Водещата в "На кафе" Деница Стоянова: Аз съм по-строгият родител вкъщи

- Деница, този сезон ви виждаме в нова роля – като панелист в „На кафе“. Как се чувствате?

- Чувствам се много добре и много спокойно, което за мен е важно. Намирам се в такъв период от живота си, в който съм избрала да ми бъде спокойно и да няма прекалено много напрежение, защото си го имам в достатъчни количества в личния живот – с децата и с всички ангажименти, които те поемат и с които аз съответно трябва да им помагам.
Познавам голяма част от екипа зад кадър още отпреди много години, когато работех в старата сграда на NOVA.

- Получава се със сигурност. Ранното ставане очевидно не ви плаши, но от какво се притеснявахте най-много преди първия жив ефир?

- С ранното ставане нямам проблем, както сме си говорили и друг път. С живия ефир – също. По-скоро не бих го нарекла притеснение, а вълнение. Живият ефир дава един допълнителен импулс и адреналин, който те кара да си много приповдигнат, особено точно преди 9,30 ч. в нашия случай (смее се).
Най-много се притеснявах как и дали ще се впиша сред колегите, защото те са много сработена машина, познават се изключително добре. Наистина се чудех дали ще успея да се впиша толкова естествено, колкото са те помежду си.
Имам и много голям респект и уважение към Гала. Мислех си как ще ме приеме тя, дали ще успея да се напасна и с нея, и с колегите. Но се чувствам добре, което означава, че притесненията ми донякъде са били напразни.

- Когато получихте предложението, как реагира семейството ви?

- Най-малката ми дъщеря Амая беше много щастлива, защото тя много харесва „На кафе“. Каза ми: „Мамо, много искам да те гледам при Гала! Много те моля, кажи „да“, кажи „да“!“.
Аз, разбира се, не отговорих веднага. Всички решения, които взимам, искам да бъдат добре премислени. Искам да ги изговорим вкъщи няколко пъти, идеята да „поулегне“, да поживея с тази мисъл, да видя как се чувствам и едва след това да отговоря.
Половинката ми, разбира се, ме подкрепи. Каза ми: „Каквото и да решиш, аз ще те подкрепя. Ако искаш – приеми, ако искаш – недей. Просто искам да направиш осъзнат избор и ако поемеш по този път, да го направиш с чисто сърце и чиста мисъл, без угризения към семейството или за нещо, което ще изпуснеш, когато те няма“.
Голямата ми дъщеря Мия реагира по същия начин: „Стига ти да си спокойна, мамо, и ние сме ОК с всяко решение, което вземеш“.
Всъщност те приеха нещата много добре. Може би аз бях по-притеснена и се чудех дали ще мога да поема всичко, защото имам ангажимент и отговорност и към новините, и към времето.

- В телевизията вече носите няколко дини под една мишница. Как успявате да балансирате всичко?

- С много добра организация засега успявам да се справя. Надявам се така да продължим и занапред. В нашето семейство винаги сме държали на добре структурирания план за седмицата и това ни държи на повърхността в момента.
Естествено, гледам да си почивам повече, когато мога. Например вчера си откраднах 30 минути в една от стаите за гости в телевизията, за да мога просто да поема въздух. Понякога се изморяваме, няма как – човешки същества сме. Затова се старая да почивам колкото мога.

- Споменахте, че премисляте решенията си по няколко пъти. Винаги ли сте била такава, или с времето започнахте да броите не до 10, а до 100, преди да реагирате?

- Винаги съм била от премислящите хора. Не съм човек, който веднага приема предложение, действа импулсивно или се оставя единствено емоцията да го води. По-скоро съм от така наречените overthinkers – от хората, които премислят прекалено много.
Понякога това пречи, защото има моменти, които просто трябва да хванеш веднага. Сигурно съм изпуснала доста хубави неща в живота си заради това, но съм се приела такава, каквато съм.
Ако преди съм броила до 10 или 20, сега, както казвате вие, броя до 100, че и малко отгоре. Премислям ситуацията, чертая различни планове, през главата ми минават няколко сценария – ако се случи това, какво правим; ако трябва план Б или план С – да знам как да реагирам.
Обичам всичко да ми е структурирано, планирано и премислено. Мисля, че винаги съм била такава, но сега е малко повече, защото вече нося отговорност и към доста други хора.

- След малко ще поговорим и за двете ви прекрасни дъщери. Преди това обаче искам да ви представим на читателите извън телевизионния образ. Коя е Деница, която зрителите не познават от екрана? Каква сте вкъщи?

- Аз съм едно много обикновено момиче, което обича да е по анцуг, с широки дрехи, дънки и тениска. Обичам сутрин да разхождам кучетата си, да си говоря с приятелка един час по телефона, да прекъснем разговора и след това да се видим на кафе и да го продължим, докато децата си играят.
Точно такива простички неща много ме зареждат и ме радват. Честно казано, често съм се чудила дали съм избрала правилната професия, защото в нормалното си всекидневие съм тотално различна. Не слагам грим, не обичам прически, не обичам рокли и високи обувки.
Обичам да ми е удобно, да съм на уютно място с няколко човека около себе си, които са ми най-близки, и просто да споделяме времето си и да ни е спокойно. Май за пореден път използвам думата „спокойно“, така че явно наистина съм в период от живота си, в който спокойствието е най-важно за мен.
Цялото ми семейство обича спорта, затова гледаме да посещаваме спортни събития, да подкрепяме спортисти и талантливи хора. Обичаме да ходим на кино, обичаме да пътуваме, макар че през последните години нямаме толкова възможности за това по различни причини.
Нещата, които правим с най-близките си хора, ни позволяват да бъдем истински – такива, каквито сме, без гримове, обувки и рокли. Обичаме да готвим вкъщи, да пробваме нови рецепти. Много обичаме да правим десерти. Ходим при приятели, готвим там или те идват у нас. Такива съвсем нормални неща. Това съм аз.

- Септември неизбежно ни връща към ученическите години и към първия учебен ден. Каква беше Деница в първи клас?

- Бях много срамежлива и много свита. Спомням си, че бях по-дребничка от останалите момичета. Бях с бяла рокля с много голяма яка, бял чорапогащник, балеринки и с една огромна панделка в косата. И умирах от срам, честно казано.
Това усещане остана до доста по-късна възраст. Но определено много исках да ходя на училище. Много ми се учеше. Можех да чета, можех да пиша и нямах търпение да науча всичко, което ми предстои. В същото време умирах от срам – не исках никой да ме гледа, не исках никой да ме вижда. Исках просто да отида и да уча, нищо друго.

- Тази година изпратихте малката си дъщеря Амая в първи клас. Какво от себе си разпознавате в нея?

- И тя подходи с известно притеснение, но не чак колкото мен. Може би най-много се разпознавам в желанието ѝ за знания, в желанието да научава още и още. Това я доближава до мен, когато аз бях в първи клас.
И сега се сещам за още нещо. На първия учебен ден аз хванах за ръчичка едно момченце, което остана мой приятел и до днес. Амая по същия начин хвана едно момченце за ръка. Надявам се и те да запазят приятелството си така, както ние.

- Колко различни са Мия и Амая?

- Безкрайно различни са двете ми дъщери. Не само визуално – едната е със светла коса, другата с тъмна, чертите им също са много различни. Но най-вече характерите им са различни.
Едната е много по-затворена и не показва толкова емоциите си, за разлика от другата, която е една ходеща емоция. Във всяка минута можеш да я видиш в различно състояние на духа – ако сега е щастлива, след малко може да плаче. Хубавото е, че показва тези емоции и винаги знаеш какво чувства.
Голямата има много силен характер. Не казвам, че малката няма, но голямата по-скоро пази всичко за себе си. Може би това е една от най-големите им разлики.
Другата е, че Мия е ориентирана към спорта, докато Амая е изключително артистична и много обича да рисува. Ходи на рисуване, обича да твори с ръцете си – прави неща от глина и от какво ли още не. Каквото намери, когато сме в парка, след това успява да го превърне в някаква арт инсталация.
Разбира се, имат и различни вкусови предпочитания. Безкрайно различни са и аз трябва да лавирам между тях.

- А кой е по-строгият родител вкъщи?

-  Разбира се, че аз съм по-строгият родител (смее се). Аз съм тази, която въдворява ред, тази, на която повече се сърдят, защото се кара и прави забележки.
Мисля обаче, че сме намерили баланс – когато единият се кара, другият повече изслушва и обратното. Това е важно за децата, за да изградят доверие и към двамата родители и да не се опитват да манипулират „по-добрия“ родител.
Както аз съм строга, така и половинката ми има моменти, в които се включва с по-строга забележка. Мисля, че сме намерили баланса, но генерално аз съм по-строгата и по-изискващата.

- Разкажете ни малко повече за Мия. Тя упорито върви по пътя на художествената гимнастика. Иска ли да продължи да се развива в този спорт и подкрепяте ли я в избора ѝ?

- Ние с половинката ми като нейни родители я подкрепяме в пътя, който е избрала, а той е изключително труден и става все по-труден с всяка следваща година.
Тя избира да прави това и да се развива в тази посока. Знае, че го умее, наясно е и с отговорността, която поема. Надявам се така да остане, защото все пак е във възраст, в която много неща се променят и човек може да промени решенията си.
Ние сме до нея, за да я подкрепим във всяко решение, което вземе. Но в същото време, ако тръгне в посока, която ние като нейни родители смятаме за грешна, бихме искали да я насочим към това, което според нас е правилно.
Искаме един ден, когато порасне и се обърне назад, да не съжалява за решения, които е взела, или за възможности, които е пропуснала.
Ние сме един коректив, който се включва, когато тя се чувства неуверена – най-вече в себе си – или когато нещо, казано или направено от странични хора, я е засегнало или разколебало.
Пътят е неин. Тя си го рисува, тя си го чертае и тя върви по него. Ние сме просто помощните инструменти, които я подкрепят, когато има нужда.

- А кой е вашият коректив?

- Много сложен въпрос. Може би малката Дени, която почти не вярваше в себе си и беше много неуверена, както казах по-рано.
Тя е моят коректив от гледна точка на това, че днес ѝ показвам, че всичко е възможно. Дори след всички трудни моменти, които съм имала в личен, а и в професионален план.
Много пъти съм казвала, че всички отговори „не“, които съм получавала, са ме довели до мястото, на което се намирам днес в професионален план. Така че може би именно малката Дени е моят коректив.
Естествено, коректив са и моите близки. Това са хората, които слушам, защото са важни за мен и тяхното мнение има значение. Всички останали просто не ме познават в такава дълбочина.

- С половинката ви Михаил Александров често ви възприемат като едно цяло. В същото време колко важно е за вас всеки в семейството да има своя собствен път и успехи?

- Може би това, че нашето семейство се възприема като едно цяло, което е чудесно, защото сме силни, когато сме заедно. Звучи като клише, но клишетата са толкова пъти проверени, че понякога просто са верни.
В нашето семейство обаче се стремим всеки да бъде себе си и да бъде успешен заради това, което сам е постигнал, а не защото е част от общото.

- И накрая – какво бихте пожелали на читателите на „Телеграф“?

- Пожелавам на всички преди всичко здраве и да вярват в себе си. С много работа, с доказване на собствените качества и най-вече с доказване пред самия себе си човек може да постигне страшно много.
Трябва много работа и много търпение, но вярвам, че всичко е възможно.

Елизабет Методиева