Ч е на крив х*й, така да се каже, космосът му пречи е ясно, но на бай Ганю явно му пречат най-вече гените. Онези гени, скопени по турското робство, простете, владичество, дотолкова, че до ден днешен си дава отчет на комплексите какво може и какво не, да прави. Бай Ганьо е социален евнух и от него не лъха нито на страст, нито на емоция. Българинът е орисан на сеирджилък, на кастриран поведенченски ритъм, всичко това, бродирано с едрата шарка на присмехулството и другите отбранителни механизми.
Когато нашенецът отиде на парти, той първо ще се огледа, ще изсумти, ще си намести топките да му е удобно и ще търси най- далечният ъгъл в залата. Ще гледа отвисоко, ще се киска на слабо време, ще придиря и ще иска още от безплатните фъстъци. Като се съберат повечко хора, ще си нагласи вратовръзката, ще я намести така, небрежно, все едно сега става от кревата и ще си повдига талията на панталона дордето му се покажат белите чорапи.
Ентусиазмът с който пиша това, може би по-скоро приляга на 90-те години на миналият век, когато казах, че от мерцедесите слизат каруци, но забелязвам, че всичко това е валидно с двойна сила и днес. Тоест, ще рече, че днешните нрави не се пристъпили метър напред, от онова, с което посрещнахме демокрацията. А днес, демокрация бол, само дето няма никаква надежда да я консумираме. Най-вече светски, поведенчески, в полза на нашето искрено забавление и развитие.
Ако човек измрънка, че нищетата го прави свадлив и сприхав, че без пари как да се забавлява, то вижте ромите. И те сиромаси хора, но пък какъв ищах за живот. Какъв темперамент, каква липса на усилие да се живее. Защото животът за нашенецът е усилие. Той пъшка и мрънка, дори докато получава пенсията, докато му поднасят питието. Той гледа мрачно и подоздрително, чунким, ще го излъжат, ще го натоварят, ще го подиграят. Ганьо разсъждава за оптимизма, като за първите опити на Илън Мъск, за нещо далечно и ненужно в този момент. Оптимизмът обезсърчава нашенецът, защото го вкарва в разсъждения и старание, които го плашат. Как, санким, мисли си той, сега да съм оптимист. Дядо ми гледаше мрачно, чичо ми не се усмихва, мама все надолу или встрани гледа.
Съседите също, сякаш има една неволно договорка в народонаселението да се престорва на шашкънин.
*Коментарът е написан специално за "Телеграф"!
Лорд Евгени Минчев
