и младият Теофил не се поколебава на предложението, което му отправя представител на голяма американска минна компания. Той обикалял София в търсене на работна ръка за мините в Америка. Даже го помолил, ако може да кандърдиса още свои приятели и да отплават заедно оттатък Атлантика. За няколко дни Теофил слязъл до Белица и осигурил още четирима. Брат му Георги бил 16-годишен, непълнолетен, но за да пътува, местният поп проявил разбиране и му направил ново кръщелно - като за 18-годишен мъж. Така в началото на април 1912 година няколко десетки български младежи се качили на влака за Париж, водени от американеца, а оттам през Ливърпул се озовали в Саутхемптън. После в трета класа на най-големия, чисто нов и най-модерен за времето си кораб “Титаник” - в първия му задокеански рейс.
Теофил и Янка Попови.
Трагедията
“На третото денонощие след отплаването, някъде около полунощ, всички усетили удара и последвалото стържене в айсберга - бай Асен препредава дословно разказа на баща си отпреди 70-80 години. Корабът бил разпорен от ледения нож като консервена кутия около сто метра по десния корпус. Водата първо нахлула в машините, после при тях, в трета класа, в търбуха на “Титаник”. Един от помощник-капитаните им обяснил с викове и ръкомахания, че трябва да изхвърлят водата с кофи и други подръчни съдове. Само след минута, виждайки безнадежността на положението, той заповядал на поне хилядата обречени пасажери, устремили се към Новия свят, да се качат горе на палубата и всеки да се моли на своя си господ. Спасителните лодки вече се спускали във водата, но в началото никой не се качвал в тях – никой не вярвал, че това чудо на техниката ще потъне, продължава бай Асен.
Около час след удара носът на “Титаник” отчаяно започнал да се накланя към водата. Започнала паниката - едни се биели първи да влязат в спасителните лодки, други скачали направо във водата, но повечето се молели на своя си бог. Християните се кръстели, устремили молещи погледи към небето, а мюсюлманите с колене на пода и вирнати задници към Аллах. Тъмнокожи търсели спасение от своя господ, като почуквали задниците си един в друг и търкали носовете си, пак един от друг. Младежите от Белица в началото помагали на майки и деца да се спуснат в спасителните лодки. Тогава същият помощник-капитан отново се появил пред тях като Господ в бяла униформа. Ръкомахайки, той настойчиво ги подканил с ръце да слизат незабавно в последната спасителна лодка. Оттам взели на ръце от водата още десетина давещи се. Когато лодката им се била отдалечила на стотина метра, видели как вдигнатата вертикално нагоре задна половина на гигантския кораб бавно изчезнала в океана. Стотици потънали в кораба с неистови писъци... Трагедия!”, продължава бай Асен, като че ли вчера татко му Теофил е разказвал историята.
Чак когато наближили единствения притекъл се на помощ кораб - “Карпатия”, приютил вече над 600 пасажери от потъналия “Титаник”, едва тогава Теофил и Георги Попови, Янко Богатинов, Георги Църцаров и другия техен земляк от Белица повярвали, че молитвите са спасили живота им. В Ню Йорк освен Статуята на свободата още десетки хиляди посрещачи очаквали спасители и спасени.
Синът Асен Попов.
Завръщане
Теофил Попов живял в Америка само три години. Установили се в град Хибинк, щата Минесота. Работили в голяма мина за каменни въглища. Теофил издържал по-малкия си брат Георги, за да научи английски език и завърши гимназия. Един от директорите на банката към мината харесал младия и ученолюбив българин Георги и го назначили за банков чиновник. После Джордж Попов се оженил за дъщерята на директора и когато тъстът бил избран за кмет на Хибинк, зет му заел директорското място в банката. Родила им се дъщеря Гери. А след три години работа в мината баткото Теофил, Янко Богатинов и Георги Църцаров преценили, че са забогатели достатъчно и решили да се върнат в България. Теофил пришил десетките златни наполеони в специален пояс около кръста си и така отново на кораб и не след дълго се върнали в Белица.
Ханът
В родната Белица, която вече била в България, Теофил Попов се връща с една торба жълтици. Купува 7-8 ниви от изселили се турци, прави си стадо от 150 овце и построява хан на пътя от Банско, Разлог за Пазарджик и Пловдив – хан “София”. Междувременно участва и в Световната война като доброволец. После се оженва за Янка, раждат им се трима синове – Илия, Васил и Асен, както и две щерки – Мария и Султана. Оцелелият от “Титаник” не доживява дълбока старост – умира през 1942 година на 56 години: “Отидох до другия край на света само за да си топна нозете в океана”, обичал приживе да разказва дядо Теофил в кръчмата си, хан “София”.
Затвор
През 1947 година младият Асен Теофилов Попов пише на чичо си Джордж писмо и го моли да му прати пари, за да се изучи за даскал в България. Чичо му връща отговор и официална покана чрез американското консулство в София, като му обещава да поеме цялата издръжка за неговото образование, но ако успее да дойде в Америка. Наивният младеж, жаден за знания и свободен живот, заминава за София, получава съдействие от американския консул Юинг, после стига и до Васил Коларов – тогава министър на външните работи на НРБ. Отговор от министъра не получава, но месеци след като влиза в казармата, го арестуват и го обвиняват в “шпионаж” т.е. станал е “враг на народа”. Прокурорът иска доживотна присъда – дават му 20 години строг тъмничен затвор. Освобождават го през 1956 година. Няколко години работи като бояджия и от 1962 година до пенсионирането си е учител в родната Белица: “Загубихме връзката с чичо ми Георги и неговото семейство, защото на излизане от затвора ме предупредиха, че съм писал пак писмо до Америка, а са ме върнали отново в затвора”, тъжно констатира бай Асен.
Румен Жерев
