- Мими, какви са отзивите от биографичния филм за вашия живот, чиято премиера бе на рождения ви ден с концерт?
- За пръв път имам честване на рожден ден на голяма сцена. Бях много притеснена, защото нямаше време за репетиции. Аз съм свикнала много да репетирам – с Милчо Левиев всеки ден правехме репетиции, докато сега не е така. Всички са заети, тичат, няма време. Божа работа е как стана. Със Стунджи отдавна не бях пяла. Затова някои от тези песни той не ги знаеше. Като „Помни, че те чакам“ на Емил Георгиев – тя не е пускана по радиото. Много от песните съм ги записала и по концерти никога не съм ги изпълнявала. Българските песни съм ги пяла само когато има юбилей, да речем, на Йосиф Цанков „Лунни лъчи“, иначе не. Сега има някакво завръщане към тази музика. „Замълчи, замълчи“ имаше такъв успех на концерта на Богдана и Стефан в зала „България“! Като запях, хората – такива аплодисменти, такива овации, като взривове. Толкова възторжена публика, че аз се разплаках за пръв път в живота си. Гласът ми трепери и не мога да се овладея. Сега Евгени Боянов ме покани на 12 юли да бъда гост и в концерта „Всички обичат Мими“ на Мими Иванова в летния театър „Бунарджика“ в Пловдив. Отдавна не съм пяла там.
- Успяха ли да ви изненадат за празника?
- Имах много подаръци – картички, шалове, една блуза, бонбони, шоколади... Бях предупредила, че не искам цветя, че няма къде да ги сложа, но имаше много. Младият певец Никола Попов ми донесе много хубав син букет. Той нямаше да идва, но му е паднало представление във Видин и успя да присъства. На концерта бяха дошли хора, които не очаквах. А тези, които чаках, не дойдоха. Йорданка Христова си беше изкълчила крака и е бил подут. Богдана Карадочева нямаше да присъства, но дойде, защото преди това е била на откриването на паметната плоча на Кирил Маричков, после на погребение. Но само гледа филма, защото после са имали планирано тържество със Стефан Димитров за годишнината от сватбата. След концерта имах покана от Райчин Генов за неговия рожден ден, който е на 1 юли, но не можах да отида. Обади ми се моя състудентка, с която като млади сме следвали английска филология. Голяма изненада, тъй като оттогава не сме се чували. В залата пък беше един от музикантите, с които навремето сме работили на Златни пясъци.
- Всичко по план ли мина?
- Много исках да пея с едни златни обувки, но никъде не ги намирах дни наред преди концерта. Едни бели имам, но те пък ме убиват. Бях пяла с тях в зала „България“ и не съм ги сложила в кутия, а кой знае къде. В самия ден бях много напрегната, спала съм 3 часа само. Събуждам се в 6 и те са ми пред очите в коридора. Не можех да повярвам. Лиана Антонова ми е казвала, че духове бродят и ни взимат разни неща, изчезват безследно. И друг път ми се е случвало.
- Преди да се видим, пак сте имали неприятни преживявания...
- Снощи бях на концерт в Борисовата градина на учениците на Даниела Станкова с песни на Александър Бръзицов. Нося си едни обувки, да ми е по-удобно, преди лятната естрада да се преобуя. Оказа се, че отдавна не съм ги носила и те са се разглобили, каишка се скъсала. Прибрах ги в един прозрачен плик. Концертът мина много добре. Връщам се вкъщи и се оказва, че нямам ключ да си вляза. Мислех, че съм ги забравила на вратата. А имам резервни ключове и преди това ми мина през ума, че мога да ги сложа в пощенската кутия или под една саксия в коридора. Виж какво нещо, дяволът си няма работа...
- Какво се случи след това?
- Чудех се дали да ходя на Централна гара да спя в чакалнята, че беше вече късно – след 23 ч. Обадих се на една приятелка, която живее близо до нас, и тя ме покани. Комшийката от третия етаж ме чу и предложи да ме закара с джипа. Изчака да ме посрещнат и си тръгна. Обърнах наопаки чантата си, няма ключ. Почнах да разсъждавам какво може да се е случило. Предположих, че може да са паднали в тревата при ваденето на обувките. Тази сутрин бързах да отида в Борисовата. Минах през църквата в „Света Троица“, запалих свещ, помолих се Господ да ми помогне. Отивам в парка и точно до едно дърво ги виждам ключовете – паднали до паметника на Филип Кутев. На него се бях подпряла да си сменя обувките и те са изпаднали там. Пак Божа работа. Миналата година пък така стана течение в хола и се затвори вратата, не мога да изляза, та пак звънях на съсед да дойде с кози крак да ми отвори. Случвало се е и да си забравя ключа на вратата, но входът се отваря с чип и няма проблем. Дъщерята на Йосиф Цанков Анастасия – светла й памет – си слагаше ключа на синджир, който е закачен в чантата. Така няма мърдане. Трябва и аз. Станка Пердю, както викаше майка ми.
- Как минаха снимките на филма „Синьо – животът на Мими Николова“?
- По идея на режисьора Владимир Мастиков с Деян Неделчев се качихме на Витоша. Пързаляше се много. Беше валяло, замръзнало, сняг имаше отстрани. Духаше силен вятър. Падаме, ставаме... Ходихме в къмпинг „Крайморие“, на плажа с младежи снимахме „Синьо“. На Шабла също. В едни жита ме караха да легна. Филмът почва с кадри от царската гара Казичене и песента Black, влакът дето минава. С токчета не можеше да се върви по релсите. Мастиков се оказа много як и ме пренесе на ръце. Той тренира бойни изкуства.
- Нямаше кадър, в който да не сте с различен тоалет...
- Всички коментираха след филма: „Мими е много богата, гледай какви тоалети.“ А те не са мои! Кожените палта са на майката на Мастиков – тя е режисьор, има театрална трупа в нашето читалище. Но много от кадрите са направени, без да знам, че ме снимат. Аз си говоря малко джаста-праста, а като знам, че ме снимат, няма да ги кажа. Отивах за поредните снимки и съм сложила една много хубава бяла блуза. В таксито виждам, че отпред има дупка от молец. Съблякох я и я обърнах обратно, та им казах на екипа, че съм направила стриптийз в таксито, но не знаех, че са го записали и включили във филма. Пред Президентството как ме е хванал да си пея Talimi Banana – сетих се, че навремето, когато пеех в ресторанта на ЦУМ, отсреща в „Балкан“ бяха поканили един американец, който пееше тая песен. Снимали са ме и как заспах на пейката след цяла нощ снимки на песента „Вечер над Орлов мост“ и го сложиха, където казвам, че никога не си почивам. Показват и как се лутам по главната улица в Бургас, усещайки, че вървя в обратната посока. В трамвая, дето ме люлее, скачам от него. Качи ме и на блъскащите колички. Пита ме – шофирате ли, викам – не. А не ми казва, че не трябва да натискам газ. И аз докрай като настъпих и удар... Снимахме и в чаша кафе на въртележките в Южния парк. Там намериха и един Иван да играем шахмат и с тези кадри завърши филмът. Първите кадри за филма направихме на мястото, където беше родната ми къща. Там, където ни беше къщата, сега е тревна площ и расте годжи бери. Как се е засадило само, не знам. На една крачка е блокът, който построиха и където живея. А дядо ми е построил къщата с релси от влаковете, понеже работеше в железницата. Едва я разрушиха, като трябваше да я събарят.
- Какво си спомняте от училището и читалището в квартала ви?
- Снимахме пред един надпис „Да знаеш много езици, е ключ към много врати“. А читалището – няма друго такова на Балканите. То е най-голямото и е по модел на културния дом на Георги Димитров. Скоро честваха 100 г. Бях в отделенията, когато беше донякъде построено и зарязано. Дойде Вълко Червенков. На терасата се правеха танцови забави. Той се качи там и каза: „Да продължи строежът, да се завърши.“ А ние счупихме един прозорец, на който се натискахме да го видим. Вътре имаше кино, а след 10 ноември – чалга клуб и клуб за запознанства. Още като ученичка съм пяла там. Майка ми и баща ми също пееха в хора на читалището, за да взимат активно участие в единната организация на мероприятията на народната власт. Пишеха, че съм от фашистко семейство – бащата свещеник, всички чичовци – също, и трябваше да развиват някаква дейност. Затова после имаше опровержение.
- Сега пеете в църковен хор...
- След 10 ноември нямаше работа и ме поканиха в хора на митрополията на „Калоян“, Кореком дето беше. Бях в хора на учителките, една от тях каза – ела да пееш при нас, много е хубаво. Диригентката ме чу и ме взе. Репетирахме там, където са владиците. Велислава Дърева много често ходеше при тях, виждала съм я по стълбите. Репетициите ни бяха в залата, където правят заседания. Там съм виждала и Пловдивския митрополит Николай. Една от нашите вика: „Отче Николай, благословете ни.“ Той се разсърди: „Аз не съм отче! Аз съм архимандрит! Аз съм митрополит.“ Доста пях там, но разтуриха хора. Дойдоха спуснати отгоре певци, диригентката се притесни и почина. После ме каниха в „Света София“. Диригентката Лили Дюлгерова ми се беше обадила и ми каза: „Аз малко им се поскарвам.“ Доста серт се оказа и се отказах. Предпочитам по-спокойно. Преди 15 г. ме поканиха в хора на храм „Свети свети Петър и Павел“ и приех. Близо ми е, на две спирки с трамвая.
- Във филма видяхме уникални кадри от фестивала „Ямаха“ в Япония през 1977 г.
- Те са от архива на Карел Гот, който дойде тогава с 10 души от телевизията и заснеха всичко. А ние – сами. Даже едва заминах, защото другарят, който правеше документите, направил на Иван Стайков и излязъл в отпуска. Но Стайков е композитор и не може да си изпее песента. Та голям зор видяхме. А те изпратили билети за отиване и връщане предварително. В нашия квартал се оказа човек от службите, който гарантира за мен, познава родителите ми, та за 24 часа ми направиха документите като много важна особа. От целия свят 32 песни избраха и за мен това е най-големият ми успех.
Организирано ни водеха навсякъде. Едната репетиция беше с половината оркестър, вечерта – с целия бенд, 120 души. Иван беше направил песента в трудна тоналност, но много хубаво я изсвириха, беше доволен. Докато в Полша не беше така.
- Какво стана тогава?
- През 1967 г. участвах във фестивала в Сопот. Тогава беше Омара Портуондо и нейният диригент Сомавия. Ние страдахме с нашите аранжименти, понеже бяха в по-джазов стил и не можеха да ги изсвирят. Милчо Левиев беше гледал концерта и вика: Мислех, че са сложили някакъв артист за диригент, само да маха за пред камерата. Изпях „Песничка за Беата“, после си я записахме тук и стана както трябва. Катерина Валенте дойде за рецитал с нейния комбо оркестър и фестивалният – ще не ще –свири по тях, няма мърдане. Но не посмях да отида да се запозная с нея. Тя е голяма звезда и ми беше неудобно да отида да й искам автограф и сега ме е яд. Кирил Семов представяше грамофонната фабрика.
- Какво друго ви впечатли в Япония?
- Хотелът беше на 50 етажа. Предварително ни изпратиха брошури от него и аз се подигравах, че има зъболекарска клиника. А се наложи да й ползвам услугите. Пътувахме с „Боинг“ през Северния полюс. Всички участници се събирахме в Амстердам и оттам излетяхме. При хранене в самолета обаче ми падна една порцеланова коронка на преден зъб. Притесних се как ще пея. Веднага изпратиха телекс на организаторите, че имам нужда от зъболекар. А пък в нашето посолство разбрали, че всички зъби ми били счупени. При посрещането ми дават адресите на най-големите зъболекарски клиники. Обаче ние сме с 50 долара. Казаха, че ще плати или авиокомпанията, че е станало по време на полета, или организаторите на фестивала. Сядам на стола, давам им коронката, те викат – ние с такива материали не работим. А то е като фризьорски салон – много столове, легнах на един, донесоха една табла с коронки и за 5 минути ме направиха. Казаха, че е временна, а тя 20 г. издържа. Японска работа.
- Тази година се навършват 60 г., откакто спечелихте първия „Златен Орфей“...
- Евгени Минчев единствен се сети за 50-годишнината и ни събра в неговия апартамент. Сега пак не пропусна, за което му благодарих. Наскоро бях на почивка в Несебър. Приятелка беше организирала да сме олинклузив – за първи път в живота си аз да ям три пъти на ден. Цецо Елвиса ме покани на негово шоу в Слънчев бряг. Та като се разходих там, не можах да го позная. Нищо не е останало. От вариетето една малка частица има от фасадата. А то беше най-хубавото на Балканите. Въпреки че е доста променено, ми се върнаха спомените. То тогава още не се казваше „Златният Орфей“, а „Песни за Българското Черноморие“, по идея на Генко Генов да се прославят нашите курорти. Участваха Кирил Семов, Емил Димитров, Нина Светославова... Композиторът Ангел Заберски ми предложи песента „Калиакра“. Не очаквах, че ще има успех и ще има награда. Емил Георгиев беше диригент. Като я изпях, я забравих. В 1 часа посред нощ като казаха резултатите – първа награда и трябва да я повторя. Бяло петно. Такъв ужас изпитах, че не си спомням текста. Получи се една пауза и точно в нея пак Господ се намеси и запях. Сега вече и да ме бутнеш насън, я знам, но тогава... Във вариетето имаше страхотна атмосфера. Програмата беше в две части – първата фолклор, а след това вариететна програма. Участвахме аз, Лиана Антонова, Емил Димитров и Раймон Карал от Франция, Маргарита Кантеро от Куба – нейният импресарио беше бял, а в гримьорната изгориха роклята й с ютия, докато я гладят. Между двете части има пауза. Чувам страхотен смях и се зачудих. Какво виждам – една лелка с розови кюлоти с ластик се надупила и с един парцал мие сцената. И аз се разсмях.
- След 40 г. отново имате и нова песен – „Признание“. Как се появи тя?
- Пях на джаз фестивала в Банско миналата година и сред публиката имаше едно младо момиче – Александра Полежанова. На 6 юли тя навършва 20 г. и е приета в Музикалната академия пеене и композиция. След концерта се запознахме, а като разбра за филма, предложи тази песен. Пианистът Самуел Евтимов работи в една детска градина в „Младост“ и там направихме записа, а клипа после заснехме в студио. Преди това пък записах още една нова песен - „Риторично“, но тя е дует с Деян Неделчев.
Лео Богдановски
