- Честит юбилей, проф. Ничев! Страхотно тържество ви подари родният Казанлък. Доволен ли сте?
- Доста скромно е да кажа, че съм доволен. Аз съм приятно изненадан. Не съм очаквал такова нещо. И то най-вече от хората, които дойдоха на тържеството, свързано с моя юбилей. Оказа се, че много от тях не само че познават почти всичките ми филми, но имат отношение към това, което са гледали.
- Вашите приятели и колеги като Дончо Папазов, Добромир Манев, Стефан Димитров, Милко Лазаров, проф. Михаил Мелтев, Башар Рахал, Александър Йорданов разказаха спомени, свързани с вас.
- Няма какво да се заблуждаваме - детството е онова място, към което един артист се връща, от което черпи енергия, идеи. То е първото виждане на света, което още не е покварено от много неща, които след това животът му предлага като компромиси. Това връщане винаги ми е било приятно. Някои казаха дори след това - защо не ги напишеш и събереш в книга.
С гостите си пред Музея на розата
- Откога не сте се връщали в Казанлък?
- От много години. Посещавах го редовно всяко лято до 20-годишната си възраст. Всяка ваканция отивах при баба и дядо. Освен това и две години казарма изкарах тук, в Трети артилерийски район.
Сега видях един нов град – прекрасен, чист, модерен, европейски, и това се дължи на хората, които го ръководят – кмета Галина Стоянова и нейния екип, които правят страшно много за града и то се вижда. Много добре устроен град е станал, за разлика от някои други, които съм посещавал.
Кметът на Казанлък Галина Стоянова го дари с почетна грамота
- Имате ли любимо място, което нямахте търпение да видите отново?
- Дворът на родната къща, в която за съжаление вече живеят други хора и не можах да посетя. Любимо място ми беше хубавият градски парк Розариума. Там се криехме от летните жеги.
Вечерно време наблюдавахме танцуващите влюбени двойки, защото имаше лятна градина с жив оркестър. Сега вече не знам кои са днешните любими места на казанлъчани, тъй като видях доста нови кафенета, музеи и паркове...
- Своите детски спомени сте вкарали в сценария на филма ви „След края на света“. Кои?
- Тук трябва да отдадем заслуженото на сценариста Анжел Вагенщайн, който вкара своите пловдивски спомени, в които разпознах и своите. Така че аз използвах моите емоционални впечатления просто за да бъда адекватен към текста, който трябваше да реализирам на кино. Така че в този смисъл да, те помагаха много.
Случаят с филма „Иван и Александра“ е много различен.
За разлика от „След края на света“ на филма „Иван и Александра“ аз съм и сценарист. Там има много неща вече, които са свързани с моето навлизане в света на възрастните. Защото, както се подразбира от заглавието, в основата на този образ Иван, съм аз.
Не може да се каже, че е биографичен филм, но много неща от моята биография залегнаха вътре в написването на сценария. Така че може би това е филмът, който е най-близко до мен.
- На това ли се дължи големият му успех?
- Не знам, трудно е да се каже. Авторското кино, затова е винаги любопитно, защото е близко до спомените на самия автор, до неговия живот. Този филм действително направи огромно впечатление и в България, и по света.
Тортата за рожденика
- Казахте, че той е преобърнал живота ви. Как?
След най-различни перипетии, опити да се адаптирам към чужди текстове най-после успях да прокарам нещо мое много лично и разбрах, че това кино ми е най-близко. Замислях даже продължение на този филм, но както става в живота, едно мислим, а друго се случва.
Веднага след това станаха политически промени в държавата, кинематографията беше почти ликвидирана, след което трябваше отново да се възражда бавно и постепенно. Така че тези мои мечти отидоха на заден план.
И аз почнах да се адаптирам към това какво бих могъл тук, в България, да правя, за да осигуря бюджет за един филм, който може да бъде интересен. Ако във Франция се правят по 100-150 филма годишно, ние стигнахме до 2-3 и за да мога да реализирам един от тях, беше голяма борба.. Така че в това отношение съм щастливец и мога да бъда благодарен на съдбата.
- Щастливец сте и че три пъти България избира ваш филм за нашето предложение за чуждоезичен „Оскар“. Кога бяхте най-близо?
- Навярно със „След края на света“, но се получи драматично разминаване за мое огромно съжаление. След като комисията го избра, не го изпратиха в Холивуд навреме и филмът отпадна от състезанието.
Не мога да обвинявам никого, тъй като нямам доказателства. Може би е свързано с немарливост или леност от страна на чиновниците, които отговаряха за процедурата. Макар че в моята кариера имам и момент, в който съвсем нарочно беше спрян филмът „Бумеранг“. Той беше избран за конкурса на Берлинале от селекционерите на фестивала, но копието не беше изпратено.
Основната конкурсна селекция е само от 20 филма и да изберат твоя сред тях е огромно постижение. В годината по света се произвеждат най-малко 6-7хил. филма. Иван Стоянович написа по-късно в пресата, че американският селекционер му е споделил как всеки ден в продължение на две седмици са чакали копието на филма.
Но не беше изпратен по политически причини. С „Иван и Александра“ имах по-голям късмет и той взе участие в основния конкурс. Вече 38 години България няма филм в основното състезание на Берлинале.
- Но да се върнем на Оскарите...
- С неизпращането на „След края на света“ в Оскаровия конкурс ми отнеха една огромна възможност.
Преди това цели 8 пъти бях в Америка с този филм – обиколих много градове при пълни салони и аплаузи. Лишиха ме от възможността просто да се състезавам. Какво щеше да стане, никой не може да каже, но лишиха мен лично, творческия екип, а и България като цяло от една огромна възможност.
Имаше малко шум в пресата и в парламента, получих едно извинително писмо от министъра и заместник-министъра на културата и с това се приключи цялата дандания.
Един творец има пикове в годините, които вече трудно се повтарят. Остана ми утешението, че филмът продължава да живее в съзнанието и в сърцата на много зрители. 25 години го излъчват непрекъснато по телевизията и зрителите го гледат с интерес.
Башар Рахал го дари с писалка
- Тези неща направиха ли ви по-силен?
- Аз поначало съм борчески тип и всички мои филми съм ги правил въпреки усилията на някои сили и хора те да не се случат. Не една книга мога да напиша по този въпрос.
Понякога това е свързано с политическата конюнктура, друг път - с най-древните човешки чувства като завист. Научих се и да губя. Винаги търсех вратички, ако не може през централния вход, да вляза през другия.
Такъв пример е спряният ми филм „Балът на самотните“. След като официално го спряха в студио Бояна, направих го под друго заглавие в експерименталната студия на филмовите дейци.
Докато се усетят шефовете, той вече беше готов. Разбира се, до 1989 г. не го излъчиха и нямаше никакво разпространение. Слава богу, че не се стигна до репресии и по-сериозни последствия. Така че борбата продължава.
- За юбилея излъчиха „Звезди в косите, сълзи в очите“...
- Това е филм вече на 47 години. Прожектирах го и в Аржентина преди няколко години. Зрителите не можеха да повярват, че той е реализиран преди толкова много време. Всеки творец се мъчи да направи нещо, което да остане и след него, но само времето и хората решават какво ще се случи.
- Председателят на филмовите дейци Милко Лазаров обяви новината, че ви предстои да снимате нов филм. Какъв е той?
- Подготвям един проект от няколко години, но заради здравословните ми проблеми временно го прекъснах. Сега отново се заемам с реализацията му благодарение на проф. Атанас Кундурджиев и неговия екип, който ме лекува. Имам още проблеми около бюджета, но се надявам в края на годината да го започнем.
Това е една пиеса, която ми предложи българският писател Димитър Динев, който живее и работи във Виена - „Емигрантски рай“. Видя ми се интересна основа, като аз му предложих да обогатим материала с нови герои и мисля, че ще събуди интерес.
- Имате много випуски обучени режисьори в НАТФИЗ, откривател сте и на най-актуалните звезди като Крис Макаров от „Молец“ и Стефан Попов-Чефо, които дебютират в „Българска рапсодия“. Как ги открихте?
- На кастинг. Крис беше още ученик, а Чефо - първа година студент при Стефан Данаилов. Имах колебание кой коя роля да играе и израелският продуцент след голям спор успя да надделее Крис да е в главната момчешка роля.
Това е пример за добро сътрудничество между продуцент и режисьор дори в кастинга. Не само да гледа как да се обогати. За мен най-хубавите сцени са, където двете момчета посещават гробищата на своите най-близки, за което композиторът Стефан Димитров написа прекрасна музика.
Чуждестранните продуценти, с които съм работил, имат едно добро качество – като видят готовия материал, ако той е добър, искрено те поздравяват.
- Някоя забавна история от снимките?
- Забавни истории много… Някои са доста трудни. Такъв беше епизодът, в който младият Крис трябваше да си смъкне гащите и да си покаже гениталиите, за да покаже какво е правил с приятелката си.
Аз търся музика в движението на актьорите. Понякога им пускам дори някоя мелодия за ритъм. Това са мои малки секрети. Много чужди критици са наричали моята режисура поетично виждане на света.
Това е именно тази вътрешна мелодия, този вътрешен ритъм. Явно те са го усетили. Аз пък в един момент реших, че методът на реализация на моите филми от последните 20 години ще наричам хипнотичен реализъм.
Разчитах на музиката и ритъма в мизансцена, на разказа. Винаги съм бягал от рационалния поглед на всичко, което ме заобикаля. Генерално мога да кажа, че избягвам рационалното сюжетиране и търся неочакван ъгъл към действителността.
- Каква е юбилейната ви равносметка?
- Това е възраст, в която драматично разбираш, че каквото си направил досега, това е. Че вече е късно да кроиш планове и да променяш генерално биографията си. Всеки човек сам си прави изводите, доколко неговият живот е разсъждавал в развитието си, взимал е правилните решения, какво е направил и какво не е.
При умните хора винаги остава усещането, че много неща не успяхме да направим. Това е тъжната равносметка на умния човек. Глупавият е доволен от всичко, което е направил, и е щастлив от това.
Лео Богдановски
