А хил, Ким, Дейзи .... Не, това не е последната статистика за нетрадиционните имена на новородени у нас, а деца от групата на сина ми в градината.

Ахил, Ким, Дейзи .... Не, това не е последната статистика за нетрадиционните имена на новородени у нас, а деца от групата на сина ми в градината.

Да ви кажа - детската градина в крайния квартал се оказа едно особено място – уврежда ти мозъка още преди детето ти да е попаднало в нея. От тогава съм Лудото майче – от преди 4 години, когато започна кандидатстването за образцовото детско заведение в квартала. Зор да влезе там синчето, не, защото е толкова образцово, а защото се намира под прозореца ни и има басейн. После се оказа, че това с плуването не било точно плуване, а само потапяне – около 30 деца от две групи имат 30 минути за плацикане в басейнче с малко по-голям размер от аквариум за хелери. Цели две години детето се топи по два пъти седмично срещу 4 кинта, докато осъзнах, че рискът от настиване всъщност многократно надвишава ползата от „изтощителната“ тренировка. Тази есен най-накрая смениха Каката и плуването станало съвсем истинско. Все пак не бих се обзаложила, че това е така, защото информацията е от други луди майчета, а както знаете на луда майка никога не се вярва. Тя има склонност да преекспонира фактите, ако е пропуснала да си изпие хапчетата.

Връщам се в началото на кандидатстването за забавачка и моето попадане в категорията на майчетата, че се отклоних с плуването. Та, приемът в ясла е истинско емоционално изпитание за и без това лабилната все още първескиня, която твърде дълго кърми, готви, пере, пак кърми, прави се на мечка, пак кърми, пак се прави на мечка... С две думи: входът за градина ти опъва нервите толкова силно, че влизането в университет си е направо като скачане на ластик в парка. Първата година не приеха детето, въпреки че уменията ми по пресмятане и прехвърляне на точки по различните критерии ми вдъхнаха достатъчна увереност, че с абсолютна лекота бих могла да се сдобия с тапия за висша математика. Е, втората година, след солидно натрупана практика в пренареждането на първо, второ и трето желание при избора на забавачка, нямаше как да не влезе. Обаче след това три нощи сънувах, че приемат хлапето в Кеймбридж. После, за да е сигурно, че няма да се размине с английското образование, предприехме пътуване до там за хвърляне на пъпчето му. Документирахме го и с фотосесия -на самия пъп и на колежа. Така, в случай, че бъдещият младеж в някакъв момент на тийнейджърско умопомрачение кривне от правия път и зареже учението, винаги мога да извадя албума, да го тресна в масата и с много тих, но категоричен глас да го върна в релсите: Айде, сега, да лягаш над учебниците, щото ние с баща ти напразно път до Англия не сме били! И добре, че беше кандидатстването за градина и съня за Кеймбридж, че знае ли се в каква посока щеше да поеме детето..... Сега се сещам за един колега, истински класик, който на всеки първи учебен ден влиза в офиса и с поглед на човек, направил току-що гениално, но страшно откритие, заявява нерадостно: „Абе, тия първолаците, ако знаят какво нещастие ги чака, изобщо няма да се радват, горкичките!“. Колегата отдавна е известен като непоправим циник, но има мъдри попадения! А иначе - мъчно му е за учениците, ама за майките им не му е жал. Ако го питам как е влязла дъщеря му в първи клас, ще сведе виновно поглед към обувките. Вероятно от мъка за бъдещото й тегло е пропуснал емоциите с кандидатстването.

Пак се отплеснах, но лудите майчета сме така- мислим за всичко едновременно. Мен, например, сега, преди първи клас, повече ме вълнува въпросът как ще избутаме забавачката, че както вече стана дума градината от крайния квартал е особен вид заведение. В нашия случай - интернационално. В групата на сина ми има китайче, индийче, сирийче, кубинце и естествено - циганче. В началото завидях на собствения ни късмет – какво по-хубаво от това предвид времето на глобализацията, гейовете, веганите и даже НЕтатуираните. Детето по естествен път ще стане толерантен човек. А оказа се и по-образован. Веднъж, докато готвех, зад гърба ми произведе звуци, които директно ме изстреляха между сергиите на „Илиянци“. Гледам държи в ръце „Емил от Льонеберя“ и нарежда: цай, син, чуан... -"Чета на китайски, Ким ме научи" – побърза да отговори на неразбиращия ми поглед детето. Последва широка усмивка от моя страна и енергични напътствия как да върне жеста на симпатичното китайче с българския.

Обаче позитивите от международното положение в нашата градина се изчерпаха с езиковите уроци. Малко след тази случка задоволството ми от взаимоотношенията на отрочето с чужденци на неговата възраст и техните луди майчета бе унищожено светкавично, а градинската ни група стана популярна в цялата околия. Всичко започна, когато родителите на кубинчето обвиниха госпожата в дискриминация. Имала неблагоразумието да даде на цветнокожото им момиченце костюм на лястовица за пролетното тържество. Отделно си го прибрали от градина с разкопчан ботуш. Третото провинение на иначе прекрасния педагог от т.нар. стара школа вече не помня, но беше толкова съществено, колкото и това с ботуша. Поне така ми се стори тогава, щото все пак не бива да забравяме,че аргументите на чуждоговорящото семейство бяха препредавани от доста майчета на дечица в групата и истината не е много ясна. В крайна сметка след десетки срещи на останалите родители, подписки в защита на учителката, педагогически съвети и разговори с директора, госпожата си замина. Няма как – градината е образцова! И като се почна една смяна на учителки, та сега сме с №6 и №7, ама да свикват децата във всякакви условия от малки. Добре, че последните две освен свестни, са и корави жени, и удържат фронта вече втора година. А ние едва удържаме положението само на мента, глог и валериан, понеже госпожата много набързо я отпратиха, но циганчето в групата, което раздава шамари на децата през ден – никой не помества. „Напоследък се е поправил, има дни в които е послушен“, опита да успокои родителския ми гняв директорката след като дребният насилник Ахил за пореден път упражнил мускулите си върху синчето ми и този път го повалил на пода. Резултатът, за мое облекчение, беше счупени очила, но здрава глава. „Просто инцидент, знаете ли колко деца със счупени крака имам в практиката си?!“ - още по-глуповато омаловажи изядения от сина ми пердах и една госпожа от съседната група. И двете премълчаха заплахите от майката на Ахил, която може би не е чувала за Кеймбридж, но знаела всичко за ромските организации и институциите, които отчитат дейност със защита на правата на малцинствата и се зарекла да ги потърси една по една.

Междувременно госпожите влачат малкото ромче за ръка всяка вечер, когато довеждат на вратата останалите деца - за всеки случай, да не би в тяхно отсъствие да реши да фрасне някого.

А аз сутрин продължавам да стискам палци, че днес Ахил ще е в периода си на послушание и ще прибера без цицини или синини детето от градината в крайния квартал. Превантивно удрям и по една молитва срещу нова жалба за дискриминация, че ще назначат госпожа №8 и №9.

Ако искате вярвайте на всичко това, понякога и аз забравям хапчетата...