0

Hello mate, Този път искам да ви разкажа за един от най-студените дни през живота си, който преживях literally преди седмица. Бързам за тази история, докато навън са непоносими жеги, за да мога да ви доставя поне малко прохлада през горещото лято в София. Така де, нали през студените месеци хората обичат дa четат за екзотичните пътешествия на travel bloggers в различни тропически дестинации. Какъв travel blogger ще съм аз, ако не ви разкажа за най-големия студ, който съм брал, докато навън асфалтът по улиците се стича разтопен в шахтите. Well, това че асфалтът се стича в шахтите не е непременно заради жегата в София, а moreover заради некачествените ремонти, но това е друга тема.

Hello mate, Този път искам да ви разкажа за един от най-студените дни през живота си, който преживях literally преди седмица. Бързам за тази история, докато навън са непоносими жеги, за да мога да ви доставя поне малко прохлада през горещото лято в София. Така де, нали през студените месеци хората обичат дa четат за екзотичните пътешествия на travel bloggers в различни тропически дестинации. Какъв travel blogger ще съм аз, ако не ви разкажа за най-големия студ, който съм брал, докато навън асфалтът по улиците се стича разтопен в шахтите. Well, това че асфалтът се стича в шахтите не е непременно заради жегата в София, а moreover заради некачествените ремонти, но това е друга тема.

Сега съм седнал да ви разказвам за гостуването на братовчед ми Michael. Сигурен съм, че всеки от вас има по един братовчед Michael. Това е супер палавото хлапе, заради което обикновено ти отнасяш боя, тъй като не само, че е по-голям калпазанин от теб, ами и тича по-бързо. Ето, това е братовчеда Michael накратко. Макар, че сме израснали заедно и до 19-ия си рожден ден бих заложил всичките си спестявания, че Michael ще прекара съществена част от живота си в затвора, времето след това ми доказа, че е било добре, че няма кой да ми приеме залога.

Michael не само, че стана успешен инвестиционен банкер в The City, сдоби се с прекрасна съпруга и двама синове не по-малки гамени от него в детските му години, ами и се превърна в запален планинар. Ако колегите му White collars с шестцифрени месечни бонуси си умираха да прекарват отпуските си на някой тихоокенаски остров с поредната си „sекретарка“, Mickey обикаляше планините в Европа и по света с търпеливото си семейство, резервиваше им някой хотел с всички екстри в подножието на набелязания връх и не се успокояваше, докато не превземе целта.

Well, този юли братовчед ми беше решил да посети дома на боговете връх Олимп в Гърция. Като всеки успешен инвестиционен банкер и неговата обща култура не беше на особено завидно ниво, затова Майкъл с изненада разкрил по време на research-а си, че Олимп не само, че не е чак толкова висок, ами даже не е и най-високия връх на Балканския полуостров. След като обогатил познанията си с Рила, Родопите и Мусала, Мики се сетил, че има любим братовчед живеещ в полите на Витоша и решил да си разшири балканския trip с гастрол из българските планински първенци.

И тук на сцената идвам аз – запален по туризма (макар и не с щеки и пикели, а по-скоро с бира в ръка) любим братовчед, който може да осигури логистиката на Мики в България. След първият ни продължителен и не особено цензурен разговор се разбрахме с Мики като пристигне в София, да качим заедно Черни връх, а после да му осигуря транспорт до Мусала и Вихрен, които да си ги качва сам, пък ние с жена му и децата му на спокойствие можем да опразним кредитната му карта из басейните около София.

Трябва да си призная mate, че макар и хобито ми за събиране на печати от 100-те Национални туристически обекта да започна именно от Витоша и хижа Алеко, така и не намерих време да взема печат от Черни връх. Качвал съм го преди това, но с голяма и весела компания след солидно количество изпита бира. Установил съм mate, че има някаква неписана традиция, когато един чужденец дойде в България и домакините му задължително дават всичко от себе си да го напият като кърпач, тъй като им се струва много забавно. Well, и аз качвах Черни връх в периода си като новодошъл чужденец тук that’s why не помня почти нищо от това преживяване.

С Мики, обаче ще го помня цял живот. Първо на първо, аз като изпечен софиянец до последно се хвалех, че познавам Витоша като стругар трите пръста на дясната си ръка. Also, въпреки че многократно съм се качвал на Витоша така и не възприех правилото, че макар и да виждаш планината от прозореца си, това далеч не означава, че времето горе е същото като това в града. И не на последно място вечерта преди похода Мики извади бутилка от любимото домшано уиски на ирландския клон на Фамилия Дъфи, а аз се почувствах задължен да го запозная с литър от най-добре препечената сливова ракия на комшията Бате Данчо, който е родом от Мездра.

Така в уречената гореща юлска сутрин две семейства от рода Дъфи (заедно с една леко досадна приятелка на Додо, стара мома, която реши да ни придружи) се отправихме бодро към хижа Алеко и оттам Черни връх. Още от терасата ми в Овча купел се виждаше с просто око, че Витоша..не се вижда. Заради черните облаци обвили върха. Когато влязохме в природен парк Витоша пък изключихме климатика на колата, че даже Додо се зачуди дали да не пусне парното.

Когато паркирахме пред хижата и излязохме от колите, аз моментално влязох обратно. Бях сигурен, че някъде по седалките се въргаля забравено hoodie, тъй като бръснещия вятър навън макар и да помагаше за махмурлука, дето казват мъдрите шопи: „вее на менингит“.

Докато другите се екипираха в тон със студеното облачно време, аз тайно проверих в гугъл от къде започва екопътеката за Черни връх, понеже осъзнах, че макар и да знам, че маршрутът започва от хижа Алеко, там е цял ж.к. с постройки и нямам бегла представа кой баир да подхвана. И това след като цяла вечер се хвалех на Мики с безбройните ни пътешествия из прекрасните забележителности на новата ми родина България!

Видях, че има кратък и по-екстремен маршрут направо от пистата пред хижа „Алеко“. Също така и че имало по-лесен, но малко по-дълъг път от последната спирка на автобус 66 пред хотел „Морени“. Нямах нищо против по-заобиколния и лесен маршрут, още повече, че трябваше да нося бебе по пътя нагоре. The problem was, че нямах (и все още нямам) дори бегла представа къде е последната спирка на bloody автобус 66, още повече freakin хотел „Морени“

Затова поведох групата с уверената стъпка на стар планински вълк (щом има Морски вълк, трябва да има и Планински) към пистата. Точно преди ски училището Катето (досадната приятелка на Додо) ни спря учудено и ни пита няма ли да тръгнем по нормалния път, който започвал точно тук. Понеже този през пистата бил адски стръмен и с децата щяло да бъде невъзможно. С лек жест на високомерие умело blended с досада, дадох да се разбере, че щом е заради жените и децата съм готов да направя тоз компромис. Вътрешно в себе си, обаче благодарях горещо на дивия си късмет, че Катето няма нищо по-интересно да прави в тази неделна сутрин.

И тогава mate, започнаха мъките. Първо се оказа, че пътечката е адски кална, заради бурята вилняла в планината през нощта. После когато излязохме на поляната нагоре, бръснещия вятър и непрогледната мъгла окончателно ми доказаха, че памучното ми hoodie, шортите и кецовете, макар и да бяха подходящи за разходка през юли, времето на Витоша никак не се интересува от това коя дата сме.

След първите 40-минути Додо спря и категорично ми заяви, че няма да подлага нашата 1-годишна дъщеря на този кучешки студ, а ще се върне в хижата и ще ни почака там да се наиграем на планинари. Lovely Колийн на момента „жертвоготовно“ предложи да й прави компания и да остави съпруга си Мики да ходи по чукарите. Двамата им хубостника на 5г. и на 8г. пък от самото началото мрънкаха, че не могат да гледат някакъв важен live stream на любимата си компютърна игра и предпочетоха също да се върнат в хижата „ако, разбира се, поне там има нормален wi-fi”. Мики нямаше никакво намерение да се отказва от завладяването на Черни връх. А, аз макар и да не бях екипиран като него с неопренови дрехи, ветробранно яке и ластичнa шапка с бандан, бях въоръжен с книжката си с печати, в която обвинително стоеше празна кутийката с номер 74a.

Всеки британец си мисли, че знае какво означава вледеняващ вятър и пропиваща се в костите мъгла. Всеки лондончанин е убеден, че колкото и студено и гадно да е времето в други точки на света няма по-отвратително нещо от това през ноември да седиш на брега на Темза И аз си мислех така, поне до онзи горещ юлски ден.

През тези два часа и половина нагоре към Черн ивръх mate, мога да се закълна че на няколко пъти горещо си мечтаех да нагазя до колене в Темза през ноември и да си подложа голите ръце срещу режещия вятър, който носи ледена мъгла или ледената мъгла, която придава на вятъра режеща скорост. Ако някой ви каже, че единственото трудно препятствие при изкачването на Черни връх са двете каменни реки, които трябва да прекосите аз мога да се закълна, че искрено се молех по пътя ни да има още и още морени, понеже приведен между тях успявах да се опазя от студа. В един момент единственото, което виждахме пред нас беше само жълтата метална пръчка указваща маршрута на екопътеката. И когато стигнем до нея, единственото виждащо се през мъглата беше следващата жълта пръчка и т.н. Слава Богу досадната приятелка на Додо, Катя също продължи с нас, за да ни обясни да следваме жълтите колчета. Иначе сигурно още щяха да търсят останките ни из Витоша.

А, когато стигнахме заветния хълм и се приютихме в заслона, душата ми щеше да се разплаче mate от вида на тези 11 магически букви подредени в най-разкошната комбинация, която човешката ръка може да сътвори върху черна дъска с тебешир: „Шкембе чорба“!

Well, както предполагам се досещате от заглавието мигът на нирваната ми беше краткотраен и последван от дълбоко огорчение. Оказа се, че шкембе чорбата била от манатарки, понеже както каза момчето зад бара „много не я ядат другата“. Нямам нищо против гъбите mate, нито от веган заместителите на месни продукти, но както гласи един много черен британски виц: „Това е като да спиш със собствената си сестра – уж е същото, но е отвратително!“

В защита на фалшивата Шкембе чорба мога да кажа само, че поне беше гореща и върна желанието ми за живот. Съответно върна желанието ми за истинска шкембе чорба.

Затова и връщането беше много по-лесно и приятно. Well, помагаше фактът, че времето се беше прояснило (а както разбрахме по-късно, долу в града беше 34 градуса по Целзий). Най-големият стимул, обаче беше фактът, че бързаме, за да стигнем до истинско ядене.

Така де, аз може да не знам какви са маршрутите до Черни връх, но името ми да не е Конан Дъфи, ако не мога да ви заведа на място, където приготвят истинска качествена Шкембе чорба!

PS. Ако поне малко сте се разхладили от тази история и интернетът ви не е спрял, заради наводненията последвайте Фейсбук-страницата ми.