Т ова беше мимолетен коментар от новия мениджър на Ливърпул по време на предсезонното им турне в САЩ, но темата бе с фундаментално значение. Въпросът. Е доколко културните норми на една нация могат да оформят начина, по който тя играе на терена? „Хората често питат защо много баски мениджъри са достигнали това ниво и защо много испански отбори печелят толкова много трофеи, каза Андони Ираола през юли. „Винаги казвам, че чувството за колективизъм е много важно. Испания никога не е имала най-добрите спортисти. Ако анализирате, в плуването, леката атлетика, те обикновено не печелят медали. Но в колективните спортове са много добри. Във футбола, баскетбола, хандбала, хокея - ние винаги поставяме отбора на първо място. Пример за това е някой като Родри. Той не вкара гол, нито направи асистенция, но накрая отборът му стана световен , а той спечели наградата за най-добър играч на турнира. Принципът, че отборът винаги е на първо място винаги е бил част от начина, по който сме възпитани“, обясни Ираола.
Испания е оформила начина, по който се играе футбол през XXII век – от стила на Пеп Гуардиола, базиран на притежание на топката в Барселона, Байерн и Манчестър Сити, до доминацията на националния отбор от 2008 до 2012 г., когато спечелиха две европейски титли и на първото си световно първенство. Да, звездни играчи блестяха във всеки от тези отбори имаше, но това не оборва тезата на Ираола.
Определящата сила на Испания отдавна е колективът като отделните играчи процъфтяват в него, вместо да носят тежестта сами. Това лято послужи като напомняне за испанското господство, тъй като отборът на Луис де ла Фуенте триумфира на Мондиал 2026, две години след като спечели още една европейска титла, с подход, който не се различаваше от този, който донесе успех на предишното им златно поколение. Впрочем понастоящем те държат световната титла и при жените.
На клубно ниво ПСЖ спечели два пъти поред Шампионската лига през май, благодарение на плавния атакуващ стил на треньор Луис Енрике, изпълнен с ротации и акцент на колективна, а не индивидуалния блясък. Не е случайно, че след повече от десетилетие неуспешни опити европейският им пробив дойде, след като суперзвездата им Килиан Мбапе бе продаден на Реал Мадрид.
Клубът, който ПСЖ победи на тазгодишния финал в Шампионската лига, беше Арсенал, воден от Микел Артета, който дни по-рано стана едва вторият испански мениджър след Гуардиола, спечелил титла във Висшата лига на Англия. Силната защитна основа беше в основата на успеха на Артета, но в атака те имаха 18 различни голмайстори - най-много откакто той беше назначен през декември 2019 г. Лятното попълнение Виктор Дьокереш беше най-резултатният им играч с 14 гола. Това е вторият най-нисък показател за водещ голмайстор сред всички шампиони на Англия от 2000 г. насам.
А победителят в Лига Европа миналия сезон? Астън Вила, воден от друг педантичен испански мениджър в лицето на Унай Емери. Удивително е, че и тримата са от баската провинция Гипускоа с население 750 000 души в Северна Испания.
Тезата на Ираола за културното значение на футбола ще бъде музика за ушите на феновете на Ливърпул, които постоянно са използвали спорта като щит за борба срещу политически, социални или финансови трудности през цялата история на клуба - подход, който отразява ценностите на града край Мърси като цяло. „Нещата работят като цяло, когато не сме просто егоистични, когато не си затваряме очите за тези, които имат по-малко. Това се случва и във футбола“, каза Ираола. „Тези, които не играят, тези, които идват от академията, тези, които печелят по-малко, това е отправна точка, ако искате да го сравните с обществото“, допълва мениджърът на Ливърпул.
Футболът може да оформи културата в рамките на един град, регион или държава, но връзката работи и в двете посоки. Както Ираола предполага, обществото влияе върху футбола толкова, колкото играта влияе върху обществото. Доразвивайки коментарите му, има методи за измерване на това как различните държави интегрират индивидите в групи. Един от методите е да се разгледат социологическите разлики между „индивидуализъм“ и „колективизъм“.
Индивидуалистичните общества обикновено се фокусират върху независимостта в рамките на социалните групи, насърчавайки личностното изразяване, като по-толерантни към различията – и според проучванията те са типични за западните страни. За разлика от тях, колективистичните общества се фокусират повече върху социалната хармония и дават приоритет на групата пред индивидуалните цели, като решенията се вземат въз основа на това, което е най-добро за по-широката общност. Установено е, че тези общества обикновено са най-разпространени сред африканските и южноазиатските държави.
Изследванията по тази тема са обширни и широко обсъждани, но проучване от 2026 г. премоделира глобална скала за индивидуализъм-колективизъм, за да измери къде се намира всяка държава. В извадка от 102 държави, скандинавските (Швеция, Дания, Норвегия, Исландия и Финландия) се оказват най-индивидуалистични. Индексът на Испания все още попада в горните ешелони на индивидуалистична култура, но е по-нисък в сравнение с големите европейски футболни нации - Франция, Германия, Англия и Холандия.
Ако културните норми наистина оформят футболните идентичности, тази разлика може да помогне да се обясни защо испанският футбол исторически е отдавал по-голямо значение на колективните структури, отколкото някои от европейските си съседи. Доколко тези психосоциални фактори пряко корелират с успеха на терена, остава неясно, но това не би бил първият път, когато се правят културни връзки между футбола и националната идентичност.
В Англия, закачливата статия на Скот Мъри в първия брой на списание The Blizzard, озаглавена „Как Рой Рейс съсипа английския футбол“, подчертава доколко комиксът „Рой от Роувърс“ е създал нереалистично очакване за национална идентичност, което разчита на героичните действия на индивида, а не на по-широка екипна работа или тактически системи. Комиксът е публикуван за първи път през 50-те години на миналия век, но акцентът върху победите в последната минута и талисманските изпълнения, продължава до средата на 90-те години на миналия век с разкази, които се разпространяват през английската футболна култура в следващите десетилетията.
Колко често надеждите на нацията са падали върху плещите на Кевин Кигън, Пол Гаскойн, Дейвид Бекъм, Уейн Рууни или Хари Кейн? Всяко поколение е имало звездна личност, която се е издигала над колектива, като Джуд Белингам изглежда е следващият по ред след тазгодишното световно първенство.
Този индивидуалистичен подход съвпада с коментарите на бившия капитан на Англия Стивън Джерард от последната година. Той каза в подкаста на бившия си съотборник от Англия Рио Фърдинанд, че така нареченото „Златно поколение“ от средата на 2000-те, от което и двамата са били част, са били „сбирщина егоистични неудачници“
„Това се дължеше на културата в Англия“, каза Джерард. „Не бяхме сплотени. Никога, на нито един етап, не се превърнахме в наистина добър, силен отбор“, е неутешителната равносметка на Джерад.
В Холандия, отличната книга на Дейвид Уинър „Брилянтно оранжево - Невротичният гений на холандския футбол“ отразява дълбоко вкорененото обществено влияние върху стила, който е бил синоним на „тотален футбол“ от отборите на тази страна през 60-те и 70-те години на миналия век. Отвъд историческите и политически аналогии, Уинър прави завладяваща връзка между архитектурата и футбола в Холандия – където равният пейзаж и пренаселените градове означават, че оптимизирането на пространството и оценяването на геометрията се превръщат в присъща холандска черта.
Именно това оценяване на геометрията се превръща в основата на успеха на Холандия на терена, пионери в който са легендарният Ринус Михелс и великият Йохан Кройф. Макар че е трудно да се измери точно прякото му въздействие, футболът често може да действа като огледало, отразяващо обществото. Културата, в която един треньор израства, неизбежно може да оформи идеите му и това става особено интригуващо, когато те пренесат тези принципи в нов клуб или национален отбор. Връщайки се обратно към Ливърпул, лятното напускане на Мохамед Салах означава, че в отбора им има празнина за нова звезда на шоуто - но може би не им е нужен един-единствен човек за нови успехи. Отборът е на първо място, както казва Ираола.
