К ороновирусът подмина петима души в света. Те съзнателно са избрали работата си, която предполага дълги периоди на пълна самота в отдалечени от цивилизацията райони, пише Би Би Си.
Жълтият камък
Стив Фулър е пазач през зимата на Националния парк „Йелоустоун” (в буквален превод „Жълт камък”). Паркът се намира в северозападните части на САЩ, предимно на територията на Уайоминг, отделни части от Монтана и Скалистите планини в Айдахо и обхваща площ от 8980 квадратни километра. Създаден е на 1 март 1872 г. и е първата в света защитена природна територия. Фулър, който сега е на 76 г., вече почти петдесет години се занимава с опазването на парка. Той започва работа през 1973 г. и често цели седмици не вижда жива душа.
„Както казва Чарли Ръсел, „хората са особено добри, когато рядко се срещаш с тях,” твърди Фулър, цитирайки американския художник, скулптор, писател и каубой Чарлз Марион Ръсел, известен още като Хлапето и Художника на каубоите. Ръсел във своите произведения възпява романтиката на заселниците при навлизането им в Дивия запад.
Фулър в разцвета на силите си е в суетата на модерния свят. Той работи като политически журналист. После зарязва журналистиката и става лаборант в отделение на „Бърза помощ” в една от бостънските болници. „Като бях млад, получавах удоволствие от живота и работата в центъра на града”, спомня си Фулър. Всичко обаче се изменя след решението му да поживее известно време в Африка. „Трите години в Източна Африка ме преобразиха. Разбрах, че ми е нужно да живея в досег с природата и животните”, обяснява Фулър и добавя, че зимният Йелоустоун се оказва подходящ за него. Сега пазачът всяка зима работи в района на Уайоминг на този огромен природен парк. Живее в дървена къщичка, построена преди 110 г. Той посочва от прозореца на къщичката си десетки места, където мечки са нападали хора. Фулър снима величествените пейзажи на парка и пише колонка в местния сайт.
Океанът
Досега в Космоса са летели над 500 души, докато тези, които сами са извършили околосветско плаване, при това без спирки в пристанища, едва наброяват стотина. Британската мореплавателка Ди (Денис) Кафари е една от тях. Тя е единствената жена, успяла с ветроход да обиколи шест пъти света. Освен това, извършвайки 178-дневно плаване през 2006 г., тя стана първата жена, обиколила планетата от „неправилната страна” - на Запад срещу преобладаващите ветровете и течения.
Ди започва своите подвизи, вдъхновена от друг велик британски мореплавател - шотландеца сър Чей Блайт, които сам обикаля света. „Той ми предложи да стана първата жена, която да извърши пътешествие, смятано досега за невъзможно. Но рано или късно някоя жена щеше да направи това, защо пък да не съм аз. В този свят останаха малко неща, в които можеш да бъдеш първи”, обяснява Кафари. Тя плава шест месеца и твърди, че преди никога не се е замисляла какво е самотата. „Тя те заставя да се замислиш за живота и да не хабиш енергията си за негативни мисли. Тежките времена никога не продължават дълго и ми се струва, че помня само хубавите мигове. Това ме тегли към океана”, обяснява философски Кафари.
С кучетата
на „Сириус”
Третият самотник, който е далеч от вируса, е Мортен Хилмер, член на отряда „Сириус”- военнопатрулната служба на Гренландия. „Сириус” е малко подразделение на датската армия, което обхожда районите с кучета. То отговоря за поддръжка на обектите и за надзора най-големия национален парк в света - този на Гренландия. Патрулите са съставени от шестима души и отговорят за територия три пъти по-голяма от тази на Дания. Дежурствата са по две години и два месеца. През това време Хилмер често преминава сам по 10 км в компания на кучешки впряг. Той преминава през безкрайни равнини, среща лисици и, разбира се, бели мечки. Радва се, че само един път на отряда се е наложило да стреля по бяла мечка, след като са попаднали в смъртна опасност - мечокът се готвел да ги нападне.
Мортен е роден в селска местност в Дания. Но от детството си слуша разказите на баща си, който години е работил на метеорологичната станция в далечния и тайнствен край Гренландия. ”Мечтаех за такова приключение - да изучавам огромната ледена пустиня”, признава Хилмер. В своя профил наскоро той разказва за 26-те месеца дежурство и признава, че е поразен и очарован от Гренландия . Сега е успял да се уговори да го вземат за готвач в щабквартирата на „Сириус”, въпреки че през живота си никога не е готвил. Разказва, че приготвя ястията на бавен огън, за да има време няколко часа да се разходи и да фотографира природата.
На острова
Хариет Рид е лесничей към британския Национален фонд. Това е НПО, охраняващо обекти от исторически интерес, както и природата на островите Фарн, разположени край североизточното крайбрежие на Англия. Това е може би едно от най-дивите места в Европа, или поне във Великобритания. Островите са малки късчета земя, пръснати във водите край Нортъмбърланд. При отминаването на приливите могат да се видят над двадесетина, в останалото време от морето стърчат около петнадесетина скали. През топлите месеци те се превръщат в убежище за много птици, на камъните лежат тюлени. И въпреки че на острова има още един човек, Рид има толкава много пространство, че усеща пълна самота. „Харесва ми, че мога да се концентрирам, че нищо и никой не ме отвлича”, казва той. Рид живее по девет месеца извън цивилизацията. Впрочем Рид не се смята за мизантроп. Тя е израснала в семейство от шестима души. „Не търся места, където има много хора, но не ги и избягвам. Никога няма да се откажа от участие в парти”, пояснява тя. Задълженията й позволяват веднъж седмично да напусне острова, ако времето и неспокойното Северно море позволяват. Най-дълго е оставала 13 дни и за нея това е твърде дълго, особено ако не можеш да си вземеш душ. Когато е спокойно, Рид изследва каменния грунд, чете, пише и прави скици за бъдещите си рисунки и дори играе игри с някой колега. Както и другите отшелници, условията на работа я променят. „Станах по-отговорна, не се разпилявам и съм по-решителна”, заключава Рид.
Парчето суша
Фаровете отдавна са символи на самотата - най-вече за тези, които ги обслужват. Автоматизацията вече отмени необходимостта от човешко присъствие на повечето от тях. Традицията обаче не е умряла на остров Габо, парче суша от 150 хектара край източното крайбрежие на австралийския щат Виктория. Вече 20 г. там като пазач работи Лео Оп Ден Брау. Официалната му длъжност е сътрудник на полевата служба. Фарът е вторият по височина в Австралия. Пуснат е през 1860 г. и е изграден от поразителния по красота розов гранит, добиван на острова. „Винаги съм се интересувал от история, от всичко, което се отнася до морето, и от старите сгради. Обичам океана и се смятам за морски човек”, казва той. Когато получава възможността за краткосрочен договор на един от знаковите австралийска фарове, той не се замисля да приеме нито за миг. След края на всяко лято потокът от туристи секва и Ден Брау остава сам. Това обаче за него не е проблем. „Лесно мога да мина без общуване с хората. Рекордът ми е от 28 дни” твърди Ден Брау. Той ремонтира стари сгради на острова, отговаря за инфраструктурата и най-вече за системите за снабдяване с вода и ток. Запитан какво го държи на това място, той отговаря: „Пейзажът е поразително прекрасен през цялото време на годината. Обичам работа си и това място, харесва ми да бъда част от старата традиция на уредник на фар. Тук бедите и грижите на останалия свят ми се струват много далечни”.
