Н аградата за дублаж на годишните церемонии по връчване на Икарите често остава в сянката на отличените за изявите си на театралната сцена, но лауреатът за 2026 г. Ивайло Велчев определено заслужава внимание заради дългогодишните усилия и къртовска работа, с която се утвърди като един от най-разпознаваеми гласове в страната.
Иво гостува на „Телеграф“ малко след своя триумф в Народния театър и не скри радостта си от признанието.
„Усилията са изключително големи. Знаеш ли, това е една много трудна работа. Човек, когато гледа даден филм, изобщо не му прави впечатление какъв труден процес е. Дублажът изисква изключително голяма концентрация, изисква рефлекси... Актьорите, които играят на сцена, имат няколко изразни средства - тяло, лице, глас..., за да изразят емоцията, която искат да предадат на хората. Ние трябва да го направим само с гласа си. Не ръкомахаме, не виждат мимиките на лицата ни... Изразяваме чувства на възторг, на тъга, на радост само чрез гласа си. Било за дублажи, било за озвучаването на някакви текстове като реклами, било за прочитане на текстове. Разчитаме на гласа. Той е нашата сила и богатство“, разказва Ивайло Велчев.
Подготовка
Реално той и колегите му нямат особено време за подготовка, преди да влязат в студиото за записи. „Много често дори и не знам кой филм ще озвучавам. Викат те на дублаж, казват ти кой герой си и започваш да го правиш. Режисьорът е разпределил ролите, като се е постарал те да съответстват на качествата ни като гласови характеристики. Дублажът не е имитация, дублажът е настроение, което трябва да предадеш на зрителя. Настроение, което да отговаря на настроението на героя, който озвучаваш. Естествено, че се налага и да си преправяш гласа понякога. Особено, когато се случва да има диалог между двама от героите, които са ти разпределени, става по-сложно“, допълва актьорът, който преди да се насочи към дублажите е работил като радиоводещ в Плевен от 1992 до 1999 година. Именно там получава шанса за един незабравим спомен и по ирония на съдбата се оказва последният човек, интервюирал Андрей Луканов.
„Аз просто бях на смяна. Нямаше как да съм само диджей, а трябваше да върша и журналистическа работа. Пишех, ходех по пресконференции, взимах интервюта... Не беше моето, признавам. С четири очи гледах да се махам. В един късен следобед обаче в радиото дойде Андрей Луканов. Трябваше да се зададат въпроси. Помогнаха и колеги с въпросите, защото тогава моята задача бе да пускам музика и да правя шоу. След разговора Андрей Луканов се качи на колата, помня, че беше сумрак вече. И на другия ден разбрах от новините, че е застрелян“. За какво са говорили? „За политика, за пътя на България, за всичките тези неща и фантасмагории, които сме ги слушали тогава. В никакъв случай обаче не е бил уплашен или нещо смутен. Абсурд. Просто един нормален разговор. Според мен той не очаквал да се случи подобно нещо“.
Талант
Не всеки човек с хубав глас обаче може да се развива в областта на дублажа, необходима е и доза актьорски талант. Не е достатъчно и да си просто „горе-долу добър актьор“, както си мислят някои.
„Има някои хора, които не са актьори и се опитват да правят дублажи, но се изпада в една декларативност. Все едно чете някакъв вестник. Няма я органичността, която трябва да се пресъздаде. Преди много-много години дори Стефан Данаилов се е опитвал да прави дублажи. Един път е влязъл в студиото, мъчел се един-два часа, станал и казал: Това не е за мен. Не го казвам, за да създам някаква тежест около професията, която работя, но е хубаво хората да знаят, че тя си иска своето. Иска си качествата, иска си таланта, иска си труда да се усъвършенстваш. На кандидатстудентските изпити в НАТФИЗ, където не ме приеха, още преди казармата, също отбелязаха, че имам хубав глас. Малин Кръстев ми каза: Ти знаеш ли че имаш страхотен глас. Попитах го: Това хубаво ли е? А той ми каза: Как бе, човек, как да не е хубаво!? Тогава действително разбрах, че имам нещо, което може да ме отличава. Станах радиоводещ, после дойдох в София и се заех с дублажите, след това завърших и театралния колеж „Любен Гройс“. Преди не съм и предполагал и не съм се замислял, че има професия, свързана с дублаж. Не съм знаел какво мога да правя с този глас. Знаех какво значи някой да ти каже, че имаш хубаво лице, че имаш хубаво тяло, но че имаш хубав глас, откъде да знам? Аз знам, че не съм певец. И ако не си певец, за какво ти е хубавият глас? Впоследствие с времето разбрах и съм благодарен“.
Лисица
Ивайло Велчев бе отличен за това, че даде гласа си на лисицата Ник Уайлд в анимацията „Зоотрополис 2“. В оригинала героят е озвучен от носителя на „Златен глобус“ и „Еми“ Джейсън Бейтман, познат най-вече от сериала „Развитие в застой“. Дали и самият Велчев мисли, че това е най-добрият му дублаж? „Не. Според мен в „Колите“ ми бе най-добрата роля“.
Дори самият той обаче не знае, че от „Уолт Дисни“ бяха изпратили имейл в „Доли Медиа Студио“, за да отчетат, че актьорът, озвучил Макуин Светкавицата, се е справил най-добре от всичките му европейски колеги. В оригинала героят на Иво е с гласа на Оуен Уилсън.
„Щом го казвате. Бях чул бегло за някакъв мейл, но така и не съм искал да ми го препращат никога. Наистина обаче това ми е сред любимите роли. Милиони деца са гледали филма, откакто се появи по екраните“.
Първата номинация за „Икар“ Велчев получи през 2021 година за ролята на Октай в турския сериал „Мерием“. Тогава наградата обаче спечели Любомир Младенов за Клод Трепани в „Дървосекачи“.
По отношение на турските сериали, които и в момента озвучава гордостта на плевенското село Телиш, откъдето е родом баща му Владимир, признава, че рядко успява да следи сюжета в тях.
„Не мога да бъда наясно. Текстът се слага, аз сядам на микрофона, нагласям слушалките, гледам кой е филмът, другите герои са разпределени. Ако не съм гледал по телевизията, въобще не се ориентирам. В студиото сме трима мъже и три жени. Трима мъже поемат абсолютно всичко. Мен ми се е случвало да правя 27 героя. Броил съм ги. Така беше в „Смело сърце“. Някои от тях имат само по една реплика. Но най-трудното е, когато ти се падне двама от твоите герои да си говорят един с друг и ти да водиш диалога. Това е най-сложно. Единият е нисък глас, другият е с по-висок... Но когато са със сходни характеристики, тогава търсиш нюанса на говора. Не толкова гласовите характеристики, а неговата специфика“.
Любимци
От малък е запален по киното и обича да гледа филми. Той има своите любимци от големия екран и признава, че е изпитвал вълнение, когато е трябвало да дублира някои от тях. „Това, че ми е любим, въобще не прави по-лесен дублажа. Големите актьори най-трудно се правят. Те си имат характерни особености. На мен много често ми се случва да озвучавам Дензъл Уошингтън, когото страшно харесвам. Изключително труден е и изисква отдаденост. Искам да ти кажа и че Скалата например за един кечист е доста добър актьор. Много е органичен и наистина му се получават нещата. Антъни Хопкинс е много специфичен. За такива големи актьори при дублажа е много важна мярката. Да няма преиграване, да не се опитваш прекалено да го играеш. Всеки може да се радва, когато владее мярката. Това е важно и в театъра, и в озвучаването. Важно е и в живота.“
Майсторът на дублажите признава, че има култови филми, които е по-добре да се гледат със субтитри, но има и такива, които с озвучаването ги правят по-добре, отколкото оригиналният актьор ги е изиграл.
„Много държа да отбележа, че в България сме изключително добри. Моите колеги са фантастични. Може би не всички, но тези, които са устояли на времето, са наистина на световно ниво... И това е много голямо предимство за българските зрители“, категоричен е носителят на „Икар“. Работното му време, както и на останалите, утвърдени в дублажа, е доста натоварено. Понякога са в студиото от 9.30 сутринта до 8 часа вечер.
„Ако приемам, че едно представление в театъра е час и половина-два, ние често се прибираме вкъщи тотално изцедени“, споделя още Ивайло и признава, че не поддържа форма. „Техниката е основна. Сънят е много важен. Трябва да се даде почивка на гласа. Каквото и да пиеш, каквито и лекарства да взимаш не помагат толкова, колкото навременната и качествена почивка“.
Спор
По отношение на дублажа няма еднозначен отговор кое е по-трудно – игралните филми, сериалите или анимациите. „Стараеш се. Има някои филми, в които трябва да напрягаш гласа. Какъвто и професионалист да си, колкото и да си се научил да говориш правилно, понякога, някой герой го изисква. Анимационните филми са наистина голямо изпитание. Имал съм спор с колегите кое е по-трудно и всеки казва различно. В телевизията при сериалите всичко е на прима виста. Хвърлят ти текста и започваш да четеш. Не знаеш за какво става въпрос. От тази гледна точка е трудно, защото изведнъж ти трябва да включиш и да изразиш някаква емоция, която на всичкото отгоре не е твоята, а е на героя, който някакъв голям режисьор се е опитал да режисира. И ти трябва да влезеш в настроението на този човек, да съвпадне неговото настроение с твоето и обратното... При игралните филми също е сложно, защото ги правим асинхронно. Ти правиш абсолютно всички звуци. И пъшканията, и охканията, и въздишките... Различно е. Трудни са и двете“.
По отношение на жанра на филмите спецификата идва от динамиката. Трудно се работят екшъните и комедиите, защото има много динамика и това уморява. „Най-обичаме да има спокоен диалог, но докато работим, категорично не вникваме особено в сюжета, концентрирани сме върху нашите конкретни задачи. Когато обаче нямам на страницата да чета, се заглеждам в това, което се случва. При турските сериали, за които често ме разпитват, това рядко се случва“, признава Иво и уточнява, че самият той е фен на касовите филми.
„Но не на тези на „Марвел“, в които всички оцеляват дори да им падне планета на главата. Харесвам филми като „Зеленият път“ и „Изкуплението Шоушенк“.
Изигра корумпиран главен секретар на МВР
Ивайло Велчев има няколко роли в популярни български сериали, като във „Фамилията“ (2013) си партнираше за кратко на екрана и с великия Стефан Данаилов. В продукцията той беше корумпираният главен секретар на МВР Емил Фотев и в тази връзка разказва интересна история.
„Прибирам се от морето веднага след снимките на филма и спирам на една бензиностанция. И кого да видя - истинския главен секретар на МВР. Светлозар Лазаров мисля, че беше по онова време. Аз играя главен секретар във „Фамилията“ и филмът точно вървеше. Отивам на касата да пазарувам и виждам, че касиерката се подхилква. А до мен стои истинският главен секретар с охраната. Охраната почна да се чуди какво й става на касиерката, която ни разпознала. Запази самообладание и отиде и го бута. Те също се усетиха. Той се смути, но се обра и не реагира“.
Велчев участва още в излъчвания по Нова тв „Отплата“, а преди това в „Стъклен дом“, където бе в образа на адвокат Ралчев.
„Там снимах сцени с Калин Врачански, Асен Блатечки и Диляна Попова. Харесвах ролята. Впоследствие във „Фамилията“ също снимах с Асен. Аз в крайна сметка съм актьор и когато имам възможност винаги се впускам с отдаденост. Искам да играя. Не съм играл в театъра и това не ми е било по някакъв начин цел, защото ми бе нужно много време да се усъвършенствам в това, което правя. Бил съм щастливец и съм имал изключително много работа и не съм могъл да обърна внимание на друго. Но съм снимал в сериали и всеки един актьор иска да снима в сериали. Хубавото в цялата работа е, че съм имал възможност да снимам с едни от най-големите български актьори“, признава тазгодишният носител на „Икар“ за дублаж.
Людмил Христов
