Б езумието на някои български лафове направо ме изумява. И още повече ме потриса преупотребата и легитимирането им чрез честото им позициониране.
„Прав ти път“ е нехайно отсвирване към някого, към когото не храниш особено внимание и уважение. „Прав ти път“ можеш да си промрънкаш за ситуация, която смяташ, че няма да се усложни и да ти доведе неприятности. „Прав ти път може“ да „получи“ кондуктора, който те е свалил, но не си му дал глоба. Същото важи и за някоя провикнала се стринка, защо я пререждаш в бакалията.
Словосечетанието обаче си има и „поколение“. При някои то е продължено с „Прав ти път, крива ти пътека“. Кой ли академик на словото е образувал това и как се е промъкнало в инак ограничената словесна библиотека на българина.
Няма да преповтарям безсмислия, като „в интерес на истината“, пълнещи с блудкавата си загадъчност речника ни. Загадъчен ми е и израза „Да му теглиш една майна“. Как да му я претеглиш - на търговска или медицинска везна, за по-голяма прецизност на реченото. Да му я теглиш с волска каруца или на обикновено въже.
„Да нагазиш лука“ и „Кон боб яде ли“, са други лингвистични мои любимци. Те са така безвкусни и безсмислени, че трябва да се създаде закон против употребата им. Опитвам се да илюстрирам как нагазвам лука и как наоколо се размирисва на яхния. Нагазвам лука с новите си бели обувки и излизам от полето със зелени такива. А „Кон боб яде ли“, си има стилното продължение - „Магарица оцет пие ли...“
С такива лафове България не е загубена дами и господа, просто понякога се опитвам да ги преведа на английски и става доста смешно.
*Коментарът е написан специално за "Телеграф"!
Лорд Евгени Минчев
