- Здравей, Елжана, срещаме се в седмицата, в която отпразнува рождения си ден. Какво е за теб времето и обръщайки се назад, правиш ли си равносметки?
- Аз обичам да си спомням за миналото, за детството, за юношеството ми в Бургас. Там са корените ми. С удоволствие си спомням за младежките ми години, когато учих и работих в София. За мен миналото е важно. Не съм суетна. Така че фактът, че времето минава, че остарявам, че имам бръчки, че не съм като преди - това не ме засяга. Естествено с годините, които минават, човек започва да се замисля за стойностните неща в живота. Какво наистина си заслужава и какво не. Да си цениш времето, да не го губиш с хора, които не те интересуват, с неща, които не са важни за теб.
- Как отпразнува рождения си ден?
- Взех влака до Флоренция и отидох да видя една прекрасна изложба на Беато Анджелико. Която беше светлина. Видях се с приятелка, обядвахме, обиколих Флоренция, която е толкова красива, и бях истински щастлива.
- А кои са най-милите спомени от детските ти години в Бургас?
- Снегът. Обичах много снега. В Бургас по мое време имаше много сняг. Детската ни градина беше много хубава. Пеехме, свиреха ни с акордеон, правихме спектакли. Майките ни шиеха костюми, танцувахме.
- В детската градина ли се запали по актьорството?
- Не се бях замисляла, но може и да е така. Всеки ден правехме толкова много интересни неща. Обичах детската библиотека, бях изчела всичко в нея. Най-накрая госпожата - другарката, както се казваше едно време - ми каза: „Няма повече. Детската литература свърши!“. Обичах да ходя до морето. Онзи ден, на 18 януари, по случайност прочетох в интернет, че е рожденият ден на Недялко Йорданов и му се обадих. За мен той е част от моето детство и юношество. Бургаският театър, неговите постановки, постановки на други добри режисьори, добри актьори, които гостуваха, бургаските поети.
- Какво ти липсва от Бургас?
- Аз съм в Италия от август 1988 година. Това са толкова много години. В началото ми липсваше средата. Даже когато отидох да уча в София, ми липсваше много морето, шумът на морето, близките. Не точно градът, а приятелите и близките хора. Сега ми липсват майка ми и баща ми, които ги няма. Като си отидат родителите, е много тежко.
- Какво би искала да разкажеш на родителите си, ако имаше възможност да ги срещнеш сега?
- Щях да им разкажа за дъщерите ми, че пораснаха и всяка пое по своя път. Едно от момичетата, Стефания, втората, посвети дипломната си работа на баба си, благодарение на която се отвори към славянските езици и култура. Майка ми беше учителка по руски. Завърши политология и сега е в Университета в Утрехт в Нидерландия, където специализира европейско право. Прекара шест месеца в университета „Ломоносов“ в Москва, където е учила и баба ѝ. И трите ми дъщери говорят български, но Стефания говори и руски.
- С какво се занимават другите ти дъщери?
- Най-малката сега е в Барселона. Тя също завърши политически науки и сега специализира миграционни политики. Тя е много социално ангажирана. Най-голямата пък завърши връзки с обществеността и работи в тази сфера.
- Някоя от тях проявявала ли е интерес към актьорската професия?
- Нито една не прояви интерес към моята професия. Не сме ги стимулирали, но не бихме ги и спрели. Мисля, че виждайки колко е трудно, не проявиха желание да бъдат актриси.
- Знам, че една от любимите ти роли е ролята на майка. Как се чувстваш в тази роля и как тя се преплита с актьорската ти професия и професията на преподавател?
- Майчинството не е роля, то е част от живота. Винаги съм искала да имам деца. Никога не съм си мислила да се посветя изцяло на професията. Никога обаче не съм си представяла колко е трудно да се съчетае моята работа с майчинството. Актьорската професия изисква цялостно отдаване. И децата също. Затова страшно много се възхищавам на моите колежки, които, когато работех в Народния театър, имаха семейства и играеха. Аз не съм си давала сметка какво значи това за тях.
- Как пристигна в Италия? По любов или по работа?
- Не, не. Със стипендия на италианското външно министерство. За 11-месечна специализация в Театралната академия „Силвио Д’Амико“. Три месеца учих италиански и 8 месеца актьорско майсторство. Нямах никакво намерение да остана тук. Аз никога не съм си мечтала да живея в чужбина, за разлика от много други момичета от моето поколение.
- Ти имаше брилянтна кариера в България, как реши да останеш в Италия? Заради Марио ли?
- С Марио се запознахме в София благодарение на Кирчо Варийски. Марио беше дошъл да гледа документални филми за един фестивал и неговият преводач беше приятел на Кирчо Варийски, Бог да го прости, който го беше поканил в Народния театър на едно представление, в което играех и аз. Така се запознах с бъдещия ми съпруг. Но в София само се запознахме, нищо повече. Това беше през 1988. Същата година спечелих стипендия за „Силвио Д’Амико“. Но не ме пускаха да замина веднага, защото играех главни роли в много представления в Народния театър. Когато пристигнах в Италия, случайно се видяхме отново с Марио на летището и така започна нашата история. И до днес сме заедно.
- Какво беше да си звезда в България? Ти беше истинска звезда в България в 80-те години. Какво беше чувството? Какво помниш от това, да си звезда в България по времето на социализма?
- Тогава нямаше звезди. Бях разпознаваема, но си пътувах с градския транспорт. Хората ме разпознаваха, но никой не ме притесняваше или се интересуваше от личния ми живот. Тогава все още нямаше жълти вестници. Това, което си спомням от периода след ВИТИЗ и преди да замина за Италия, е работа, работа и пак работа. Репетиции в театъра, после дублиране, снимане в телевизията, вечерта спектакъл, после пак снимане. Нямах никакви почивки. Снимах, снимах, снимах. Филмът на Никола Рударов го снимах лятото между втори и трети курс. Снимала съм с всички големи български актьори - от Коста Цонев до Невена Коканова.
- Сега преподаваш актьорско майсторство. Това мисия ли е?
- Ако не звучи патетично, бих казала, че е мисия. За мен това беше истински подарък от съдбата. Започнах да преподавам благодарение на големия италиански актьор Джанкарло Джанини, с когото бяхме снимали филми преди това. Той стана декан на актьорския факултет и ми каза: „Ела да направиш 3-4 урока с нашите студенти, да видим какво ще кажат, интересно ли ще им е с теб, ти идваш от Източна Европа, там учите по друг метод“. Във ВИТИЗ не са ни казвали, че учим по метода на Станиславски, ние учихме актьорско майсторство. Имаше и Станиславски, и Брехт, и какво ли още не. На студентите тук им беше много интересно с мен, постепенно станах постоянен преподавател и така вече 21 години. Преподавателската дейност беше нещо, което можех лесно да съчетая със семейните ангажименти, защото после се родиха още две деца, а това е наистина трудно. Изисква много енергия, но поне не ти се налага да пътуваш извън Рим.
- Ти си завършила ВИТИЗ и сега преподаваш тук в едно от най-престижните учебни заведения. Какви са основните разлики между българската академия за актьорско майсторство и италианската академия?
- Основната разлика е, че във ВИТИЗ всеки студент си имаше професор и асистент. Те те избираха на кандидатстудентските изпити и после работиш непрекъснато с тях 4 години. Докато тук студентите влизат и нямат само един преподавател. Аз съм винаги в кандидатстудентските комисии, обаче приетите нямат един или двама преподаватели. Имат повече преподаватели по актьорско майсторство, които ги учат на различни методи. Така че аз съм една от техните преподавателки. Друга разлика е, че при нас, понеже бяха четири години, беше много застъпена и теоретичната страна. Имахме много сериозни изпити по история на античния театър, история на съвременния театър, история на литературата, история на киното. Тук преди всичко се набляга на практическите дисциплини.
- Готвиш ли… Обичаш ли българска кухня?
- Не обичам да готвя. Обичам да казвам, че приготвям храна. От 35 години обаче, откакто съм женена, всеки ден за обед и вечер готвя.
- А какво готвиш от българската кухня?
- Тук, в Рим, в началото правех гювечета и мусака. Обаче моите деца и мъжът ми ядат българска кухня в България, тук предпочитат да ядат италианската. Веднъж в годината правя баница и сарми с лозови листа.
- Знам, че и трите ти дъщери говорят български. Как поддържат връзката с България?
- Като малки всяка година прекарваха поне по един месец през лятото в Бургас при майка ми. Завършваха училище и заминаваха.
- Съпругът ти е собственик на една от най-влиятелните актьорски агенции в Рим. Той помогна ли ти в началото на кариерата ти тук?
- И не, и да. Той не обича да ходатайства. Ходех на пробни снимки и никой не знаеше, че съм негова съпруга. Благодарение на него обаче се запознах с Джанкарло Джанини, който и до днес е в неговата агенция. Така благодарение на Джанини аз започнах да преподавам. Естествено, трябва да докажеш, че си на висота. Все пак това е най-престижната киноакадемия в Италия.
- Знаеш, че в България няма актьорски агенции. Актьорите там са си и агенти, и адвокати, и счетоводители. Какво би ги посъветвала?
- Едно време също нямаше агенции, но на нас ни беше по-лесно. Режисьорите идваха и ни гледаха в театрите. По времето на социализма не можеше да преговаряш за договора. Каквото ти дадат, подписваш и отиваш да снимаш. В Италия моите студенти и всички млади актьори задължително трябва да имат агент, защото всички кастинг директори комуникират с агентите. Просто така е устроена системата, че нямаш избор. Трябва да имаш агент. В България просто не познавам достатъчно ситуацията, за да мога да ги посъветвам.
- Следиш ли какво се случва в България с българското кино и българската театрална сцена?
- За съжаление не мога нищо да гледам, защото обикновено когато се връщам лятото, театрите са във ваканция. Кино гледам само в дните на българското кино в Рим, иначе нямам възможност. Гледала съм интересни филми и филми, които не са ми харесвали. Един филм, който ми беше харесал много, беше „Снимки с Юки“ - беше по-различен от всичко, което се гледа в кината за тъжната действителност в България. Всичко сиво, криминално, наркомани.
- Оптимист ли си за бъдещето на България?
- Много ми се иска да бъда, но всичко зависи от хората, които управляват. Аз съм дълбоко убедена, че в България има много интелигентни хора. Много талантливи хора. Много свестни хора. Обаче въпросът е те да влязат в политиката и да могат да управляват държавата. Много ми е тъжно, че България се топи - от 8-9 милиона на 6 милиона. Това е много тъжно. Иска ми се да бъда оптимист.
- Спомняш ли си за партньорите си от българските филми, поддържаш ли някакви контакти с колегите си от едно време?
- Имам чудесни спомени от работата ми с Ивайло Герасков. Много добър актьор. В България има актьори, които, ако имаха възможност да снимат наистина на високо ниво, биха били абсолютно на нивото на известните големи американски и европейски актьори. Ивайло Герасков е един от тях. Поддържам контакти с Атанас Атанасов. Той скоро гостува тук с жена си, Деси Стойчева, и сина си, който също е актьор. Много хубаво момче. И ми стана много, много мило да ги видя. До последно поддържах много силна връзка с моята преподавателка Снежина Цанковска, на която дължа всичко. Бях много близка с Жоржета Чакърова. Мисля, че тя беше изключителна актриса.
- Работата в театъра помага или пречи на работата в киното?
- На моите студенти постоянно повтарям, че един актьор трябва да познава добре занаята. Естествено, има разлики между това да играеш в кино, в телевизия и театър, но те са малки технически разлики, достатъчно е малко опит, за да разбереш за какво става дума. Ние завършвахме ВИТИЗ, без въобще да сме работили пред камера, както тук в нашата академия. Повечето английски, френски и американски актьори са започнали от театъра и играят, продължават да играят в театъра. Първата, която ми идва на ума, е Кейт Бланшет - тя скоро игра Чехов в Лондон. Каква актриса е тя - кино или театрална? Просто е много добра актриса.
- Какво те научиха големите актьори от световното и италианското кино, с които си си партнирала?
- Не че ме научиха на нещо. Аз мисля, че всичко, което знам, дължа на това, което са ме научили във ВИТИЗ. Човешкото общуване с тези актьори е много приятно. Във филма за папа Йоан XXIII си партнирах с Боб Хоскинс. Изключителен актьор. Там играех дъщерята на Хрушчов.
- Канят ли те в България по работа?
- Не. Наскоро ми предложиха да правя курсове в НАТФИЗ, но все още идеята е в зародиш.
- Какво би посъветвала 19-годишната Елжана, ако я срещнеш днес?
- Аз за първи път се отделях от семейството на 19 и ми беше много, много тежко. Цялата първа година във ВИТИЗ плачех всяка вечер. Беше ми трудно да се отворя. Бях много свита. Преди това не бях играла. Бих посъветвала младата Елжана да не се отказва и да се въоръжи с много кураж и търпение. В началото си мислех дори, че съм сгрешила професията, че трябваше да отида да уча музикознание в консерваторията. Или журналистика в университета. Моята най-голяма амбиция беше да завърша ВИТИЗ и да се върна в Бургаския театър, а какво стана…
- Удовлетворена ли си?
- Навремето тук, в Италия, ми липсваше много театърът. Може би сега ми липсва да снимам. Обаче си дадох сметка, че преподавателската работа напълно ме удовлетворява. Щастлива съм, когато видя мои студенти, които са добри и правят успешна кариера. Например Челесте дела Порта, която изигра главната роля в предпоследния филм на Паоло Сорентино „Партенопа“, е моя студентка. На нея също ѝ беше много трудно първата година в академията. Беше свита. Много добро, скромно момиче. Въобще не се открояваше, беше една от многото студентки в курса, а вече е световна звезда с голяма кариера. Щастлива съм с успехите на моите студенти и се гордея с тях.
ТОВА Е ТЯ:
Родена е в Бургас, където завършва музикално училище, а след това и актьорско майсторство за драматичен театър при проф. Енчо Халачев във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1985 г.
През 80-те години се превръща в една от най-сниманите и разпознаваеми български актриси – участва в знакови филми като „Дом за нашите деца“, „Вик за помощ“, „Котешка опашка“, „Място под слънцето“, „Неизчезващите“, играе и на сцената на Народния театър „Иван Вазов“
През 1988 г. печели стипендия за престой в Националната академия по драматично изкуство „Силвио Д’Амико“ в Рим, където се омъжва за италианския импресарио Марио Скуиланте и имат три дъщери – Николета, Стефания и Виктория.
В Италия Елжана успява да се снима в няколко филма и сериали, партнирайки си с актьори от ранга на Микеле Плачидо, Джанкарло Джанини и Боб Хоскинс
Занимава се и с дублаж, а от много години намира своето истинско призвание като преподавател по актьорско майсторство в Centro Sperimentale di Cinematografia в Рим – италианския еквивалент на НАТФИЗ в България
Красимир Иванов, Рим
