- Г-жо Георгиева, как се влияят хората от войните и несигурността и какви последствия имат те за живота ни?
- В днешно време много хора живеят с усещане за несигурност, дори когато са далеч от бойното поле. Стресът и тревожността са постоянно състояние и вече се приемат като нещо почти нормално. Но това не е случайно. Войната отвън неизбежно става война вътре в нас. Първо идва първичният инстинкт – страхът за живота. Тялото се свива. Нервната система влиза в режим на оцеляване. Светът вече не е безопасно място. После идва разделението. Започваме да мислим в крайности – „добри“ и „лоши“, „наши“ и „чужди“, „справедливо“ и „несправедливо“. И се затваряме, за да се предпазим. Идва гневът. Натрупан, задържан, насочен към живота – към близките, към себе си, другите. И следва вътрешното изтощение. Тревожност. Мисли. Безсъние. Загуба на смисъл. Една постоянна вътрешна напрегнатост, сякаш нещо лошо ще се случи или обмисляме всякакви бъдещи варианти, за да може да се предпазим.
- Как започва да се усеща човек в такава ситуация?
- Започва да усеща: „Не съм в безопасност“, „Нещо лошо ще се случи“, „Не мога да се справя“, „Безпомощен съм, нищо не зависи от мен“. Дори когато реално… всичко е наред. Във време на несигурност, стрес, кризи външните обстоятелства отключват несъзнаваните спомени вътре в нас. Войната оставя следи в поколенията: необяснима тревожност, страх от загуба, трудност в близостта, чувство за вина или липса на право на щастие. И самотата изплува на повърхността. Свирепа, дълбока, разделяща и показваща колко е трудно да се свържем с другите. В днешно време това е основната нужда, която не можем да си позволим – да се свържа истински и дълбоко с другия въпреки страха. Войната започва в момента, в който осъждаме, изключваме, отказваме да признаем място на другия, неговата принадлежност в живота. Когато кажем: „Аз съм повече от теб. Ти не трябва да съществуваш, тогава вече има война.
- В такива моменти на заобикаляща ни несигурност,какво реално се чувства в човешкото съзнание?
- Войната отвън активира войните, които носим вътре в себе си. Това са неразрешена болка, самота, прекъсната връзка със себе си и другите. Когато отричаме другия, когато го изключваме от сърцето си, ние вече не го усещаме, не сме свързани и вече сме направили първата крачка към войната.
- Няма ли друг път?
- Има. Същата тази война може да ни събуди. Да ни накара да видим как носим войната в себе си, с кого воюваме, какво отхвърляме, какво не приемаме, какво не можем да променим в света и в себе си. В такъв момент започваме да си задаваме въпроси - какво стои зад омразата, агресията, коя е моята крачка, за да воювам, и кой е изключен от сърцето ми. Това, което не е излекувано в нашия живот, се повтаря.
- А какво е решението?
- Мирът... Той е единственият път, който обединява разделението отвън и отвътре. Когато можем да кажем: Да, това съществува тук в този момент… и му давам място вътре в себе си. Мирът е вътрешно състояние и започва с движение към душата от осъждане към разбиране… от разделение към обединение, от отхвърляне към приемане, от усещане за принадлежност. Аз принадлежа към рода си, към семейството си, към страната си, към света, към живота. Движим се от болка към любов. Виждам те, аз съм тук и ти си тук. Двамата заедно, обединени. Мирът започва, когато видим душата на другия. Не врага, а човека – със същата болка, страх, преживявания и съдба. Войната не започва там, където падат бомби. Тя започва много по-рано, вътре в човека.
- Човечеството обаче явно не си е научило уроците, така ли излиза?
- Всичко, което е изключено, отхвърлено, непризнато, се връща. И ако не бъде признато с любов, се връща като съдба. Понякога… като война. И тази връзка ще продължава в поколенията и след нас. Мирът идва, когато видим другия, признаем болката и дадем място на всички в сърцето си. Без изключение. И си задайте въпроса: „Къде вътре в мен все още има война?“.
- За какво най-често идват за помощ при вас?
- Зависи за кое поколение говорим, защото по-младите хора са още в някаква друга област. Иначе масово това, за което идват, са страхове, висока тревожност, стрес, напрежение, много хора са в бърнаут. Хората идват при мен, когато усетят някакъв проблем в партньорските взаимоотношения или защото от дълго време не могат да влязат във взаимоотношения. В момента масово се контактува през виртуалното пространство. Да се виждаме на живо се случва много по-рядко. И всъщност цялото това нещо много откъсва човека от контакта с другите.
- Това ли ни липсва най-много в момента?
- Всъщност да. Именно контактът между хората липсва, това не се случва. Защото, когато седим един срещу друг, ние се гледаме в очите. Когато се гледаме, има някаква връзка. И всъщност тук започваме да изключваме мозъка. Но когато не сме в контакт с хората, започват всякакви мисли за това какво ще се случи. Дали ще го махнат от работата, защото примерно в IT-сектора настъпват много промени. Но не може да обобщим кои са най-големите страхове. Индивидуално е за всеки. При психолога хората могат да работят с травмите, да търсят кои са.... Тоест в момента хората много повече се обръщат към себе си в тази криза. И всеки идва и казва: Искам да подобря себе си. Ние сме в света на възрастните и там основно са партньорските взаимоотношения. А там нещата доста куцат.
- А защо?
- Като цяло много хора в момента са по кратките връзки. Примерно това да са 10, 20, 30 години заедно го няма. В момента връзките са за по няколко месеца. Търсят, искат да намерят партньор, искат да намерят човек и нещо не им се случва.
- Технологиите допринасят ли за това?
- Да, защото всъщност това, че постоянно имаме достъп до много хора през всякакви приложения и някои постоянно общуват с някого. Нещо, което някога преди е изживявано за години, сега може да го изживееш за 3-6 месеца. Тоест има едно много голямо пренасищане и един много бърз живот. Ще седнеш, ще си пишеш и ще знаеш всичко за другия. Той ще ти изпее всичко. Ще ти прати снимки. Всичко, всичко... Имаме много количество и това ни обърква. Някога, нали знаеш, излизаш някъде и може цяла вечер някой да не те заговори. Ако пък те заговори, минава време, докато го видиш отново. През това време нямате контакт един с друг... Нещата бяха различни. Сега има едно голямо пренасищане. Консуматори сме и непрекъснато искаме. Сега ще си купиш нещо и след малко ще кажеш, абе искам и това, и това, и това... И всъщност тази думичка „искам“ е много важна, защото в мига, в който ние вече искаме, ние отиваме в бъдещето. И това, което имаш днес и сега, не ти стига и не го оценяваш. А за да имаме хармония, е добре да оценяваме какво имаме, да се радваме на момента, в който живеем. Но хората не могат да са щастливи. В мига, в който ние искаме нещо, отиваме в бъдещето и виждаме, че това всъщност го нямаме в момента и ставаме нещастни.
- Дали българите сме по-нещастни от другите нации?
- Ние всички сме еднакви. Пътуваме по света и виждаме, че всичко е същото.
- Поколенчески за кои е най-големият риск - за малките деца, за тийнейджърите, за възрастните?
- Всеки човек трябва да работи със себе си, за да може да ограничи щетите, които причинява на своите деца. Защото ние неосъзнато винаги причиняваме щети на други. Нараняваме и това не може да го видим. Защото ние сме много неосъзнати. Говорим много за емпатия, но никой не може истински да разбере смисъла на това нещо.
- Колко е важно намирането на любовта и подходящия партньор?
- Това е основното в хората. На едно дълбоко ниво всички искат да имат човек до себе си. Точно това е целият проблем в момента и затова сме в такъв стрес, в такива страхове и тревожност, защото семейството се разпадна като основна клетка в обществото. И всеки е сам. Друго е да си каже човек аз принадлежа към моето рождено семейство, принадлежа към моето сегашно семейство - мъж, деца... Но когато някой се чувства, че е сам, е тежко. Още повече, ако в която е, не е в баланс. Тогава имаме двама нещастни, които са сами. Такива хора идват при мен и заедно се опитваме да намерим пътя, който е най-добър за тях.
- Дали сме се научили да търсим помощ от психолози, когато действително не се чувстваме добре?
- Все още не се случва така лесно, както в други страни по света, но вече хората и тук започват да са доста по-разчупени. Знаят, че имат някакъв проблем и започват да търсят помощ и подкрепа, което е хубаво. Все пак има много информация за съжаление, която много често ни обърква. Хората четат и гледат какво ли не, но четенето изобщо не може да ти реши вътрешния проблем. Нито гледането на телевизия или подкасти. Защото там рационализираме, анализираме, това е чисто защитен механизъм. Ето, знам, аз съм в ролята на майка ми, той е в ролята на моя баща... И какво от това? И ние затова не можем да си преработим нещата. И е много тъжно, защото в момента има много информация, а ние сме още по-зле.
- Има ли някакви общовалидни съвети, които може да кажем по отношение на това родителите да се разбират със своите деца, тийнейджърите?
- Казва се, че в нашия живот има ред и йерархия. Най-важното е семейството, но на първо място са партньорите - бащата и майката. Ако те двамата са щастливи и са в баланс, тогава същото ще бъде и при децата. Защото детето буквално се кисне в енергията, която излъчват тези двама души. Децата са сензитивни и те стоят в тази енергия и я попиват. И в мига, в който там има някакъв проблем, всъщност той започва да се пренася върху децата. Защото всяко дете иска да направи своите родители щастливи.
- А на каква възраст децата трябва да се отделят от родителите си?
- По принцип, когато един човек стане на 18 години, той вече става пълнолетен, възрастен и оттам нататък е отговорен изцяло за живота си. В момента над 50% от мъжете до 30-годишна възраст живеят с родителите си. И затова е хубаво да го стимулираме да заживее самостоятелно. Това идва от родителите, които често не могат да пуснат децата си. Но това е проблем.
ТОВА Е ТЯ:
- Магистър по психология от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“
- Завършила медицинска психология и обща и клинична психопатология в МУ Пловдив
- Член на Дружеството по позитивна психотерапия
Людмил Христов
