106-а годишнина подкара на 19 април един от най-възрастните българи, ветерани от Втората световна война.
Христо Христов
За празника си роденият в село Каменово, но от 80 години живеещ в Нова Загора редник от запаса Стойчо Иванов Стойчев получи торта (подарък от тримата си синове, четиримата си внуци, едната внучка и петте си правнучета) и почетен знак от президента и главнокомандващ БА Румен Радев.
Сладкишът дядо Стойчо само опита, защото напоследък докторите му препоръчали да избягва сладкото, а почетният знак подреди до останалите си отличия за вярна служба на Отечеството. Служба, която започнал през есента на 1937-а като картечар в сливенско поделение, след като завършил трети прогимназиален клас в училището на село Съдиево.
С известна доза умиление си припомня, че заради раждането на княза Симеон Търновски тогава на учениците им писали с една единица по-високи оценки в дипломите, а на войниците им намалили с година престоя в казармата.
Чирак
Наборите му се върнали при близките си или отишли да учат „висше”, а той щото родителите му били бедни и нямали кой знае колко земя, хванал пътя към Нова Загора и станал чирак при местния майстор шивач Христо Демирев. Шивачлъкът усвоил до степен без метър и от разстояние да преценя клиентът му с какви мерки е. След време, като го взели запас и го пратили да служи в Кавала и Серес, наши и немски офицери идвали да си заръчват новите униформи. С иглата, конеца, напръстника и машината „Сингер” изкарвал своя и за семейството хляб до към 1961-ва. Припомня, че след демобилизацията в работилничката му се отбивали офицери от Красната армия, за да си поръчат цивилни пардесюта.
На фронта в първата фаза бил мерач на тежка картечница „Шварцлозе”. Обслужвали я общо петима души, но от него зависело доколко точни ще бъдат откосите. С риск за живота си отказал да изпълни заповедта на ротния си командир да открие стрелба, защото през бинокъла видял, че на отсрещния хълм са български войници. Офицерът само дето не изпразнил пълнителя на пистолета си в него, но в крайна сметка разбрал грешката си и дори го почерпил с цигара.
Снаряд
„Това са стари работи, кой ли го интересуват, че ме питате и разпитвате?”, коментира дядо Стойчо и си припомня, че за малко не го върнали при съпругата му и двете деца в „дървен балтон”. На метри от позицията на картечницата му паднал снаряд, всичко било затрупано, санитарите го измъкнали замаян и не на себе си и за малко да го метнат в каруцата с мъртвите. Извадил късмет и затова после десетилетия на тая дата палел свещичка. Признава, че не е единственият, който е преживял подобно премеждие, ама на война – като на война. Стрелял, защото получавал заповед, а в армията заповедите не се коментират, а изпълняват. Иначе хранел добри чувства и спомени за германците – докато били на Серес и Кавала го впечатлила дисциплината им.
През годините около различни празници и най-вече около 9 май мнозина журналисти го разпитвали за фронта. Обяснявал им, че е бил там като редник запасняк, не разбирал от голямата политика, не знаел защо и как са вземани решенията, но изпълнявал заповедите, защото се е клел: „Във вярна служба на Цар и Отечество!”. Ако сега се върнел в онези времена – пак същото щяло да е, клетва се дава веднъж и е до гроб.
Пак цивилен
Войната минала и заминала, Стойчо се прибрал в Нова Загора и заседнал зад сингера. Въпреки липсата на читави платове и конци в първите години успявал да осигури прехраната за семейството си и да задели парици, за да си направи собствен дом. Малък, но свой, с дворче, където доскоро си отглеждал зеленчуци и трева, от която си правел домашна самардала. През 1961-ва обаче се наложило да зареже занаята, привикал го тогавашният кмет на Нова Загора и в прав текст му рекъл: ”Частмакът няма място при строителите на бъдещото комунистическо общество” и разпоредил за едно денонощие да си намери друг поминък. До пенсионирането си през 1971 година работел като монтажник, дори участвал в изграждането на сливенската ТЕЦ. Смее се, че половин и с година отгоре век „врагува” с финансовите министри, обърквал им сметките с пенсията си от малко над 400 лв. Малка била, но все някак се справял, защото рядко му се налагало да купува лекарства, а не бил много придирчив откъм храната.
Съпруги
С първата си съпруга Султана, от която има трима синове, живял до смъртта й през 1979. За втори път останал вдовец през 2019-а, през февруари починала на 82-годишна възраст жена му Ирина, с която се събрали 38 години по-рано.
Оплаква се единствено от самотата, че заради отслабено зрение почти не може да гледа телевизия и набляга на чутото по радиото. На няколко пъти молил в общината да му проводят социална асистентка, не толкова да му прислужва, колкото да има с кого две думи на кръст на размени. Чули го, известно време идвала една жена, тя водела и майка си да се разговарят, ама друго било с някой набор да се конущисат, разказва най-големият му син Митко, който живее в Стара Загора.
Осмина останали героите от войната в Сливенско
„Един по един си отиват ветераните. На територията на Сливенска област са останали осмина. Тази зима, на 1 декември век ще окръгли дядо Трифон Ковачев, който е бил старшина от военновъздушните сили и летял по време на фронта на „Мересшмит”, а след 9 май 1945-а дори пробвал новите якове!”, коментира председателят на областния съвет на съюза на ветераните от войните полковникът от запаса Николай Тодоров. Той обяснява, че роденият в мъглижкото село Дъбово дядо Трифон станал член на съюза едва при четири години, защото се водел в списъците на своя Шести изтребителен полк със съкратено презиме (Дим.) и се чудели дали е Димов или Димитров. След много справки в Централния военноисторически архив го уточнили по рождената дата: 1 декември 1921-ва и му връчили съответното удостоверение.
