- Диана, какво се крие зад вдъхновението на „Поетите Live и Децата“ - проект, който среща новото поколение с някои от най-значимите български автори, но този път по един модерен и емоционален начин?
- Този аудиопроект е естественото продължение на Поетите Live - проект, с който вече 7 години представяме любимите ни български стихотворения. Често получаваме обратна връзка от учители, че ползват видеата ни, с тях стартирахме, като помощ при представянето на стихотворенията в по-горните класове. Записахме „Поетите и Децата” с желанието не само да бъдем от помощ на образователната система, а и за да срещнем по един по-забавен и лесно достъпен начин малките дечица с хубавата българска поезия.
- Потапяме се в детска вселена. Там, където на власт е безгрижието, истинската емоция, любопитството и хоризонтите… Разкажете ни за Мишчо, който живее на ул. ”Копче” 9. Още един дълбок проект, който провокира щастие сред малчуганите. Как се роди?
- “Мишчо от улица „Копче” номер 9” е проект, който стартирах миналата година. Роди се от носталгията ми към онова време, в което, за да комуникираш с приятел, който живее далеч, трябва да си търпелив и постоянен. Всъщност под формата на разкази Мишчо, който живее под Голямата градска гара, праща писма на децата на абонаментен принцип. В началото идеята ми беше децата да получават писмата си по добрия стар начин - чрез „Български пощи“. За съжаление „Български пощи“ не се оказаха надежден партньор и стотици писма не стигнаха до децата. Сега ползваме други, по-модерни методи за доставка. Но това не е най-важното. Важното е, че получаваме много писма от самите деца и имаме обратна връзка за интереса на децата към подобни проекти. Говоря в множествено число, защото докато текстът е мое дело, илюстрациите са на Габриела Петкова - много талантлива млада илюстраторка, която надгражда разказите на Мишчо със своята фантазия и великолепна четка. Трябва да спомена, че и двете не ползваме услугите на изкуствени интелект за написването и илюстрирането на Мишчо и неговите истории. И текстът, и илюстрациите са напълно авторски. И ако нещата се развиват както трябва, през късната есен предстои да издадем и книжка.
- Как в забързаното всекидневие, препълнено със срещи и ангажименти, успяхте да създадете нещо толкова различно? Безспорно и ние, големите, се нуждаем от един Мишчо в живота си…
- От доста време различни герои живеят в главата ми, имам и някои написани неща, но може би недостатъчно смелост и дисциплина, за да ги довърша и да видят бял свят под една или друга форма. Иначе, да - всъщност всички сме едни пораснали Мишчовци, които копнеем за ласката на мама Гризолина или мъдрата дума на дядо Грамадан. И всички имаме нужда от един приятел като Жабчо. Около Мишчо има и много други герои, в които можем да припознаем своите родители, баба и дядо, приятели… Мисля, че Мишчо вълнува толкова родителите, колкото и техните деца. Или поне така се надявам.
- А какво дете беше Диана Алексиева? С книжка в ръка или с пакост наум?
- Винаги с книжка в ръка, не спирах да чета дори докато се хранех. Но когато бях дете, нямаше други източници на информация, чрез които да обикалям света, да съпреживявам, да фантазирам. Единственият начин да „пътуваме” беше да четем. И досега имам този навик - постоянно има книги около мен и винаги, когато мога, чета.
-Как ви промени ролята на майка? Ако разлистим календара - прекалено различни ли са времената на вашето детство и това на наследниците ви?
- Ние, жените, много често разделяме живота си на ПРЕДИ и СЛЕД децата и наистина, животът много се променя. И двата периода са хубави по свой начин, разбира се. А що се отнася до моето детство и това на децата ми - те се случват в крайно различно едно от друго време. Малко дори като в различни епохи. Те например не са имали живот без дигитални устройства. А нашето беше детство, в което единственото забавление си го измисляш сам или заедно с приятелите си навън. Детство, в което крадеш череши от съседния двор, а банани има само за Нова година. И то невинаги. „И едното, и другото време имат своя чар. Изобщо детството е най-хубавият период от живота на човека. Несравнимо с никой друг със своето безгрижие, лекота и любопитство.
- Кой е най-скъпият ви спомен от онези години?
- Много са. Но понеже е лято, веднага се сещам как съм на село с баба ми и дядо ми, те са ме оставили да спя, станали са рано и шетат нещо из двора, аз се събуждам, излежавам се в хладната стая, а отвън се прокрадват слънчевите лъчи и гукането на гугутките. Странно е как някои миризми и звуци могат да пазят спомените по-силно от всичко друго. Но ето - ако трябва да определя блаженството - биха били онези мигове.
- А по-късно за какво мечтаеше едно “пишещо момиче”?
- Мечтаех да пиша. Да стана писател. После тази мечта като че ли се разми, но може би не съвсем, защото ме приеха журналистика в Софийския университет, така че никога не съм се отдалечавала от литературата за дълго време. Само пътят към писането на художествена литература се оказва малко по-дълъг за мен. Може би ми е липсвал кураж. „Писмата на Мишчо” са първият ми публичен опит в тази посока.
- Днес не нападате, не критикувате, не водите “войни”. А винаги имате позиция. Балансьор си сте в живота?
- Всички жени носим по няколко дини под мишница, така че ако не балансираме добре, рискуваме някоя да се окаже на земята. Дотолкова и аз мога да се похваля с балансьорството. Иначе битките си ги водя, може би просто не толкова демонстративно. Всички го правим - в начина, по който упражняваме професиите си, в социалните си контакти, дори в тесните кръгове, в които общуваме.
- Посетихте Япония в началото на годината, първият ви разказ от преживяното предизвика палитра от емоции - какво остава най-ярко?
- Дисциплината, чистотата и елегантността на японската култура. Възпитанието и любезността на японците, без да са сервилни. Красивата им страна, от която видяхме недостатъчно за този кратък период. Хиляди дребни и по-големи културни разлики между нас и тях, над които все още разсъждавам.
- Хората ви разпознават като жена с вродена грация и финес, излъчваща стил - от поведение до небрежен аксесоар… Какъв обаче е характерът ви, какво ви смирява и обратно - какво може да предизвика бунт?
- Несправедливостта ме изкарва извън кожата. Жестокостта към по-слабите, към тези, които нямат възможност да се защитят - деца, възрастни хора, животни. Липсата на достатъчно категорично наказание за тези неща.
- Вдъхновена и вдъхновяваща, „Поетите Live и Жената“ поемат на лятно турне през юли, какво да очакват многобройните ви симпатизанти?
- Тръгваме на турне с най-красивата ни програма - и като стихотворения, и като визуални ефекти (мултимедиите ни са правени специално за този спектакъл). За пореден път сме в Ментол във Варна, в Летния театър на Пловдив, в Бургас (през септември), а за първи път отиваме в Русе и Шумен. Хората, които вече са ни гледали, знаят какво да очакват - с тях срещите са като със стар приятел, а пък новата публика - интересно е как ще ни приемат или по-скоро как ще им въздейства българската поезия. Надявам се всеки да открие себе си в някое от стихотворенията.
- За финал - на 8 и 9 декември в зала 1 на НДК ще бъде представен „Поетите и Революцията“, ще повдигнете ли поне мъничко завесата…
- Да, това се очертава любимата програма, която вече очакваме с нетърпение. Ще кажа само, че ще разгледаме революцията в различните ѝ проявления. Поезията много често разказва за онези лични и социални революции, които са променили цели общества и култури. Понякога дори без да е било нужно оръжие.
Стефани Тонева
