В подготовката, харчовете, напрегнатото прекарване, Свети Валентин прилича не по- малко на Коледа, Нова година, Великден. Няма да нарека отношението лицемерие, но много прилича на същото.
Защото и невярващите празнуват религиозни празници, за да се възползват от почивните дни и такива, които не се обичат, сядат на протяжна вечера, за да си държат за малко ръцете, после телефоните. Калкулацията на това лицемерие /този път ще го нарека така/, струва подарък, цветя, бутилка, ресторант. Излишна демонстрация за чувства, отдавна без срок на годност.
А един самотен наблюдател може да прочете тъгата, отчаянието, препирнята, с които тези вечери се случват. И тъжната рекапитулация е, че някъде сама, сред самотните си приятелки, дреме любовницата ти а ти отпиваш уморени глътки със законната съпруга.
И лалетата и подаръка, са купени по навик, гледате се и отброявате кога ще свърши тази проклета вечеря и пиете. Не за да си припомните, а да забравите. Тук си спомням забавен цитат от песен на Еди Казасян „Обичаме ли се, любима, не знам, но ако си отидеш, аз изведнъж ще те обикна, но по-добре не си отивай...“ Любовта, мили хора, може да е и досадна работа.
Все пак - обичайте се.
*Коментарът е написан специално за „Телеграф“.
