У частникът от петия сезон на „Игри на волята“ Даниел Димов изкачи пореден връх, този път първенеца на Африка. Дани, когото всички наричат Викинга, развя българския трибагреник на връх Ухуру - 5895 м, на Килиманджаро.
Дъжд
„Беше много вълнуващо, защото катерихме континентален първенец. Да изкачиш един от седемте континентални първенци е огромен престиж. За мен беше една мечта, която успях да сбъдна“, сподели Дани пред „Телеграф“. Пътят, разбира се, хич не е бил лесен, въпреки че групата е била доста подготвена. „Бях изумен как се държаха мъжки и достойно през целия път. В началото минавахме през една джунгла. Беше много влажно. Имахме доста носачи. Интересно е как в Танзания, докато катериш, няма нито магарета, нито якове – никакъв добитък. Всичко се носи от мъже и жени на гръб. Палатки, газови бутилки, целият ни багаж“, разкрива той. Споделя, че са хванали дъждовния сезон и три дни поред не е спирало да вали.
„Лично аз се притесних, че това може да демотивира хората. За мое щастие всички го приеха с усмивка, бяха положителни. Смяхме се, шегувахме се с това. Катерихме под дъжда“, спомня си Димов.
Трудност
„В подножието на върха беше такава красота, не знам как да опиша. Трябва да се види с очи наистина“, категоричен е риалити героят. „Атакувахме върха от лагер на 5000 м. Хората започнаха да осъзнават, че всичко е толкова близо, че събудят ли се, започва атаката на върха. Когато тръгнахме да атакуваме нагоре, беше много интересно. Вървяхме бавно. Челниците чертаеха пътя нагоре и беше много красива гледка. В един момент хората започнаха да се съмняват в себе си дали ще успеят. Умората ги налегна жестоко. Стараех се по всякакъв начин да бъда опора, подкрепа, както на танзанийските ми колеги. Постоянно имаше мотивационни песни и речи, за да успеят да повдигнат духа на хората“, казва Дани. „Качвайки се нагоре, видяхме много хора, които ги носят или на гръб, или ги подпират. Един човек беше припаднал и му даваха кислород. Ние вървим по пътеката и това се случва точно до нас. Аз се гордея много с моята група, тъй като всички дадоха най-доброто от себе си и гледките не ги сломиха“. Най-голямата точка на пречупване е била на самия кратерен ръб на вулкана - Стел Пойнт. „Тъкмо мислиш, че си качил, и стигаш дотам и виждаш, че имаш около 40 мин. още катерене, което е жестоко. Изцежда те до последна капка. Буквално съм имал чувството, че лазя до самия връх, но вече стигнеш ли там, някак си просто всичко минава. Постигнал си го. Чувството да се качиш на един от седемте континентални първенци и да вдигнеш българския флаг е нещо уникално“.
Екатерина Томова
