С едмичното филмово меню включва разнообразна палитра от актьори, емоции и прилична радост от видяното. Епизодична поява на Андреа Бочели във филма Solo mio преобразява лентата ненадейно и за краткото му участие го откроява като зрял добряк- чичо на една от героините.
Сценарият описва оставен пред олтара годеник, който използва максимално предплатеният меден месец, попадайки на комични и просълзяващи ситуации. Именно екранната племеница на Бочели става негова спътница и облагородява лентата. Пучини и арията Несун дорма се прокрадва закачливо и става част от ухажването между залюбващите се герои.
Трябва да изтърпите едно две повръщания и пълен бебешки памперс за да ви допадне по- нататък филма „Бебето на майката“. Донякъде мудно, но педантично, повествованието разглежда следродилната криза на майка, която дори се съмнява, че детето и е сменено с друго.
Сценарната простота е умилителна, както и последващите развои. „Соленият път“ те кара да размишляваш измежду мудните кадри, води те до удобството да разсъждаваш, стига да не си на мястото на героите, останали без средства и подслон. С актьорското присъствие на Джилиън Андерсън, повествованието става едновременно по-леко за понасяне, но и много трудно. Защото талантът и до такава степен описва ролята, че зрителят страда и ликува заедно с нея. Роля, на загубила дома и поминъка си жена, с виновен за случилото се съпруг- полу инвалид.
Всички форми на автомобилни катастрофи може да видите „Опасен завой“ - филм, който е натегнат до безобразие и държи в напрежение зрителя. Става дума за семейство, току- що нанесло се в крайпътен дом с шестгодишното си дете. Опасният завой е точно пред моравата им и взема неколцина жертви само в първата седмица от покупката на имота.
Това провокира определено поведение в съпруга и повлиява не само на работата му но и на отношенията със съпругата и сина му. И едно генерално впечатление от интернационалното кино- пробутва се етническа толерантност, семейни ценности, но слава Богу не се налагат мобилните телефони. Няма селфита, няма снимане на маси и прочие, което си е някакъв вид вселенска мъдрост. И урок, че телефономанията май изобщо не си е за рекламиране.
*Коментарът е написан специално за „Телеграф“.
