- Д-р Кесов, вие имате страхотна експертиза от работата ви в Близкия изток. Каква е вашата оценка за ситуацията с американските самолети в Безмер и има ли риск за България от ирански ракети?
- Няма някаква сериозна или пряка заплаха, защото Иран е далеч и освен това има ограничен брой от балистични ракети, които би използвал за по-сериозни цели. Дори да допуснем, че това е логистична операция, която е свързана с войната или по-скоро военната кампания, която се води там, вероятността до България да стигне нещо е твърде минимална. От друга страна обаче съществува риск от вероятна терористична атака.
- Смятате, че рискът е по-вероятен от терористична атака с човек, предполагам камикадзе.
- Да, по-евтин е. Човешкият живот в Близкия изток няма същата стойност, каквато има за местата, където сме свикнали да живеем. Нека обаче не забравяме, че има оперативни процедури, които важат за НАТО и нашата армия не е по-зле от другите натовски държави по отношение на охрана и сигурност на военните обекти.
- Хората в Безмер обаче се притесняват.
- Съвсем нормално е един човек, който е роден там, емоционално да се притеснява от това, че нещо се променя в мястото, където живее. Повечето хора не са военни експерти, рисковете се преекспонират, но така или иначе винаги, където има някакъв военен обект, който е свързан с военна операция по света, е логично да има по-висок риск за сигурност, отколкото, ако не е там. Колко е по-висок обаче могат да кажат само експертите. Ако нашите сили за сигурност си вършат добре работата, най-вероятно няма да се допусне такова нещо.
- Успокоявате ли?
- Не, просто вярвам в това, че можем да си свършим добре нещата. Рискът е по-голям, имаме толкова много успешни терористични атаки по света, което означава, че и най-строгите мерки не са 100% гаранция за това, че няма да се случи нещо. Лично аз съм преживял няколко терористични атаки в моята кариера.
- Къде?
- В Афганистан имахме примерно 17 ракетни атаки само за няколко месеца върху базата, където работихме. Това става в 2009 г. в Кемп-Арена, близо до град Херат, а знаете, че той е в близост до границата с Иран.
- Как се преживяват 17 атаки?
- Преживяват се. Фактът, че съм ги преживял, означава, че се преживяват. Само че на каква цена? Това е част от играта. Ти като военнослужещ си длъжен да поемеш рискове. На война стават много по-малко инциденти, отколкото се предполага. Дисциплината, стандартните оперативни процедури за всяко нещо, всъщност минимизират до голяма степен риска. Ракетите се засичат във въздуха от радарните системи, всеки, който няма работа по отбраната, се прибира в бомбоубежищата, излитат изтребители, унищожават точките, от които се изстрелват ракетите, и така.
- Кой беше най-страшният момент в Афганистан?
- Най-страшният момент беше след една терористична атака, когато пред Синята Джамия (паметник на ЮНЕСКО) пострадаха 26 висши служители на тогавашната градска управа на Херат. Всичките ни ги докараха в болницата. Самият момент да избереш на кого да помогнеш и на кого не можеш да помогнеш и да го оставиш да умре, кой да е първи, кой да е втори, а ние бяхме два хирургични екипа, български между другото, в една малка испанска болница. В крайна сметка оцеляха доста хора и точно когато се прибрахме вече уморени да пием по една газирана вода, защото в Херат лятото температурата рядко пада под 50 градуса дори вечерта, една заблудена ракета разби склада на болницата. Ако бяхме там, кой знае какво щеше да се случи. Те са болници на контейнерен тип, които не са нито устойчиви на осколки.
- Какво стана с докараните при вас, предполагам в полуживо състояние?
- Началника на полицията в Херат ни го докараха с липса на половин череп. И този човек обаче успяхме в реанимацията да го задържим няколко дни. Имаше много висши полицаи и военни, които успяхме да оперираме и успешно се върнаха след това на служба. По време на атентата имаше импровизирани взривни устройства, които бяха заровени в земята и ампутирахме доста крайници. Между другото над 90% от нашите пациенти по време на кампанията в Афганистан бяха цивилни жертви, защото военният знае как да се пази, знае как да избягва опасностите, докато цивилните жертви го отнасяха. И това бяха деца, бременни жени, възрастни хора, които по условията на Женевската конвенция и от чисто хуманна гледна точка ние оперирахме наравно с войската.
- Има ли разлика между филмите за войната и реалните бойни действия?
- Почти нищо общо няма. Войната е едно безкрайно чакане, придвижване, скука, тренировки до момента, до който не се случат нещата светкавично. Те не се развиват като екшън филм, всичко става моментално, ти имаш някакви секунди, за да вземеш решение или да оцелееш, или да не оцелееш. Например по време на една засада на наш патрул, който ме транспортираше от базата ни в Кабул към летището, от четири покрива започнаха да стрелят по бронираната кола с тежки картечници.
- Какво правехте, докато ви обстрелват и как се чувствахте?
- Ти знаеш точно какво да направиш, обучен си за това. Нямаш време за страх. Свличаш се под седалките, ако шофьорът не успее да избяга от засадата, защото това се случва вътре в града, знаеш как да излезеш от колата, как да използваш оръжието си. Медицинските екипи бяхме въоръжени само с пистолет за самоотбрана – „Макаров“. С това нещо, освен да си изкараш боя, нищо друго не може да се случи.
- Как избирате на кого да помогнете първо?
- Тук идва големият опит и донякъде интуицията. Но си има правила. Хората, които имат запазени витални функции, но са наранени, имат нараняване в корем, крайници, гръден кош, са с приоритет, защото те имат шанс да оцелеят, ако спрем кървенето. Това са абсолютно разписани правила, но те се учат и от цивилните медици. Другият въпрос е колко хора са подготвени, примерно в България за една такава ситуация, която може да не бъде война, а да бъде някакво природно бедствие - земетресение да речем. Та в такива ситуации на тези хора се дава приоритет, защото има най-голям шанс, когато затвориш операционната за два часа, оттам да излезе човек, който ще живее. Докато хора, които са вече с тежки признаци на загуба на съзнание, тежки признаци на кръвозагуба, ти не можеш да ги спасиш и просто ги оставяш за след това.
- Има ли такъв, който все пак е успял да се оправи от оставените за след това?
- Да, има. Но вижте, когато имаш 3 операционни и 26 пострадали, винаги някой ще изкара късата клечка, защото капацитетът е такъв.
- В такъв момент хирургът чувства ли се като Господ, който решава кой да живее и кой да умре?
- Нямаме време да се чувстваме като Господ. По-скоро съзнанието се затваря само в чистата логика и започваш да работиш като в тунел.
- Разкажете и за случай на човек, който е оцелял, а е бил реално в графата „умиращи“.
- В Кабул имахме много разнообразни случаи, но това, което няма да забравя, е един американски войник, чиято бронирана кола беше попаднала на някакво импровизирано взривно устройство, докато патрулира около летището на Херат. Войника ни го докараха с близо 92% изгаряния - нещо, което е несъвместимо с живота. Това, което се прави в такива случаи, е да махнеш много нежно и внимателно всичко, което трябва да се махне като остатъци от дрехи, остатъци от кожа, която е овъглена. Имаме едни специални одеяла, които са напоени с антисептик и обезболяващо. 90% от оцеляването на този човек зависи от реаниматорите. Този войник след 24 часа успяхме да го закараме до Кабул. След още няколко часа беше закаран в болницата в Ландщул, Германия, и после разбрахме, че е оцелял.
- Какви деца идваха при вас?
- Това бяха най-често деца от Кабул, които си играят в минирани необозначени полета. А противопехотната мина е много гадно нещо. Тя не те убива, тя ти къса долната подбедрица или стъпалото. Това не е направено да те осакати заради самото осакатяване, а за да ангажира медицинската служба на засегната страна. Защото при един убит човек медицинската служба работа няма, но с един, на когото е откъснато стъпалото, ти блокираш операционната за час и половина-два. Ами ако има 10 пострадали, а операционните са 2? Нали разбирате логиката. След това поръчвахме протези предимно от Франция, които оттук нататък да използват малките пациенти. Тъжното е, че тази детска протеза, с която това дете някак ще проходи, като порасне няма вече откъде да я вземе.
- Много хора ще попитат - какво прави той в Афганистан и то два пъти. Защо заминахте?
- Това е служба, аз съм военнослужещ. Всеки сам решава дълга и отношението към работата, какви последствия трябва да има. Аз, след като съм станал военнослужещ, значи съм съгласен. Започнах кариерата си в 68-а бригада Специални сили, която е невероятна школа за мъжество и за доблест. Хубавото на нашата работа като военни хирурзи е, че помагаме на хората, на всички хора.
Това го изисква и Женевската конвенция, изисква го и моралът.
- Какво стана след Афганистан?
- След двете мисии в Афганистан бях изпратен в Република Мали като старши национален представител на българския контингент. Той беше малък контингент. Фактически ние поддържахме Медицинската служба на щаба на EUTM. Това беше много благородна мисия, защото на практика ние тренирахме армията на Република Мали, за да може да отблъсква по-добре терористичните атаки, които идваха от север. Не знам дали знаете, но Мали до 2011 година е била най-бързо развиващата се африканска държава. След войната в Либия гвардията на Кадафи решава да се върне вкъщи и за всеки случай да отцепят северната част, защото просто им трябва. А малийците са едни от най-чистите хора на тая планета. Те са изключително благородни, изключително емпатични и не стават за войници.
- Имахте ли критични ситуации в Мали?
- Тя ситуацията в крайна сметка стана толкова критична, че трябваше да се изнесем. Няма да забравя една сутрин си правех редовния крос от 5 км около хотела, който използвахме за щаб. След това изкъпан и вече с униформа съм в щаба в 8,30 ч. Стана ясно, че съседният хотел „Радисън“ е завзет от терористи, а аз бях минал оттам преди 10 минути. Бяха превзели хотела и държаха за заложници всичките гости на хотела, които бяха предимно европейци, които са по някакъв бизнес. Част от тях бяха военни, част от тях търговци. И тогава трябваше нашата мисия от тренировъчна да стане бойна, защото ние трябваше да отцепим района, докато дойдат френските специални части, които да обезвредят терористите. Моята задача беше да създам зона за евентуални пострадали след щурмуването на сградата.
- Имаше ли пострадали?
- От наша страна не. Терористите бяха обезвредени, завинаги обезвредени. Бяха 24 часа на живот и смърт.
- Вие сте виждали всичко, но тази война по пътищата у нас как ви се вижда?
- Аз си поддържам тренинга, като ходя по няколко дни в седмицата в Разлог, където се занимавам със спешна хирургия. Карат най-често хора, пострадали в катастрофи. Болницата в Разлог има повече жертви, отколкото болницата в Херат за една година. Всичките тия пътнотранспортни произшествия са били предотвратими. Това са хора, които карат пияни, които карат под въздействието на някакви наркотици. Имаше един хубавец, когото за щастие успяхме да спасим. В токсикологичния му анализ нямаше нещо, което да го няма. И той се качил на кола и се е врязал в още два автомобила на Предела. Имаше четири жертви.
- Защо почти винаги виновните оцеляват?
- Има някой, който ги разбира повече тези неща, това е Господ. Нашата война е тази по пътищата.
- Имаше идея виновниците в ПТП да ги водят по моргите и в спешните центрове да работят.
- Те трябва за срока на присъдата да бачкат в моргата или в спешното. Там имаме доста гадна работа, която никой не иска да върши.
- Какво ще видят тия хора?
- Надявам се да видят точно това, което са причинили на дадено семейство. Примерно още хиляда пъти. Когато работих като млад лекар в Спешната помощ в Сливен, тогава нямаше магистрала. Всяка вечер в участъка Нова Загора-Сливен-Петолъчката имахме по 10-15 тежки пътнотранспортни произшествия с огромен брой загинали хора. Сутрин, като се прибирах от работа, просто си изхвърлях маратонките, защото бяха подгизнали от кръв. Така че войната не е най-страшното нещо. На война поне имаше оправдания за тия неща, а ние тук в центъра на Европа водим наша война срещу себе си.
- Ако, не дай Боже, стане нещо заради US самолетите в Безмер, ситуация с много пострадали, отивате ли да помагате?
- Отивам, разбира се! Веднага. Цял живот това сме правили. Спасяването на живота. Знаем как се прави. Но пак казвам – дано не се налага.
Виктория Пенкова
