- Как отбелязахте рождения си ден, госпожо Ганчева?
- Получих страхотен подарък – дърворезба „Дървото на живота“, което се превърна в концепция и на моя живот. Всяка държава е едно голямо дърво.
Но за да расте това дърво, трябва да пазим корените. Клоните, цветовете и плодовете изсъхват, ако не е здрав коренът. Скъпи мои, които четете това интервю, традицията е най-ценното минало на един живот. Само върху нея се гради достойно бъдеще. Моля всички – не забравяйте традицията, не забравяйте тези хора, които разработиха тази земя, дето дава хляба на хората. Не да я пълним с барут и други неща, а да я пълним със семена. Да я обгрижваме тази прекрасна земя.
Подаръкът за рождения ден Дървото на живота
- Как се чувствате на 82 г.?
- Разнопосочно. Веднъж летя в облаците – особено когато имам концерти и съм на сцената. А аз още пея с голям успех. Друг път съм стъпила здраво на земята – а тя, както и на мен, така и на всички останали ни дава сила и ни зарежда. Трето – това е най- постоянното ми състояние на 82-те ми години. Въобще не се чувствам, а се блъскам в безвъздушното пространство (смее се). В годините човек кръжи между хиляди състояния, но посоката е една... За жалост. На науката и цивилизацията искам да кажа, че въобще не мислят за живия човек. За всичко друго мислят – за сгради, за пари, за предприятия, за лагери, храна, но не и за човека като живо същество, който би могъл да живее и да бъде здрав дълги, дълги години.
Упреквам ги, с усмивка, разбира се. Когато мисля за бъдещето, мисля само за децата ни, за децата на целия свят. Нека с невинните си очички да наблюдават грешките на съвременния ден. Нека съберат сили и да направят земята идеалното място за живеене. Нека се учат от грешките ни, но и от хубавото, което е създадено досега.
- Какво правите сега?
- Каквото и досега. Енергията, която ми остава – а нея още я има, раздавам на хората. Хубавата песен е като магия за душата и лекува. Затова добрите артисти са и добри екстрасенси и лечители на духа на една нация. Пожелавам на младите певци да изживеят това, което изживяхме ние.
Да бъдат като нас. Разнасяхме нашата култура – нашите песни, театрални постановки и прекрасни филми, из целия свят. Това, скъпи мои, се нарича народна дипломация. Ние бяхме първите птички. И досега в много държави питат за Емил Димитров, за Лили Иванова, за Стефан Данаилов, за хубавите ни филми и спектакли. Знаете, че аз съм била и на театралната сцена. И освен че ходехме на гости на други държави, на нашата сцена идваха спектакли от целия свят. Сега това нещо го забравихме.
Тези млади деца, които растат сега и пеят толкова талантливо, трябва да имат път и да представят красотата на нашата държава. Защото те наистина са много млади и много талантливи. Пожелавам им да се развиват така, както ние се развивахме, и да славят нашата прекрасна България.
Аз съм щастлива, че моите песни продължават да се пеят от млади изпълнители като Валентин Велчев. Целият Северозапад вече знае „От Враца до Дунава“. Да, тя е популяризирана от мен, но продължава в лицето и таланта на Вальо, който също е от този край.
- Споменахте Емил Димитров. Скоро ще снимат филм за него...
- Сега разбрах, че държавата ще даде пари за него. Първо искам да кажа „На добър час“ на талантливия екип от сценаристи, режисьори и продуценти, които ще го създадат. Този филм се чака в много държави – не само във Франция и Русия, където Емил Димитров е много познат и питат и досега за него и неговите песни, но и за много други. Те могат да направят премиери на много места, тъй като Емил Димитров е световна звезда. Неговите песни са национално богатство за България. А за голямо съжаление ние малко го подминаваме. Подминаваме и много други неща, които са останали от онова време, от традицията на българския театър. Не си спомняме за Апостол Карамитев, Маргарита Дупаринова, Йордан Матев, с когото съм изиграла първата си роля в Народния театър „Иван Вазов“. Той ми играеше баща и се обръщах към него с „татко“, а той – с „дъще моя“. Спорехме, черпехме се, много ми помагаше в репетиционния период. Аз съм отгледана от страхотен екип във Висшия институт за театрално изкуство. Проф. Владимир Трендафилов ни учеше на правоговор. Нашето поколение е в основата на театралното изкуство сега. И на младите театрални артисти пожелавам да обиколят тези места, където стъпваше българският театър. Нашите спортисти славят България. А нашите артисти не могат ли да го правят? Нека държавата да помисли малко за това. Извинявайте, малко съм емоционална в това отношение, но какво да правя... Емоцията остава. Тя помага на т.нар. народна дипломация. Това е народната дипломация – първото впечатление, да може другата държава да обикне нашата държава.
Любов завинаги с Емил Димитров
- Ще участвате ли във филма?
- Дали ще ме има като персонаж в сценария, не мога да кажа. Но това не е най-важното. Разбрах кой ще играе Емил Димитров – много добър млад артист. Важното е в този филм да се възродят красивите песни на Емил.
- Той имаше званието „Заслужил артист“. А вие?
- Когато започнах да пея и „Балалайка“ стана шлагер, ходех само по строителни бригади, по ТКЗС-та, на такива места, и ми казваха: „Ама вие наистина сте народна.“ Аз отговарях: „Народна съм по дух, защото съм сред народа.“ Който певец има успех и го обичат хората, той е народен. Не може да кажеш, че един министър или премиер е народен – той изпълнява някаква длъжност, а артистът е народен, сред народа. Ние сме очи в очи с народа. Ако го излъжеш, в тоя момент ще си излезе. Но ако си отвориш душата и тя има какво да каже... Ние храним духа на човека. А той е беден в момента. Това богатство трябва да се развива. Сега се сещам за една интересна история по този въпрос...
- Каква е тя?
- Съюзът на артистите почивахме в Ахтопол. Другите съюзи бяха много богати и по съвсем друг начин се грижеха за хората си. Съюзът на писателите, благодарение на Любомир Левчев и други преди него, направиха почивна база на Златни пясъци и там се срещаха всяка година с Бай Тошо. Аз също ходех винаги на тези срещи. Много от писателите се натискаха да отидат именно в тази смяна, когато ще дойде Живков, а след това говореха против него, но това са други неща. Последното ми ходене беше точно като взеха званията на артистите. Като го питаха, той се смееше и каза: „Ей, мили деца артисти, на вас ви взеха званията, на мен ми развалиха паметника в Правец.“ Тогава дойде перестройката. А аз имах щастието и нещастието да присъствам и когато го монтираха, и когато го разваляха. Пеех много в Правец. Сигурно съм изпяла милион пъти „Балалайката“, но ми донесе само 18 лв., защото не мога да смятам и затова не съм богата. Младите хора тогава не ходеха да правят банди или да се занимават с наркотици, а участваха в танцови, театрални и певчески състави в Младежкия дом. От балкона наблюдавах как монтират паметника на Бай Тошо.
Там бях и когато го разглобиха. Беше много тягостна картина, както сега разглобиха и други паметници – с въжета, едно през врата му, друго през ръцете...
- Танцувахте ли с Живков на тези срещи?
- Не сме. Когато отидох за първи път при него, бях студентка. Изпратиха ме от ректората на ВИТИЗ да го поканя на представление. Той ни посрещна с комсомолския секретар на моя клас, който каза: „Ти няма да говориш, само аз.“ На масичката пред него имаше един огромен букет и той каза: „Когато сме с такова цвете като Грета, тези цветя са излишни.“ Хвана букета и го тури на земята. Знаеше имената на тези, които ще дойдат при него. Тогава комсомолският секретар млъкна и не знаеше какво да каже. Аз започнах: „Другарю Живков, елате при нас, младите, студентите.“ Макар че не играех главната роля, а беше Сийка Савинова. Спектакълът беше на Брехт. По- късно ми казаха, че той, като е седял в ложата, е казвал: „Ей това е Грета, тя ме покани.“ Когато ме заведоха за пръв път в Правец да пея, той не знаеше и вика: „Ама ти си била и певица.“ Той викаше за „Балалайката“ – „Тая българска песен е най-хубавата.“ Колко пъти се опитвах да му кажа, че не е българска, но той все: „Въобще не ме занимавайте, пейте си „Балалайка“ и радвайте хората.“ Никъде не махнаха тези звания, даже продължават да ги дават.
- Заедно с Лили Иванова и Йорданка Христова сте най- възрастните от действащите певици...
- Това са от моето поколение. Росица Николова и Мими Николова бяха малко преди нас, но нямам лични впечатления, тъй като не съм пътувала с тях. С Лили всъщност започнахме заедно. След това аз отидох във ВИТИЗ, а тя стана звезда с помощта на Здравко Радоев. В много добри отношения сме. Аз я боготворя, защото тя е изцяло отдадена на песента. Тя е най-дисциплинираният човек, който може да съществува в нашето съсловие. Не пие, не пуши, малко яде. Цялата енергия й личи, като излезе на сцената. Тя е 4 г. по- голяма от мен – не са това, които й дават. Данчето е мой набор. Със Стефчо Воронов сме обиколили света – толкова много се обичахме, с Георги Минчев. Бяхме елитната група на Концертна дирекция, но аз малко записвах. Имах много работа, пътувах непрекъснато. После всички почнаха да записват плочи, пък аз се забих в театъра да играя. Затова нямам такъв певчески багаж. Заради театъра пеех само лятото. Имам 17 турнета в Съветския съюз. В Белгия и Италия съм била със „Стакато“. В щрайха на „Стакато“ беше майката на Александрина Пендачанска – Валери Попова, свиреше на цигулка, и Асен Гаргов, който после стана звезда. С „Щурците“ съм пътувала, конферираха Гинка Станчева и Коста Цонев. Кирил Маричков тогава учеше агрономство и все го питаха за фиданките – това ябълка или круша е. Той вика – ябълка. „Не бе, Кире, това е слива“ – му отвръщаха и се смеехме. А Веско от първите „Щурци“ все беше на сцената, докато пеех. И го питам защо, а той – „Бе, Грета, как може да пееш и да плачеш?“. Аз съм артистка! Тогава ми беше много тъжен репертоарът – „Вън вали“, „Какво съм без теб“... Драматични песни, които публиката се чудеше да плаче ли, да се смее ли. А с манекенките колко сме пътували... След това пътувахме с Нешка Робева и златните момичета.
- Каква беше Лили, преди да стане звезда?
- Тя пя със Студио 5 на първия концерт, на който се срещнахме, а аз – с Евгени Комаров. Бурна певица, много енергия има в нея. Много желание да бъде сред първите. Даже ни спряха едно време в Концертна дирекция, че пеехме италиански песни. Трябваше да направим български, за да ни върнат. Спяхме в една стая – две момичета, които тепърва започват. Тя с бяла рокля, аз с розова. Бели обувки – търсехме бои, с които да ги боядисваме. Скоро й се обадих по телефона. Каквато съм бърборана, не й дадох да се изкаже, но на нея й беше приятно да й казвам, че я обичам и я хваля. Разбрахме се някога да се видим, но кога ще е, не знам.
- Каква е тайната да изглеждате момичето без възраст?
- Почти не пуша, почти не пия, почти не ям. Това е тайната. Но от нищо не се отказвам. От всичко по малко приемам. Ако това те прави млад. Мисля, че е ген. Майка ми умря на 87 г. До последно хората казваха: „Боже, каква хубава жена.“ Баба ми, като влезе в болницата от рак, лекарите я галеха по лицето и викат: „Леле, каква кожа имате.“ В нашето село имаше минерална баня и ходехме през 2-3 дни там. Имаше басейн. Чистота на храната!
Сега чесънът не мирише на чесън. Може би всички тия неща са оказали влияние. Ние живеехме малко по-друг живот. Не знам това поколение колко ще издържи, но разчитам на нещо да е бъдещето на света. От нас малко ще вземе, от друга страна – постиженията на света. Нямам нито една операция. Обичам си бръчките – това са моите пътища, моето преживяване. Като се погледна в огледалото, не съм куха, не съм изпъната, а съм жив човек, който е минавал по разни пътища, пътувал е нагоре-надолу. Затова всичко си обичам.
Фурия на сцената
- Вашият внук Вовката вече е с глава нас вас...
- Идеален е. Затова вярвам в бъдещето. Отличник е. Играе шах, тенис, футбол. Не пее, но е много музикален. Има йоника, по едно време свиреше. Сега се научи да свири на тромпет за една седмица онлайн. В класа му правеха концерт и това беше като подвиг за всички учители.
- А какво мислите за приемането на еврото?
- Мъчно ми е за лева. Мисля, че беше добре да си останат двете валути, както досега. Но не разбирам от математика, икономика и финанси... Не знам как ще се оправя оттук нататък, защото трудно се оправям с еврото. Аз съм само на пенсия. По-рано си внасях някакви пари в ДСК каса, но сега си харча пенсията, която е толкова голяма, че не ми стига за нищо.
Лео Богдановски
