- Методи, No More Many More представиха петия си албум „Тук съм“ на живо в „Строежа“. С какво този пети албум е по-различен от предишните четири?
- Това е единственият албум, който записахме, без да сме подготвени за него. Останахме без студио и нямахме никакви условия за запис, нито за репетиции, нито за звукозапис. Имахме срок за издаване заради спечелен проект от НФК и нямаше мърдане от датите. Имах демо записи, които бях записал на телефона си и два месеца преди промото на албума влязохме да записваме. Благодарение на Десо Данчев и базата, която ни предостави, успяхме. Уточнявахме песента за около час преди записа и записвахме. Беше готино, защото хванахме настроението и нямаше време песента да ни омръзне от репетиции. Справихме се добре, мисля, че това е от най-добрите ни албуми... ама хората ще кажат.
- Защо реши да направите песен за войната? Войната ли е бичът на съвремието?
- Винаги когато пиша, съм провокиран от това, което се случва. Вече рекламират танкове по телевизията, светът сякаш е собственост на психопати, които в един момент ще станат господари на гробище. Оставихме се да ни разделят, всеки ден ни демонстрират, че нищо не зависи от нас и някак си хората изгубиха вяра. Трудно ми е да го кажа синтезирано, мъдро и ясно, затова го написах и изпях. Аз още вярвам, че има добри, умни и достойни хора, дори между политиците. Колкото до войната... войни винаги ще има, все още сме на този етап от еволюцията, в който най-големият главорез решава съдбите на милиони хора и ние сме просто зрители... зрители с широко затворени очи. Политиците продават кръв. Медиите продават кръв. Малоумната маса задава стандарти. Ние сме гумени мечета срещу терористи. Понякога съжалявам, че нямам повод да напиша весела песен, но музиката не е само за забавление.
- Работиш и с Валери Йорданов, пишеш музика за филмите му. С какво този тип музика е по-различен?
- Мога да напиша песен за всичко, ако ме провокират. И двете песни за филмите на Валери ги написах, буквално за минути. Мисля, че Валери е един от най-талантливите режисьори в България и за мен е чест да съм част от този екип!
- Правил си специални ефекти в киностудията на „Ню Бояна“. Защо напусна?
- Напуснах, за да правя музика. Бях в скулпторския отдел и имах много свестни колеги, но трябваше да реша какво искам да правя с живота си. Ако искаш да скочиш в огън, ще трябва да глътнеш и пушек. Мразя да съм аматьор и знам, че ако искаш да си професионалист, трябва да отделиш време, което ако бачкаш по 8-10 часа на ден, е невъзможно. А аз искам да съм творец и музикант.
- Пееш на български. Защо реши така, при положение че голяма част от твоите колеги избират английския език като по-универсален може би? Българският е по-труден за пеене.
- Да, всеки си решава на какъв език да пее и нямам право, нито желание да коментирам избора на други артисти. Българският определено е по-труден за пеене, но ако знаеш как да го използваш в музиката, си е ок. Езикът на музиката винаги е бил универсален и който не го е разбрал, все ще търси под вола теле, анализирайки успеха на другите или собствения си неуспех. Имахме случка в Брюксел, един човек пееше заедно с нас на български и се оказа холандец, който не знае български.
Аз пък, като бях малък и слушах „Нирвана“, не знаех какво пеят, но усещах енергията и силата на този изказ. Гласът е инструмент, който не можеш да пипнеш и видиш... там изцяло си зависим от чувството, настроението и емоцията, която ако успееш да предадеш на публиката, в замяна ще получиш цялата енергия на света.
Пейте без предразсъдъци и очаквания, направете си кеф и вече ще има смисъл.
- Разкажи ни за срещите с големи музиканти като Дейв Ломбардо, Тил Линдеман, Джоуи Демайо например.
- През годините съм бил на една сцена с много световни звезди. Научих се най-вече да вярвам на това, което съм написал аз. Никога не съм бил краен фен на някоя банда или музикант... няма да припадна, ако видя който и да е. Уважавам моженето, труда и таланта, но и аз го мога (смее се). Гледам и се уча от по-големите в бранша, но гледам да не прекалявам, предпочитам да си изтъркам моите обувки.
- Наистина ли Любо Киров е правил пого на твоята музика? Как успяваш да стигнеш до хората, да ги вдъхновиш и да ги отпуснеш дотолкова?
- Това с Любо Киров е една смешна случка от фестивал в Албена преди 25 години (усмихва се). Тогава свирихме с група „Скреч“ и беше доста соцположението. Започнахме да свирим и всички гледаха лошо и все едно сме на изпит, имаше много музиканти и жури и всякакви естрададжии... абе цирк. Нямаше никой пред сцената... тогава си направих майтап и казах, че ние сме най-известната група на феста и започнахме да свирим и двама човека излязоха пред нас и започнаха да подскачат и да се блъскат... единият беше Любо, другият Юри... бивш басист на „Пиф“. Познавам Любо повече от 30 години в Плевен, често излизаше с нас да пеем сиатълски песни и да свири на барабани... Любо е пич и си заслужава успеха.
- Лесно ли се прави качествена музика в България?
- Музика – да. Продукт – не.
- Музикантът има ли работно време и имало ли е момент, в който си искал да се откажеш?
- Често ставам нощем да запиша някоя идея, която ми е хрумнала насън. Няма работно време, ако не си във филма 24/7, си аут. Идвало ми е да се откажа от хората, но от музиката – никога!
- Доколко е важно някой като Projector Plus да ти е зад гърба?
- Важно е да знаеш, че в бранша има хора и организации, за които на първо място е добре свършената работа. Дени е идеалист като мен. Тя вярва в силата и посланието на добрата музика и често страда заради това. Самият факт, че има такива хора, често е малкото, което ти трябва да си запазиш мотивацията, защото Дени се държи повече като музикант и има повече топки от много голяма част от българските артисти, които ако бяха трансформирали мрънкането си в бачкане, щяха да са на съвсем друго място в момента. Тя е зад нашия гръб, ние сме зад нейния! Един отбор сме и знаем, че музиката събира хората и в този момент, когато е толкова модерно да сме разделени за всичко, е безкрайно важно да знаеш, че може и има смисъл.
- Кои са No More Many More и за какво се борят?
- Хора като всички останали. Превърнахме си мечтите в хоби, а някои от нас и в работа. Искам да вярвам, че не сме написали още най-добрата си песен. Не сме направили най-якия си концерт. Не сме изпълнили потенциала, който имаме като артисти. Надявам се по някакъв начин да останем в историята... скромно, нали? За мен най-голямата награда са хората, които идват по концертите ни. Смея да твърдя, че сме общество. Това е идеята на всеки артист, нали? Общество, което може да се превърне в институция. Общество, което не иска да се разделя, а иска да се събира. Общество, което вярва, че има смисъл и не всичко е изгубено.
- Как се събира една група, която да изглежда като добре смазана машина?
- Нямам отговор. Групата е машина, наистина в нашия случай това е резултат от многото концерти и записи, които сме направили заедно. Самата комуникация и баланс между нас са много сложни и това се дължи на факта, че сме супер различни като хора. Има цена, която трябва да платиш, ако искаш да си голяма група и не всеки може да я понесе. Обратната страна на медала е доста тъмно пространство.
- За какво мечтаеш?
- Мечтая да съм спокоен. Нямаше да се справя без хората около мен. На първо място Роси Ака. Чубака, Групата, Прожектор Плюс, Владимира... целият екип - да са живи и здрави, другото е лесна работа. Мечтая си, като се обърна назад, да не ме е яд за нищо, мисля, че съм близо. Направих колкото мога и дадох всичко.
- Какво пожелаваш на читателите на „Телеграф“?
- Да не се оставят да ги разделят!
Екатерина Томова
