- Симона, мина вече месец от финала на „Игри на волята“. Как се чувстваш? Щастлива ли си?
- С представянето си в предаването съм щастлива. Не мога да кажа, че са останали лоши чувства у мен. Наистина направих грешки, направих и много хубави неща, от които съм доволна и ми топлят сърцето. Но всички деца и хора, които ме спират на улицата - това е най-голямата награда за мен. В момента се опитвам това да го задържа и да го предам. Ако има нещо, с което мога да помогна на хората - да им помогна. Обикаляме по училища, правим тренировки и виждам, че така зареждам хората и се опитвам да давам максимално.
- Какво те провокира да се запишеш в „Игри на волята“, как се подготви за това, което те очаква, и с какво настроение отиде?
-Това, което винаги съм искала още от малка, е да участвам в такова нещо. Усещах, че тези битки, които гледам по телевизията, са правени точно за мен. Винаги съм била активно дете. Освен спорта като съм била на село, наред с дядо ми, баща ми, каквото правят те - това правя и аз. Имах малка секирка, малко чукче и малка коса за косене на трева. Като събирахме дърва - събирах дърва, като беряхме череши - и аз берях. Спортът много развива организма.
Съвсем несигурно си пуснах документите за предаването. Съдбоносно беше. Попаднах случайно в залата, в която работя, а там е треньор и Фифо. Аз четвърти сезон на „Игри на волята“ не съм гледала, а и ние бяхме в различни дни. Разбрах, че прави кастинг и реших да се пробвам. Но вътрешно имах едно чувство на несигурност. Казах си – добре, ти с нищо не си по-специална от другите, нито имаш по-странен характер. Кинезитерапевт си, на 23 г. – нищо по-особено от останалите. Нищо отличаващо се. Може би впечатлих повече с физически умения и за това мога да се осланям единствено на годините в аеробиката. Най-висшето нещо от спорта, което винаги ще признавам, е контролът върху тялото. Да бъдещ негов господар и да му кажеш какво да направи, и то с лекота. Да изглежда лесно сякаш го правиш цял живот.
- Наистина изглеждаше лесно още от първата битка. Знаеше ли тогава какво те очаква и че всъщност влизаш по-късно?
- Имах познати, които знаех, че ще заминат по-рано от мен и се чудех дали няма да се боря за оставане. Ти си в едно пълно неведение, докато не стъпиш на арената и не чуеш какво казват Ралица и Павел. В началото се чувствах като в небрано лозе и се чудех как са дошли толкова много хора с камери на тази арена и нито един от тях не се вижда.
- Ти си една от най-силните жени, стъпвали на тази арена. Ако имаш възможност да се изправиш срещу друга силна жена, коя би била тя?
- Като силен човек, който е по-близо до мен и като качества, и като умения – бих си избрала Ваня. Тя също е талантлива, спортувала е с години. Обичам битки, които са равностойни и държат в напрежение до последно. Би ми било интересно както аз да гледам, така и да участвам. И да видим коя ще победи. Както стана ясно – аз вярвам в своите способности, но знам, че и другите имат такива и не ги подценявам.
- Вярваше ли в началото, че ще стигнеш до този етап на състезанието и с какви чувства си тръгна след една битка, в която беше фаворит?
- В началото не очаквах да стигна до този етап. С напредването на играта видях, че имам пълните шансове да стигна много по-напред. Това беше битката, в която подарих анулета на Ради, а го пазех за финалната фаза – ако стигна дотам, да си гарантирам място на финала. Знаех, че ако съм максимално съсредоточена, защото сили имам, акъл – не (смее се), мога да постигна много неща, които не съм очаквала, наистина. Беше ми много мъчно, защото когато знаеш, че си имал възможност… не исках да си тръгвам! Вътрешно някой сякаш ми беше оставил сърцето там и ме лъжеше, че си тръгвам. Гадно ми беше!
Искате ли да ви кажа нещо интересно за тази битка – за човешката интуиция и за всичко, което се случва в моята глава?
- Разбира се!
- Същия ден, в който тръгвам за битката от резиденцията и всички знаете, че всеки си има екип заедно с маратонки, ръкавици, водни обувки. Това нещо седи в една раница, всичко заедно, защото не знаеш, като отидеш на битка, какво ще ти трябва. И така – аз тръгвам, гледам си племето, гледам ги в очите и просто знаех, че няма да се върна. На мен по физиономията ми се чете едно огорчение, което изпитвам. Просто знаех, че нещо лошо ще се случи. Ръкавиците винаги ми седяха на колана. И тръгваме, и се пипам, и си казвам – не, ръкавиците ми ги няма, аз трябва да се върна. Връщам се в резиденцията, взимам си ръкавиците, тръгвам и преди да започне битката, нещото, от което не можах да си откъсна погледа, беше стената. Виждаше се леко върхът само и въжетата, които се спускат. Бях се загледала в тях и си казах – Боже, защо толкова я мисля тази стена. Коремът ми беше много свит.
- Притеснението ли взе превес?
- Шестото чувство. Интуиция ли е, какво е – не знам. Човек може да се пребори с това нещо, предполагам, обаче аз не успях.
- Може точно това да те научи в бъдеше да го преборваш.
- Доказателството е, че това, на което винаги ме учи треньорката ми, е – като мислиш и правиш нещо, трябва да мислиш само за това, което правиш, не за това, което следва или е минало, а тук и сега. Нищо друго няма значение.
- Наричаха те Генерал Ръждавичка в предаването. Продължават ли да ти казват така и извън него?
- Има много хора, да, много и от децата се обръщат към мен с генерал Ръждавичка. Като ме видят, много ми се радват. И това ми пълни душата. Както е хубаво да го чуеш, обаче си има и тежест. Мисля, че това, както и битката с Ради, ме научи да не се огъвам под напрежението на това, което хората очакват от мен. Както аз очаквах много, така и всички са го очаквали.
- Каква е Симона извън „Игри на волята“?
- Симона извън игрите е също един толкова емоционален човек, много раздаващ се, работохолик понякога, помагащ. Обичам хората около себе си, грижа се за тях. Все се сещам за някакви такива прочувствени работи, може би прекалявам с това нещо, обаче вече съм разбрала, че не мога да го спра в себе си. Обичам близките си и това, което се върти и случва около мен. По-принцип съм една идея по-забавна и отпусната в ежедневието си. Вътре бях много стегната и винаги под напрежение. Винаги нещо лошо ми се въртеше в главата.
- Понеже сме „МачКаст“ и не може да не те питаме – гледаш ли футбол?
- Мога да ви разкажа кой беше последният мач, който гледах, защото си го спомням много ясно. Това беше мисля полуфинала на Световното през 2014 г. между отборите на Германия и Бразилия, който завърши 7:1. Тогава моят дядо, Бог да го прости, беше жив, беше фен на футбола и беше играл футбол на млади години.
Ние тогава имахме гости, роднини от Ботевград бяха дошли в селото ми Долна Градешница, поздрави на всички там! Спомням си как дядо беше при гостите и ми беше казал да гледам мача и да му казвам, като има гол. Аз докато му кажа за един гол, и то вкарат още един. Спомням си как ги разбиха тогава.
В момента не знам какво се случва във футбола, нямам време да гледам чак толкова. Като малка реших да съм от Левски, защото дядо ми беше от ЦСКА и трябваше да има за какво да се караме (смее се).
- В навечерието сме на най-светлите християнски празници. Как ще ги посрещнеш и какво си пожелаваш за 2026 година?
Ще посрещна празниците в Кюстендил с най-близките ми. Бъдни вечер и Коледа винаги са ми били любимите празници, даже повече Бъдни вечер заради обичаите ли, заради боба ли (смее се). На Нова година ще бъда отново в Кюстендил с най-близките приятели, тъй като ние, ако не е Нова година, не можем да се съберем по друг повод.
Нещото, което искам да кажа на 2025 г., е едно Благодаря! Беше година, която не очаквах да ми се случи по този начин. Както направих много хубави неща, съм правила и грешки. Но всяко едно от тези неща ме е научило на нещо хубаво! Пожелавам си 2026 да надмине 2025 г. По хубави неща!
- И ние ти го пожелаваме!
- И най-важното е това, което пожелавам на всички - освен вдъхновение и прогрес, близките им да са здрави!
*По материала работиха: Екатерина Томова и Димитър Пенев
